"Два пъти глупак съм аз –
за това, че те обичам,
и за това, че ти го казвам."
Джон Дън, английски поет от XVI-XVII в.

Въпросът ми е: Съществува ли любов без обяснение?
Когато нещо подобно се случи за първи път, стана ето така – аз и моята приятелка Т. сме на 13-14 и се разхождаме в парка. През цялото време – сигурно сме извървели към два километра, честно – чуваме зад себе си ритмичните стълкновения на нечии маратонки с парковата настилка. Сега щях да си помисля, че е някой джогинист, обаче тогава – през еди си коя година – нямаше такива и съвсем не знам защо не сме се обърнали да видим кой тича след нас. Така или иначе маратонкитe приближаваха и в един момент вече се обърнахме. Беше Р. – доста висок, с рижа коса, лунички, обаче... нещо не ни кефеше съвсем. Тогава бе някак по-ясно кой ни кефи и кой не и вътре в момичешката общност имаше негласно споразумение по този въпрос. Та Р. казва тържествено на моя милост: Може ли за малко? Пет крачки встрани, все едно там никой не чува и не вижда. Р. е червен като цвекло (от тичането, не от свян) и казва с малко роботски равен глас дежурното за еди-коя си година: Искаш ли да ходиш с мен? (Леле, получих предложение! Сега мога да откажа най-спокойно.) Амиии, нееее... благодаря. Р. хич не изглежда сломен, пък може и да е свикнал. „Много те харесвам“ – добавя той пак така равно, все едно някой негов си Сирано дьо Бержерак му диктува в тикната в ухото му слушалка. Въобще не си спомням какво и дали отговорих нещо. Р. се отдалечи пак тичешком, а приятелката ми Т. каза презрително: „Този пък!“ „Какво й става!“, възмутих се аз наум. Защо да се лъжем – готино е да тичат след теб (буквално), за да ти предлагат „да ходите“. С това момче повече май никога не си казахме нищо, но факт – запомних го и ей на – пиша за него.

Като си помисля, май това си остава най-романтичното, макар и куцичко, „обяснение“ в живота ми. После имаше някакви нечленоразделни, патетични, хормонални словоизлияния, едно „Отдавна искам да ти кажа, че много държа на теб!“ (на това специално сега, 17 години по-късно, имам отговор – „Много отдавна искам да ти кажа, че това въобще не беше достатъчно“); един много хубав есемес, който трябваше светкавично да изтрия, но го помня дума по дума и никога няма да го забравя и... май това е. Всичко друго са повече или по-малко директни предложения – не за „ходене“, за лягане. Те също си имат своя чар, да, обаче не са „обяснение в любов“. Най-сладките любовни обяснения са малко или много публични, макар и пет крачки встрани от публиката. На четири очи не е чак толкова трудно да признаеш нещо, но да го споделиш със света... Какви ги говоря точно пък аз! И на четири очи е достатъчно трудно. Но просто виждам каква битка е за едното признание. Някой да те посочи с пръст или дума и да каже: „Ти си! Точно ти и никой друг!“ Ама така, пред всички. Това те печели завинаги.

Когато преди години отворих за първи път един роман на Маркес, май беше „Любов по време на холера“, дъхът ми спря от посвещението, написано на първата страница на книгата. „На Мерседес, разбира се.“ Не „На жената, която...“ или „На любовта на живота ми“. А просто „На Мерседес, разбира се“. Бих искала да плувам с този мъж в океана, си помислих тогава, понеже за мен това е много особена и много лична форма на споделяне на чувства – да плуваш с някого в едни води. Стига преди това той да ти е посветил прекрасния си роман. Какво й трябва на жената – един роман и е готова на чудеса, нали?

Голи думи, ще кажете. Голи признания, голи обяснения. И какво? Ако са красиви – нека да са голи. Има една гръцка дума, старият Платон я е измислил – калокагатия (нещо като „прекрасно“, съчетание на красота на формата и красота на съдържанието). Та ако думите могат да бъдат описани с това понятие, калокагатия, нека да са голи. Нека след като ги изрече – на мен, разбира се, – мъжът сложи ръце в джобовете си и си тръгне и нека никога не го видя повече. Нека няма целувка дори. Това също би било обяснение в любов. Както във филма „Наистина любов“ момчето, влюбено в жената на най-добрия си приятел, й се обяснява в любов с надписи с ясното съзнание, че между тях никога нищо не може да има. Обаче е толкова готино, романтично и секси, въпреки тъгата и невъзможността! Някой бе казал, че човек може да живее само с любов. Не е задължително тя да е щастлива или споделена, важното е да я има. Единствено без любов не можеш.