Такова насищане с емоции предлага тази страна, че и 4-5 часа сън в денонощието изглеждат непростимо много, ако не искаш да изпуснеш нещо.

Пътувахме 3500 км почти офроуд, защото пътищата в Кения са съвсем условни (представете си черен път между ниви след силен дъжд!). Радвахме се като деца, които никога не са попадали в зоологическа градина, когато срещахме слон - гигантите изглеждаха добронамерени, но водачът ни Джоел разказваше, че край тях трябва да не се изключва двигателят на джипа и шофьорът винаги да е с крак на газта. От биволите се плашехме не на шега, пръстът ни залепваше върху спусъка на камерите при вида на огромните ята пеликани и фламинго, не можехме да откъснем очи от всевъзможните странни птици, не спирахме да ахкаме при вида на гигантските насекоми, на крокодилите, излежаващи се почти в краката ни, на хипопотамите, които пускаха мехурчета, когато са раздразнени... Африка ни преобрази така, че дълго след като се върнахме, не можехме дори да говорим смислено.

Белият носорог - с персонална охрана

Специално в Кения европейците и американците ходят, за да срещнат уникални животински видове - Grevy's Zebra в Националния парк Самбуру е вид зебра, на която черните райета са само по гърба, коремът й е чисто бял. Ние до последния момент не успяхме да я видим, напук на твърденията на водача ни Джоел, че постоянно ходят до реката да се къпят и да пият вода. Жирафът в Самбуру е също уникален. Reticulated Giraffe е с ясно очертани шарки за разлика от обикновения с шарки с размазани очертания, мно-о-го сладки животинки! Любими са ми! Той също може да се види единствено тук както и малките антилопи дик-дик, големи колкото пинчер и движещи се само по двойки.

Всяка година повече от 2 милиона гну и зебри поемат по дългия път към пашата от Националния парк Масай Мара в Кения към Националния парк Серенгети в Танзания. Миграцията е неописуема гледка със звук долби съраунд, тътен, който те кара да потрепериш. Гнутата тръгват през дълбоките води на река Мара и, не можейки да плуват, се давят. Първите стотици или хиляди, както ни разказа Джоел, просто стават мост за следващите, които преминават през реката по труповете им.

От години ловът на животни в Кения е забранен. Наказанията са изключително тежки. 10 години затвор са гарантирани за убийство на лъв например. За бял носорог наказанието е в пъти по-голямо, тъй като всеки от останалите десетина на брой си има персонална охрана! Кенийците са разбрали, за разлика от нас, че живите животни и запазената природа ще им донесат повече пари като туристическа атракция, отколкото застреляните екземпляри и "обезчестената савана". Предупреждаваха ни, че нямаме право да си вземем като трофей дори оглозгания от лешоядите череп на бивол, който намерихме в саваната.

През цялото време се радвахме на едно много красиво растение с червени цветове. Водачът ни предупреди, че от него масаите правят отрова за стрелите си, която убива слон за 10 минути, а за много по-малко - човешко същество.

Хората - красиви, боси и щастливи

Нямах търпение да влезем в селата. 42 племена, говорещи на 42 различни диалекта, които не могат да се разберат помежду си, ако не използват официалния суахили. Убедих водача ни да уговори вождовете да влезем в села на племената самбуру и масаи. Като влязохме в първото село на самбуру, си помислих: „Супер атракция, браво, как са се сетили! Какви костюми и бижута! Супер!" На втората стъпка започнах да осъзнавам, че това не е шоу, не е анимация за туристите, а истинската Кения. Истински колиби от клони и кравешка тор. Истински хора, които се къпят с крокодилите в реката - казват, че животните не ги закачат, защото ги разпознават по цветните дрехи. Които се хранят с месо, кръв и мляко - разрешиха ни да снимаме масаи как точат кръв в кратунка от артерията на крава. Истински деца, които не просят, независимо че са по-бедни и от най-бедното цигане тук... Истинска малария, от която на всеки 30 секунди умира дете. Много висок процент на смъртност от СПИН, бебета на починали от малария и СПИН родители, намерени в саваната и приютени в безброй сиропиталища, които подминаваме цинично по пътя си от една мега луксозна лоджа до друга. В Кения има 1, 5 милиона сираци...

Лоджите - мегалукс в сърцето на саваната

Те са построени в резервата и на пръв поглед не изглеждат като суперхотели. Държат ги азиатски, полски, английски, френски, американски собственици. Предлагат всички удобства, прекрасна кухня - местна и европейска - и вълнения от сорта на бар на брега на реката, от която изпълзяват крокодили. Срещу нищожна сума изпират и гладят дрехите на нощуващите.

Раздалечените едно от друго бунгала са оскъдно осветени отвън - обясняват, че е заради животните, чийто рев, стъпки и следи чуваш и виждаш наоколо, маймуни трополят по покривите и крадат хляба от масите, както и всичко, което е оставено в джиповете. Вратите трябва да се затварят много бързо, защото не само маймуните, но и гущери, и прилепи, и какви ли не още гадинки се опитват да се намъкнат в стаите. Не можехме да се нарадваме на покрива на една от лоджите, изплетен от 300 души за шест месеца от бананови листа - истинско произведение на изкуството, което при това не пропуска и капка дъжд.

Носете си химикалки за децата

Цяла Кения ходи пеша. Децата ходят пеша на училище, повечето по 10-15 км на ден в едната посока. Навсякъде те ни махаха с щастливи усмивки на лицата си. Исках да прегърна всички! Исках да осиновя всички... Децата ни питаха за... химикалки! Да, за химикалки!!! Кения вярва, че училището е пътят към по-доброто бъдеще. Децата пият вода от локвите и калната река, но дрехите им са чисти и спретнати. Видях как си ги перат сами. За да отидат на църква в неделя, вярно, с боси крачета, но с празнични дрехи!

Най-силният момент за мен от Кения е този, в който влязох в госпъл църквата на едно масайско село. Църквата е ламаринена барака, но в сравнение с къщите, които жените строят по своя ръст, от пръти и кал, изглежда направо луксозна. Децата, които прииждаха, не бяха виждали бели хора. И като запяха заедно с възрастните, плаках! Плакахме всички, много! Усетихме цялата си суета, алчност и безхаберие докато те с песни благодаряха на Бог, че са се събудили и тая сутрин. Снимахме. Не спирахме да снимаме! Не можехме да се наситим на тая дива красота. Безобразно красиви лица! Повечето от тях - с нарочно направени белези по бузите, с изрязани уши, в които са вкарани какви ли не причудливи и тежки бижута. Повечето от тях с нарочно извадени два долни предни зъба - обясниха ни, че се налага, тъй като когато се разболеят от тиф, челюстта се вдървява и само така могат да хранят болните... Всяка секунда нещо те хваща за гърлото - ту е страх, ту любопитство, ту желание да го запазиш завинаги поне в кадър...