Иван Кожухаров е първият не само българин, а човек въобще, изкачил МонБлан, въпреки че е на инвалидна количка. Иван го прави благодарение  на приятелите, с които отново катери само 10 години след инцидента, който го оставя парализиран (както и на подкрепата на M-Тel и на дяволски неукротимия си дух). Просто не знам как да го напиша, но от този мъж струи толкова силна енергия, че имаш чувството, че с него можеш да отидеш и накрай света, и отвъд края му. И ще ти се получи само ако той е с теб. Като някакъв гигантски акумулатор, който само да допреш и вдигаш оборотите. Направо се отлепваш от земята и политаш. Затова ми се иска да надникна зад засмените му и добри зелени очи и да разбера къде е източникът на толкова страст и жизненост.

И още, ако мога, да си взема малко от неговата противоотрова за хленча и унинието, за озлоблението и неудовлетвореността, които усещам да ме заразяват сред всичките ми близки и неблизки, приятели и неприятели, случайни и неслучайни познати.
Преди 19 години алпинистът Иван Кожухаров оцелява в чудовищен каменопад в Алпите. Казвам оцелява, защото тоновете скали помитат завинаги един испанец и изпотрошават двама чехи от същата група, катереща западната стена на връх Пти Дрю (3730 м). Няма виновни, няма невинни, на никого не можеш да се оплачеш в такава ситуация. Планината наказва хората, озовали се на неподходящото място в неподходящото време.
Иван е тежко ударен по главата и раменете, впоследствие се оказва, че му е размазан гръбначен прешлен. Увисва на въжето, прикован към отвесната скала, откъдето е изтеглен с хеликоптер в сложна спасителна операция. Тогава е на 25.
Сега е на 44. За малко, за броени дни е в България, след като слезе от Алпите. В апартамента на баща си заедно със сина си Тодор хапва от стипчивия плод на славата – за два-три дни всички, и ние в това число, искат да го интервюират. Той изглежда леко учуден („Може би още не сме осъзнали напълно това, което извършихме?“) и не смята, че то е подвиг, както пишат по медиите. Просто Иван прави това, което иска. А то е да се катери. Все по-високо. Въпреки!
Седи и се придвижва с количка, сигурно по-бавно, отколкото би му се искало. С ръцете си прави почти всичко, макар да не е възстановена напълно двигателната им активност и чувствителността им – това се усеща най-много в пръстите, които са леко присвити към дланите. Говори тихо, почти шепнешком. Казва, че преди да го загуби в дългия процес на лечение и възстановяване след инцидента, гласът му е бил хубав. На въпроса какъв ти беше гласът, отвръща: „Хубав. Моят си глас.“ И добавя без капчица смях, че когато човек говори тихо, го чуват. Иначе, казва, викаме и слушаме, но не се чуваме.
Иван не е крещял и преди, когато си е имал своя хубав глас. Сега обаче, когато му се иска да крещи, шепне по принуда. И се налага да го слушаш с цялото си внимание и способност за концентрация. Защото е твърде пестелив на думи. Май по природа – зодията му Овен не се отличава с многословие, а с действие. Сигурно и затова е захапал въдицата на алпинизма, подадена му, когато бил на 15, от един приятел. „Идваш ли да изкатерим нещо заедно?“, била поканата. „Нещото“, което от сегашния му опит сигурно изглежда като „нищо“, обаче така го запалило, че влязъл в спиралата на все по-екстремни изкачвания, без да подценява риска от тях.
Иван е човек и на размисъла. Твърди, че почти никога в живота си не е подхождал авантюристично към никого и нищо. Съдете сами – завършил е икономика със специализация по финанси. Вървял е по пътя на високопланинското катерене стъпка по стъпка – качването на Пти Дрю е било етап от подготовката на експедиция за изкачване на много сериозен връх в Индия. И сегашното му победоносно възклицание от Монблан не е случайност, а плод на тригодишно здраво „копане на нивата“, както се шегува. В него няма „революционна промяна“, няма самоцел и гениално хрумване. Това е Пътят.  След опит за прекъсването му през 1990, продължава – Мальовица (2729 м) на инвалидна количка, Вихрен (2914 м), Монблан дьо Такюл (4248 м), Мусала (2925 м), Мон Блан (4810 м)...    
Питам Иван дали някога му е минавало през главата да спре. Докато от една тежка хирургическа операция е влизал в друга. Докато 10 месеца не е излизал от клиниката. Докато го е боляло „поносимо“. Докато се е люшкал заедно с лекарите между прогнозите за пълна парализа и частично възстановяване на двигателната активност. Не, отвръща ми. Никога не бил си казвал: „Край, дотук беше!“ Колебанията му се изразявали само в мисълта „да видим какво ще стане след цялата тази забава“. Бил сигурен, че има начин да се върне. Как къде! В планината, естествено. Там, където всичко е толкова велико, но където за всичко се плаща веднага, и то кеш, и няма неуредени сметки. (Дали не го казва по този начин Иван, защото все пак работи в швейцарска банка?)
Колкото и да е странно, той смята, че има и голям плюс в това, което го е сполетяло. „Ако не беше инцидентът в Алпите, сигурно сега щях да съм загинал някъде другаде. Бях влязъл в една вихрена спирала на все по-високи и по-опасни предизвикателства.“ И още един плюс – животът му се подредил в друг свят, в нова държава и той сега го оценява като по-добра възможност за професионална реализация. Първите пет години от принудителното си оставане в Швейцария заради възстановяването Иван все се гласял да си се върне в България. Пресмятам наум – било е в началото на 90-те. Връщам лентата набързо – глад и купони, свирепа инфлация, студ, режим я на водата, я на тока, стачки и банкови фалити. Веднага оценявам шанса, който съдбата е дала на Кожухаров, отнемайки му краката. „А, тук са ми краката“, засмива се той. А в Женева наистина е по-добре и да се живее, и да се работи. Има и приятели, макар че повечето са в България. И с тях Иван никога не е прекъсвал разговорите и споделянето. Ако има човек, богат с приятели, това е именно той. Иначе как би могъл да сподели върховете, с кого?
На въпроса за взаимоотношенията му с Бог отговорът е труден, Иван просто не се е замислял за проявленията на Всевишния в живота му, не е артикулирал усещането си за него. Иначе вярва в интуицията – винаги е залагал на нея и тя рядко го е подвеждала. Определя я като резултат на огромния опит, натрупан в хилядите житейски ситуации. А след това изкачване? Животът продължава с мечтаните три месеца само работа, без да трябва да отделя допълнително време за други проекти или нова експедиция. За четене на книгите – от философски есета до романи, технически наръчници и пътеписи, които е натрупал в очакване на свободно време. За повече близки контакти с представителя на „третия вид“, който му къса нервите, но пък много го обича – 21-годишния, висок близо два метра син Тодор. С него споделят вкуса към простичките и вкусни ястия – сирене, шунка, хляб и вино. Иначе наследникът не е привлечен като баща си от височините. Засега.
А Иван просто няма да остане на и малко над морското равнище. Нито пък на последната достигната кота, пък била тя и първенецът на Алпите. С него са железните му приятели – екипът от около 40 човека, с които с „много бира и вино“ са отпразнували поредното успешно изкачване. „Няма начин да няма начин“, казва много сериозно Кожухаров, който някак си страшно и все повече ми се иска да ме хареса. И затова му отправям един последен в краткото ни време за разговор въпрос: „Каква трябва да е една жена, за да ти хареса?“ За да разбера, че за него жените са като планините – всяка със своя чар и непредвидим характер, но трябва да я покориш. И още по-конкретно – без да има ясен образ в главата, Иван настоява на женствеността, интелигентността и чувството за хумор. Толкоз за неговата „летяща“ порода, която дърпа всички ни нагоре и напред.