Децата ни са свободни само когато спят
Преди няколко години Ленор Скинази беше обявена за „Най-лошата майка в Америка“, след като описа в „Ню Йорк сън“ защо е позволила на 9-годишния си син да се прибере сам с метрото, без дори да има мобилен телефон. Позицията й, че това е начин да даде шанс на детето си да е самостоятелно, предизвика вълна от възмущение, включително искания да понесе наказателна отговорност.
Ленор Скинази, автор на книгата „Деца на свобода“, колумнист за „Уошингтън поуст“ и водещ на TV шоуто „Най-лошата майка в света“ по TLC, беше гост на закриващото събитие на Дни на щастието, които се проведоха през юни у нас, и отговори на няколко въпроса за EVA за това как смята, че е правилно да отглеждаме и възпитаваме децата си.
Госпожо Скинази, защо позволихте на сина си да се прибере вкъщи сам с метрото?
Преди пет години той попита мен и съпруга ми дали може да направи нещо сам. Решихме да го заведем в метрото и да го оставим да се прибере вкъщи. Разбира се, беше премерен риск. Преценихме, че познава маршрута, защото много пъти го е минавал с нас, и че метрото на Ню Йорк е безопасно – в него винаги има доста хора. Една слънчева неделя го заведох до най-хубавия магазин в града, където има спирка на метрото, казах му „Днес е твоят ден“ и го оставих. Той слязъл до спирката и попитал един непознат дали е избрал правилната посока за мястото, където иска да отиде. Не бил в правилната посока, но така се ориентирал. След това пътувал около 10 минути с метрото и половин час с автобус. Прибра се вкъщи щастлив. Децата искат да се чувстват възрастни. Мисля, че част от работата на родителите е да им дават от време на време известна свобода.
Не трябва ли да бъдем непрекъснато до децата си и да ги учим кое е правилно и кое не?
Напоследък и в Америка се налага мнението, че единственият начин да бъдеш добър родител е да си непрекъснато с децата си. Ние ги караме до училище, после на тренировки, където стоим от първата до последната минута, след това ги прибираме вкъщи. Докато са онлайн в Мрежата, чрез различни програми следим в какъв сайт са, какво и с кого си пишат. Излиза, че децата ни са свободни само когато спят. На нас, родителите, ни е натрапено, че ако не правим всичките тези неща, излагаме малките на опасност. Защото навън може да им се случи всичко. Това ни ужасява. Но като предпазваме непрекъснато децата си от лоши неща, всъщност не им даваме никаква свобода. Когато аз бях дете, ходех до училище пеш, както и повечето ми съученици. Ако трябваше да пресечем оживена улица, ни помагаше дете от по-горен клас. Днес пеш и само до училище ходи едно от десет деца.
Как вашата философия за свободно отглеждане на децата се отразява на възпитанието им?
В Ню Йорк има училище, в което един учител работи с единадесетгодишни по моята програма за свободно отглеждане на децата. Те трябва да напишат есе или да заснемат видео за нещо, което са направили сами, защото са сметнали, че са готови да го направят. Ще ви разкажа за едно от тези деца. Момчето решило за своя проект да вземе градския автобус и да отиде при по-малкия си брат в неговото училище. Качило се на автобуса, но – о, ужас! – нищо, което виждало през прозореца, не му било познато. Обзела го паника и поискало да изкрещи на шофьора да спре. После се успокоило и го попитало: „Извинявайте, къде съм? Опитвам се да стигна до еди-коя си улица.“ Човекът му обяснил, че е трябвало да пътува към центъра на града и затова трябва да слезе на следващата спирка и да вземе автобуса в обратната посока. Когато ни разказваше в клас историята си, момчето ни показа, че още пази билета от автобуса. Попитах го защо. Отговори, че не знае. Казах му, че аз знам. Това е неговият златен билет, който показва, че може да се загуби, да изпадне в истерия, накрая да се справи и всичко да е наред. Ако момчето беше споделило с родителите си, че иска да посети по-малкото си братче, вероятно те щяха да го закарат. Да, щеше да бъде по-безопасно, но когато не позволяваме на децата си да падат и после да стават, те растат неуверени в себе си. Няма да повярвате какво сме отнели от живота на децата си в Америка! Преди няколко години по-големият ми син беше на летен лагер, където участваше в отбор по боулинг и получи награда за... осмо място, а отборите бяха девет. Ръководството на лагера решило на всяка цена да награди всички деца. Така обаче им отнемаме възможността да изживеят победа и да се чувстват успешни.
И все пак не е ли добре да забраняваме на децата си да говорят с непознати?
Според мен – не. Ние се фокусираме върху опасностите извън зоната ни на комфорт, т.е. нашия дом, но болшинството престъпления срещу деца са от хора, които те познават. Така че вместо да им казваме да не говорят с непознати, по-добре е да ги подготвяме за външния свят. Да ги научим да не позволяват на никого да ги докосва, да се съпротивляват, ако някой наруши личното им пространство, и ако нещо ги притеснява, да споделят с родителите си. Престъпленията процъфтяват, когато се пазят в тайна.
Как да научим децата си да споделят всичко с нас?
О, не мисля, че те трябва да споделят с нас всичко. Ще ви кажа моята рецепта. Говоря открито с децата си. Признавам, че не харесвам големите дискусии и понякога се притеснявам от тях, но важното е, че се слушаме взаимно. Защото за да има разговор, трябва да има две страни.
Какво друго според вас трябва да правим, за да възпитаме самостоятелни личности?
Нямам всички отговори, а и правилният начин не е един. Искам от родителите да си зададат два въпроса. Първо, какво ви харесваше да правите, когато бяхте деца, а сега не желаете детето ви да го прави. И дали наистина искате да го лишите от това преживяване. Второ, какво ви е накарало да се гордеете с детето си. Преди няколко дни единият ми син ми разказа как се запознал с няколко непознати и ги почерпил с пуканки. Зарадвах се, че е контактен и умее да се сприятелява. Излиза, че нещата, които ни карат да се гордеем с децата си, са тези, които те са направили сами. Значи трябва да им дадем възможност да ги вършат.
Няколко съвета към българските майки?
Не гледайте толкова новини и криминални сериали. Когато виждате само лоши неща, започвате да мислите, че това е нормалният живот. Всъщност не е. Истинският живот е навън. Затова вместо да седите пред телевизора, излезте с децата си. Срещнете се със съседи, хапнете заедно, бъдете част от света и не позволявайте на медиите да формират представата ви за него. В България ситуацията е сложна и трудна, но съм убедена, че и у вас непознатите не са на улицата, за да убият детето ви.
Преди няколко години Ленор Скинази беше обявена за „Най-лошата майка в Америка“, след като описа в „Ню Йорк сън“ защо е позволила на 9-годишния си син да се прибере сам с метрото, без дори да има мобилен телефон. Позицията й, че това е начин да даде шанс на детето си да е самостоятелно, предизвика вълна от възмущение, включително искания да понесе наказателна отговорност.
Ленор Скинази, автор на книгата „Деца на свобода“, колумнист за „Уошингтън поуст“ и водещ на TV шоуто „Най-лошата майка в света“ по TLC, беше гост на закриващото събитие на Дни на щастието, които се проведоха през юни у нас, и отговори на няколко въпроса за EVA за това как смята, че е правилно да отглеждаме и възпитаваме децата си.
Госпожо Скинази, защо позволихте на сина си да се прибере вкъщи сам с метрото?
Преди пет години той попита мен и съпруга ми дали може да направи нещо сам. Решихме да го заведем в метрото и да го оставим да се прибере вкъщи. Разбира се, беше премерен риск. Преценихме, че познава маршрута, защото много пъти го е минавал с нас, и че метрото на Ню Йорк е безопасно – в него винаги има доста хора. Една слънчева неделя го заведох до най-хубавия магазин в града, където има спирка на метрото, казах му „Днес е твоят ден“ и го оставих. Той слязъл до спирката и попитал един непознат дали е избрал правилната посока за мястото, където иска да отиде. Не бил в правилната посока, но така се ориентирал. След това пътувал около 10 минути с метрото и половин час с автобус. Прибра се вкъщи щастлив. Децата искат да се чувстват възрастни. Мисля, че част от работата на родителите е да им дават от време на време известна свобода.
Не трябва ли да бъдем непрекъснато до децата си и да ги учим кое е правилно и кое не?
Напоследък и в Америка се налага мнението, че единственият начин да бъдеш добър родител е да си непрекъснато с децата си. Ние ги караме до училище, после на тренировки, където стоим от първата до последната минута, след това ги прибираме вкъщи. Докато са онлайн в Мрежата, чрез различни програми следим в какъв сайт са, какво и с кого си пишат. Излиза, че децата ни са свободни само когато спят. На нас, родителите, ни е натрапено, че ако не правим всичките тези неща, излагаме малките на опасност. Защото навън може да им се случи всичко. Това ни ужасява. Но като предпазваме непрекъснато децата си от лоши неща, всъщност не им даваме никаква свобода. Когато аз бях дете, ходех до училище пеш, както и повечето ми съученици. Ако трябваше да пресечем оживена улица, ни помагаше дете от по-горен клас. Днес пеш и само до училище ходи едно от десет деца.
Как вашата философия за свободно отглеждане на децата се отразява на възпитанието им?
В Ню Йорк има училище, в което един учител работи с единадесетгодишни по моята програма за свободно отглеждане на децата. Те трябва да напишат есе или да заснемат видео за нещо, което са направили сами, защото са сметнали, че са готови да го направят. Ще ви разкажа за едно от тези деца. Момчето решило за своя проект да вземе градския автобус и да отиде при по-малкия си брат в неговото училище. Качило се на автобуса, но – о, ужас! – нищо, което виждало през прозореца, не му било познато. Обзела го паника и поискало да изкрещи на шофьора да спре. После се успокоило и го попитало: „Извинявайте, къде съм? Опитвам се да стигна до еди-коя си улица.“ Човекът му обяснил, че е трябвало да пътува към центъра на града и затова трябва да слезе на следващата спирка и да вземе автобуса в обратната посока. Когато ни разказваше в клас историята си, момчето ни показа, че още пази билета от автобуса. Попитах го защо. Отговори, че не знае. Казах му, че аз знам. Това е неговият златен билет, който показва, че може да се загуби, да изпадне в истерия, накрая да се справи и всичко да е наред. Ако момчето беше споделило с родителите си, че иска да посети по-малкото си братче, вероятно те щяха да го закарат. Да, щеше да бъде по-безопасно, но когато не позволяваме на децата си да падат и после да стават, те растат неуверени в себе си. Няма да повярвате какво сме отнели от живота на децата си в Америка! Преди няколко години по-големият ми син беше на летен лагер, където участваше в отбор по боулинг и получи награда за... осмо място, а отборите бяха девет. Ръководството на лагера решило на всяка цена да награди всички деца. Така обаче им отнемаме възможността да изживеят победа и да се чувстват успешни.
И все пак не е ли добре да забраняваме на децата си да говорят с непознати?
Според мен – не. Ние се фокусираме върху опасностите извън зоната ни на комфорт, т.е. нашия дом, но болшинството престъпления срещу деца са от хора, които те познават. Така че вместо да им казваме да не говорят с непознати, по-добре е да ги подготвяме за външния свят. Да ги научим да не позволяват на никого да ги докосва, да се съпротивляват, ако някой наруши личното им пространство, и ако нещо ги притеснява, да споделят с родителите си. Престъпленията процъфтяват, когато се пазят в тайна.
Как да научим децата си да споделят всичко с нас?
О, не мисля, че те трябва да споделят с нас всичко. Ще ви кажа моята рецепта. Говоря открито с децата си. Признавам, че не харесвам големите дискусии и понякога се притеснявам от тях, но важното е, че се слушаме взаимно. Защото за да има разговор, трябва да има две страни.
Какво друго според вас трябва да правим, за да възпитаме самостоятелни личности?
Нямам всички отговори, а и правилният начин не е един. Искам от родителите да си зададат два въпроса. Първо, какво ви харесваше да правите, когато бяхте деца, а сега не желаете детето ви да го прави. И дали наистина искате да го лишите от това преживяване. Второ, какво ви е накарало да се гордеете с детето си. Преди няколко дни единият ми син ми разказа как се запознал с няколко непознати и ги почерпил с пуканки. Зарадвах се, че е контактен и умее да се сприятелява. Излиза, че нещата, които ни карат да се гордеем с децата си, са тези, които те са направили сами. Значи трябва да им дадем възможност да ги вършат.
Няколко съвета към българските майки?
Не гледайте толкова новини и криминални сериали. Когато виждате само лоши неща, започвате да мислите, че това е нормалният живот. Всъщност не е. Истинският живот е навън. Затова вместо да седите пред телевизора, излезте с децата си. Срещнете се със съседи, хапнете заедно, бъдете част от света и не позволявайте на медиите да формират представата ви за него. В България ситуацията е сложна и трудна, но съм убедена, че и у вас непознатите не са на улицата, за да убият детето ви.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
МОЖЕ ДА ВИ ХАРЕСА
