Тя е острието на разследващата журналистика в Нова телевизия – Диляна Гайтанджиева. Нищо пресилено няма в тази квалификация – само си върнете лентата от “Темата на Нова”, няма нужда да е много назад, съвсем наскоро се излъчиха репортажите й от Косово и Сърбия, заснетите със скрита камера трафиканти на кокаин, филмът й за проститутките у нас... Диляна показа имотите на депутати и министри, пред нея корумпирани митничари признаха: “Няма такава смешна държава като нашата”. И какво? Нищо, казва репортерката, нищичко. Жертвите са си жертви, престъпниците – престъпници, животът продължава по старому с трафика на дрога и човешки органи, на деца и жени, с отлагането на закона за проституцията, с корупцията. На срещата ни тя идва от пореден разпит – за нея това е всекидневие, след всеки репортаж следва среща със службите за сигурност. И е настроена песимистично. И е неудовлетворена, защото от всекидневната битка, която води, резултати няма. И твърди, че по принцип не е интересна, а твърде скучна, даже пороците й са скучни – едни цигари, никакъв алкохол, хазарт, разврат. Въпреки че е на 27, без проблеми с външността – миньонче-брюнетка, 43 кг с коси като абанос и очи като на кошута (имам предвид не само големи и тъмни, а и тъжни).

Откъде се е взела ли такава безстрашна и умна, за каквато я смятат вероятно всички, които я гледат по телевизията. От Ямбол. От едно прекрасно семейство с три дъщери. И от факултета по журналистика на Софийския университет, където постъпила след известно колебание дали да не стане пък хирург. Веднага пресмятам, че това, което прави в момента, не прилича точно на хирургия, но е някакъв вид медицина – в репортажите си Диляна показва симптомите на заболяванията на обществото толкова точно и ясно, че няма нужда да казва диагнозата.

От бързия словесен скенер стигам до извода, че Диляна е благодарен човек, от тези, които помнят доброто и не пропускат да го споменат.

Тя говори за пътя си в професията, минал през Инфорадио, през вестниците “Монитор” и “Телеграф”, като отдава дължимото на тези, от които се е учила на журналистика. Малко време била парламентарен репортер, но така й дотегнало, че с удоволствие приела предизвикателството да общува с маргиналите, с най-тъмните личности на обществото ни в преход, с унижените и оскърбените, т.е. да бъде криминален репортер. “От тях научавам повече, отколкото от “мъдреците” по върховете на властта, тези хора са по-интересни от т.нар. светски елит”, казва Диляна в прав текст и разчита, че при нас в ЕВА няма цензура. Както и че смята да остане в сферата на криминалното репортерстване и журналистическото разследване задълго – пак по същата причина, интерес. А не защото такъв тип предавания са рейтингови или си заслужават усилията за правенето от гледна точка на последвало удовлетворение.

Не се ли страхува това крехко създание да рови там, където всички се правят, че няма нищо. Не, страх почувствала Диляна само веднъж, и то чисто физически – когато охранителят на къщата на Долорес Арсенова започнал да хвърля камъни по колата на екипа на телевизията. Иначе в престъпния свят, в който тя влиза и излиза – кога със скрита, кога с открита камера и микрофон – си има ясни правила, спазвани от двете страни. Това, че е жена, й помага – не случайно повечето от журналистите, хванали се с разследвания у нас, са жени. Ето Ана Заркова, Надя Чолакова, Зоя Димитрова, Ангелина Петрова, Миролюба Бенатова... Жените според опита на Диляна по-лесно печелят доверие и предразполагат. Да, ама пък са по-суетни от мъжете, опонирам аз, и затова вероятно телевизията ги привлича като възможност да се показват.

“О, знаеш ли, че понякога като съм се виждала в кадър, съм се стряскала, че съм негримирана” - отвръща на удара Диляна. Казва, че е “оперирана” откъм суетност в смисъл, че не смята за най-важното нещо на света как изглежда. Да, вярно, не си позволява да ходи рошава и неглиже – телевизията си има изисквания, които специално за нея гласят: консервативност в облеклото и ненатрапчивост. Затова тя е облечена почти винаги с панталон и топ за разлика от водещата сутрешния блок Лора Крумова. Диляна я харесва, както харесва и смята за огромен шанс да работи с редактора на “Темата на Нова” Жоро Арнаудов и с шефката на новините Красимира Кръстева. А като говорим за суетността не само в живота, а и в професията, тя  отбелязва, че никога, ама никога не е правила това, което нейни колеги си позволяват – да стъпят в обсега на камерата, да застанат до героя си и да заобясняват “аз дойдох еди-къде си, за да ви покажа еди-какво си”... За Диляна това е непрофесионално, да не говорим, че е проява на лош вкус. А и тя понякога е искала да изкаже мнение, лична позиция. Като например в случая, когато и екип на Нова снима Мануела Горсова в клиниката в Израел. “Трябва да хванеш ръчичката на това дете – защото тя наистина е дете, за да усетиш с всяка своя клетка колко е голяма трагедията на цялото семейство. Чувала съм какви ли не приказки по случая – от това, че Мануела е имала късмет, дето е станала жертва на Максим Стависки, до това, че е било по-добре всичко да приключи там, на пътя край морето. Може да звучи греховно, но вярвам, че всеки има своя съдба и следва пътя си.” 

А каква е нейната, на Диляна, съдба? “Да намирам четирилистни детелини и да ги губя”, съвсем сериозно се включва тя. Като ходила да снима един от последните си филми, щом стъпила в Прищина, столицата на Косово, навела поглед и хоп - четирилистна детелина. Много за малко й се радвала, бързо успяла да я загуби. Затова смята, че не й е писано да има в живота си късмет, или поне да го срещне и да го задръжи. Но и без него като постоянно присъствие се брои за щастлив човек, най-вече защото прави това, което иска. Мечтае за семейство с любов и деца, за собствено жилище, за много пътувания, но не в командировка, а за удоволствие. Опитва се да събере за кола, ама не й се получава някак си спестовността. Каквото си изкара, си го харчи на минутата. “Ядосвам се на слуховете, че правя поръчкови материали – е сега ми се иска да питам, ако беше така, щях ли да живея на квартира и да дупча билетчета в автобуса?” А когато пък я нарекат “гадна журналистка”, го приема като комплимент, защото журналистиката не е занимание, което трябва да харесват всички. Особено политиците и хората от мътния бизнес.      

Светският панаир не блазни Диляна – признава, че е малко саможива и предпочита да трупа академични знания, вместо да си вее байрака в забавления или да ходи например на масажи. Учи магистратура по международни отношения и се е заяла да я завърши. Не й е свързано с някаква идея за дипломатическа кариера, нито с обогатяване на СV-то, просто й е интересно. Както й е супер любимо да препрочита Достоевски. Сигурно ще паднете, като разберете, че Диляна рецитира наизуст монолога на Иван пред дявола от “Братя Карамазови”. Можете да я изпитвате върху “Бесове”. Изразявам учудването си от това странно за младо момиче литературно предпочитание, свикнала съм на въпроса какво четеш да ми обясняват колко е велик Паулу Коелю или Джон Гришам. Диляна вдига рамене – това е, освен Достоевски светът й се върти в реалността на Стайнбек и Богомил Райнов. Виж, в киното търси друга реалност, различна от тази, в която се движи и която ни показва по телевизията. Питам я дали пише и дали – макар и на светлинни години от мемоарите - не възнамерява и да събере опита си в книга, както много нейни колежки направиха и продължават да претакат от журналистиката към литературата. Диляна отговаря лаконично: “Един ден, ако имам какво да кажа на хората...”