Всичко тръгва от един облог. Жан Полан, оглавяващ авторитетното литературно списание „Нувел Ревю Франсез“, казва на сътрудничката си Доминик Ори, с която – само между другото – е имал и любовна връзка: „Жените не могат да пишат еротични романи.“ Ори решила да го опровергае и под псевдонима Полин Реаж написала един от най-скандалните романи на XX век. Това се случило през 1954 г. във времената, когато найлоновата нощница минавала за мъжки фетиш, а дамите ходели с ръкавици, шапка и костюмчета с достопочтено бельо под тях, включващо корсет. Странното е, че първоначално книгата не събудила кой знае какъв интерес. Затова пък второто й издание през 70-те предизвикало такъв феминистичен вой във Франция, че Ори скрила авторството си. Признала го чак през 1994 г., когато вече никой не искал да я дава на съд.
„Историята на О“ е за млада жена, която дава обет за пълно сексуално подчинение на любимия си, поради което й се случват разни неща като бичуване, оковаване, слагане на ебонитова запушалка в задното отверстие, дори жигосване. О попада в една спирала (възходяща? низходяща?) от удоволствие и болка, описани по френски естетски. За разлика от наивното домакинско порно „50 нюанса сиво“ тук никой не е девствен – впрочем французите са се разделили с наивитета още след Маркиз дьо Сад. Никой не се изчервява, а удоволствието се плаща със свободата. Обратното на Ганди е.
Публикуваме откъс от второто издание на „Историята на О“ oт Полин Реаж (ИК „Колибри”) 22 г. след първата й поява на българския пазар, отбелязала феноменален читателски успех.


Купих ти найлонова нощница – казал Рьоне, – още нямаш такава.“ И наистина нощницата от бял плисиран найлон, стегнат и фин като одеждите на египетските статуетки и почти прозрачен, била разстлана до ръба на леглото откъм страната, където лягала О. Стягала се в кръста с тънко коланче над ивица с ластичен тегел и найлоновото жарсе било тъй леко, че овалът на гърдите го обагрял в розово. Всичко с изключение на завесите и паното, облицовано със същата тъкан, до което се опирал горният край на леглото, както и на две ниски кресла, тапицирани със същата дамаска, всичко в тази стая било бяло: стените, покривката на леглото с подпорки от акажу и мечешките кожи на пода. Седнала пред огъня в бялата си нощница, О слушала любовника си. Той й казал най-напред, че не бива отсега нататък да се чувства свободна. С едно изключение: че е свободна да престане да го обича и да го напусне начаса. Но ако го обича, не била свободна в никакво отношение, в никое свое действие.
Тя го слушала, без да промълви нито дума, и си мислела, че е твърде щастлива от това, че той искал да докаже сам на себе си, все едно по какъв начин, че тя му принадлежи, а също и че би било наивно да не си дава сметка, че тази принадлежност е вън от всякакво съмнение. А може би той го съзнавал и искал да го изтъкне само защото му доставяло удоволствие? Тя гледала огъня, докато той говорел, но не и него самия, не смеела да срещне погледа му. Той бил прав и крачел напред-назад. Внезапно й казал, че преди всичко иска, докато го слуша, да разтвори колене и да отпусне ръце, тъй като седяла с прибрани колене и прегърнала коленете си с ръце. Така че тя повдигнала нощницата си и с подгънати колене, седнала на петите си, както застават кармелитките или японките, зачакала. Само че, тъй като коленете й били раздалечени, чувствала между открехнатите си бедра лекото, но осезателно боцкане на бялата кожа. Той настоял – не разтваряла достатъчно крака. Думата „разтвори“, както и изразът „разтвори си краката“ звучали в устата на любовника й така вълнуващо и властно, че не можела да ги чуе, без да изпита един вид вътрешно преклонение, свято покорство, сякаш й проговарял не той, а някое божество. И така, тя останала неподвижна и ръцете й лежали с обърнати навън длани от двете страни на коленете й, между които жарсената й нощница, разперена в кръг около нея, падала на дипли. Това, което любовникът й искал от нея, било просто – да му бъде постоянно и непосредствено достъпна. Не му било достатъчно да знае, че това е така; трябвало да се отстрани и най-малкото препятствие – на първо място в държанието й и чак след това дрехите й да станат, така да се каже, символ за посветения. Това означавало, продължил той, две неща. Първото, което тя знаела и за което била предупредена още същата вечер при пристигането си в замъка, било никога да не си кръстосва коленете и да държи винаги полуотворени устните си.
Тя явно смятала, че това не е нищо (тя наистина смятала така), щяла обаче да се убеди, че, напротив, за да спазва тази дисциплина, й е необходимо постоянно усилие, за да не забравя – споделяйки тайната си с него и може би с още неколцина други, но и отдавайки се на всекидневните си занимания в обкръжението на непосветените в тази тайна – истинността на своята участ.
Колкото до дрехите, тя трябвало сама да ги избира или при нужда да ги пригажда, така че да не се налага вече такова полуразсъбличане, на каквото я подложил в колата на път за Роаси – още утре трябвало да се порови в шкафовете с роклите, в чекмеджетата с бельото си, да му връчи без изключение всички колани и гащички, които намери там; също така сутиените като онзи, на който трябвало да среже презрамките, за да й го свали, комбинезоните, чиято горна част й скривала гърдите, блузите и роклите, които не се разкопчавали отпред, полите, твърде тесни, за да могат да се вдигнат с един замах. Да поръча също да й ушият други сутиени, други блузи, други рокли. А дотогава гола ли да ходи под блузата или под пуловера при шивачката на корсети? Голяма работа, да ходи гола. Ако някой забележи, ще му обясни каквото й хрумне, или изобщо няма да му обяснява, както намери за добре, това засяга само нея. А сега за останалото, което имал да й казва, искал да почака няколко дни и настоявал да бъде облечена, както се полага, за да го изслуша. Ще намери в чекмеджето на своя секретер колкото пари са й нужни. Когато свършил да говори, тя прошепнала „обичам те“, без да направи и най-малкия жест.