Много пъти напоследък съм се питала бих ли осиновила дете. И съм си отговаряла отрицателно - сега, когато си имам свои и те ми създават достатъчно емоции от всякакъв характер. Когато съм пресметнала, че мога да се грижа за не повече от две деца за разлика от тези, които просто ги правят, а после - държавата е на ход. И когато ме е страх. Да, страх ме е. Точно толкова, колкото ме беше страх преди да родя своите момчета - дали ще са здрави, дали ще съм най-добрата майка за тях, дали ще мога да им покажа, че ги обичам, дали няма да се разочаровам... А иначе страшно се вълнувам от съдбата на захвърлените бебета, на стотиците сирачета, отглеждани като животинки в социалните домове. Но имаше време, в което не мислех по начина, по който мисля сега, не пресмятах, не се страхувах... И пак не го направих.

В началото на кариерата си на журналист известно време работих като санитарка в детското отделение на инфекциозна болница. Там донесоха едно циганче от дом за деца без родители, Андрейчо. Беше почти на три годинки, но не можеше да ходи и да говори. И да плаче не можеше. Държеше се като зверче за решетките на креватчето си и само се усмихваше с огромните си маслинени очи и рехави бели зъбки. Когато успеех да измия всичките коридори и тоалетни, да дезинфекцирам всичките осрани гърнета, когато успеех да се изскубна от зоркия поглед на старшата санитарка леля Слава и още повече - на старшата сестра, се лепвах за Андрейчо. Той първо оздравя от салмонелозата, с която беше приет, после започна да кара поред всички други инфекциозни болести. Никой не идваше да го прибере и той артиса в металното креватче в най-крайната стая. Санитарките започнаха да го учат да говори, докато плющяха с парцала, натопен в белина, край легълцето му - първата дума, която го караха да повтаря, беше „путка". Аз пък се опитвах да го извеждам на разходка в жалкото подобие на градинка в двора на болницата. Намерих му обувчици, той никога не беше виждал обувки, беше раснал по ританки и по боси крачета, криви дали от рахита, който не беше го пропуснал, дали от това, че не беше направил и една самостоятелна стъпка. Изловиха ме, когато го учех да ходи извън отделението. Вдигнаха ми скандал, че нарушавам вътреболничния ред, забраниха ми да се занимавам с това дете, върнаха ме към задълженията ми, свързани с кофата и парцала. Не ме уволниха, защото точно по това време имаше остър дефицит на санитарки, особено в инфекциозна, пък и аз бях една старателна и не крадях от сиренето...

Когато тръгнах да напускам, страшно исках да си взема и Андрейчо. Няколко пъти се опитвах да разбера как може да стане това - отговориха ми, че той нямал редовни документи, т.е. съгласие от майката, че може да бъде осиновен и по принцип нямало никакъв начин да бъде изваден от дома, вече не помня и в кое село беше. Плаках, когато за последен път ходих на свиждане при него - той пак беше пипнал някакво зверско разстройство и сестрите го мразеха заради непрекъснато пълните болнични ританки, заради това, че никой не го прибираше месеци наред от отделението, заради това, че беше циганче, при това ничие... После разбраха, че съм работила в болницата, за да видя социалистическото здравеопазване отблизо, че съм написала репортаж, който трябваше да бъде одобрен дори от Градския комитет на партията преди да излезе, че беше доста нелицеприятен, и престанаха да ме допускат в инфекциозна. А там остана сърцето ми, при Андрейчо. И един огромен укор към мен самата, към никой друг, че оставих едно детенце да казва мръсни думи вместо „мама"...

Тази отколешна моя лична история възкръсна с цялата си яркост (и ярост), когато Тити Папазов разказваше своята и на Димитър Желко история, когато настояваше, че Бог му е посочил това дете и той е разпознал знака и го е взел в семейството си. Зададох си въпроса дали и мен тогава не моята състрадателна природа, а именно Бог не ме е тласкал към онова детенце. И дали не съм пропуснала нещо толкова важно тогава, та да се укорявам досега, след близо 30 години...

Както и да е, Тити и съпругата му Марги си познаха бебето Митко. И споделиха с медиите и с цяла България емоцията от срещата с новия член на семейството им. Така впрочем постъпи и актрисата Снежина Петрова, която тази година стана майка на малкия Иван. И Меги Дерм, фамозната владетелка на стрийптиз барове в чужбина, завърнала се в България, за да осинови 8-годишния Божидар. И Мая Илиева, избрала да даде обичта и грижите си на две момиченца, а съвсем отскоро и на мъничко момченце. И Деси Слава, кандидатстваща да стане приемна майка на дъщеря, след като има свой син от брака си...

Да, за осиновяванията сега не се мълчи, много, даже прекалено много се говори. Аз, като живяла по-дълго от доста повече от вас, които четете в момента, имам спомени от друго време, в което за осиновено дете се говореше тихо, като за нещо кофти, използваше се думата хранениче. Една съседка на родителите ми, която дълго време не можеше да забременее, най-накрая се осмели и си осинови дете. Скоро след това, сигурно на прага на критическата, забременя и сполучливо роди. Тя самата и съпругът й никога не показаха, че делят децата си по някакъв признак. Общественото мнение в малкия град обаче се произнасяше категорично - „осиновеният" и „собственият", и в крайна сметка - след смъртта на родителите - успя да посее раздор сред двамата. Но простотията поразява и рождени братя и сестри, та не се понасят и не си говорят, така че не се знае дали в случая и тя няма принос. Важното е друго - че хора в друго време, с друг манталитет я надмогнаха, дадоха бъдеще на едно дете, а Бог ги възнагради с още едно, за това разказах тази история. Макар че в нея осиновяването беше извършено от нужда, а не като в случая с Анджелина Джоли, която е на път да превърне събирането на деца от различни раси и континенти под един покрив в модел на новото глобално семейство.

Впрочем сладката двойка Анджи и Брад Пит не е пионер в тази област. Нито пък Никол Кидман и Том Круз, които заедно осиновиха, а поотделно в нови бракове си родиха деца. (Никол още не е, но е на път - б. а.) Осиновяванията в Холивуд съвсем не зависят от фертилитета на самотните или семейни осиновители. Там, във висините на артистичния и тънещ в материални блага Олимп, отдавна не съществуват верски и морални предразсъдъци по отношение на отглеждането на не родни деца. Миа Фароу създаде нещо като школа за приемни майки, стана емблема на този вид благотворителност, като освен че роди 4, осинови сама или в брак още 10 деца. Нещо повече, тя не избира здрави и читави, прибира болни, които трудно биха намерили родители. Скоро тя преживя смъртта на дъщеря си Там, починала на 21 години след дълго и мъчително боледуване.

Преживя и изневярата на един от съпрузите си - Уди Алън - с осиновената от нея самата корейка Сун И. Въпреки този удар под пояса храбрата Миа Фароу, която е посланик на УНИЦЕФ, осинови последното си дете на 50-годишна възраст, вече изоставена от Уди. Той пък, свързал живота си със своята приемна дъщеря Сун И, осинови заедно с нея две дечица. Сагата продължава в типичния холивудски стил с акцент върху желанието да се осиновяват деца от други раси - в семейството на Стивън Спилбърг и Кейт Капшоу растат 7 отрочета, две от тях - чернокожи. Джеймс Кавийзъл („Страстите Христови") е приемен баща на китайче. Мишел Пфайфър също е майка на дете с различен цвят на кожата. През 1974 г. Джули Андрюс и Блейк Едуардс прибират в дома си две виетнамски момченца. По напълно понятни за времето причини - едната може би е чувството за вина, която част от американците носят за войната в Индокитай.

Не зная какъв е бил поривът на покойната вече Блага Димитрова да отгледа виетнамско момиченце с живи родители, сигурно е изпълнен с благородство и висок морал, но от тази недовършена юридически история произлязоха някои не особено красиви емоции напоследък. Виетнамката Хани написа биографична книга, в която образът на нейната приемна майка, да не говорим за нейния приемен баща Йордан Василев, бяха недотам светли и чисти. От цялата шумотевица около книгата и Хани излезе, че тя е едно объркано и нещастно създание, незнаещо кое е неговото истинско семейство, разкъсвано между омерзение и благодарност. Увисна и въпросът имаме ли моралното право да изскубваме деца от тяхната естествена социокултурна среда, да ги „присаждаме" в нова, нетипична, може би дълбоко неподходяща за тяхното нормално развитие, само за да реализираме някакъв свой модел и представа за нормално семейство... Е, и да нахраним медийния интерес към сензации, свързани с нас самите.

Деца без родители има и в ислямския свят, сигурно не толкова колкото у нас, ние сме май шампиони единствено в тази срамна категория, защото мюсюлманите по принцип не раждат извън брак и живи родители там не захвърлят децата си, независимо от това колко са бедни. Въпросът е уреден и в Корана: „ ...И не е отредил (Аллах - б.а.) да ви станат синове осиновените от вас. Това са само думи, които вие изричате. Аллах казва истината и Той сочи правия път. Наричайте ги на бащите им! То е най-справедливо при Аллах. А ако не знаете бащите им, те са ваши братя в религията и ваши приятели..." (33:4-5) Според исляма осиновяването, както се извършва днес, не е начин да се осигури на детето надежден и благополучен живот.

Никой не може да замени истинските баща и майка. И осиновяването е една от главните причини много хора да бъдат поощрени към безотговорни действия и непозволени интимни връзки. Днес то дори се комерсиализира. Все повече хора предоставят децата си за продан. И то не само в дивите райони на Африка, а в Канада, САЩ, Европа... Разчитат, че ако не някоя Мадона, то друг с пари и възможности ще си плати за бебе, избрано по пол, цвят на кожата, на очите... Ей за това не ми се говори, или поне не ми се говори сега, когато се опитвам да осмисля положителните страни на осиновяването. Затова може би е съвсем уместно в противовес на Корана да кажа, че според християнската религия осиновяването е богоугодно дело. Според нея безплодието не е Божие наказание, срещу което не бива да се рита, разбирай не бива да се отменя с осиновяване на дете. Та кой, ако не Сара, жената на Авраам, е първата осиновителка, известна от Стария завет?

Впрочем едва ли знаете и кой е първият актьор от Меката на киното, осиновил дете в семейството си. Роналд Рейгън, да, същият, покойният вече бивш президент на САЩ. Историята мълчи за причините младият Рон, актьор във второстепенни продукции, да осинови заедно с първата си съпруга Джейн малкия Майкъл, година след като те са вече родители на дъщеричка на име Морийн. Придържайки се към сухите факти, бихме могли да направим извода, че сигурно има Божия промисъл в този внезапен и наглед неочакван акт на осиновяване от младо семейство с едно дете - години по-късно семейство Рейгън се сдобива с още едно биологично продължение на рода, което обаче живее само две години.

Продължение на холивудската тенденция, налагаща ново разкрепостено и модерно отношение към осиновяванията, очакваме от Ева Лонгория и Тони Паркър, записали се в списъка на желаещите да осиновят дете, едва сключили брак, от Дженифър Лопес, дори и от Бритни Спиърс(?!)...

Вярвам, че всеки подхожда към осиновяването на дете не по общохуманни съображения от сорта „да спасим децата - бъдещето на човечеството", а по дълбоко лични причини, които понякога може и да нямат нищо общо с алтруизма, а по-скоро с егоизъм и сметки, свързани с бъдещи морални дивиденти. Не подозирам Шарън Стоун в подобни мотиви, опазил ме Бог! Тя дори отказва ангажименти за милиони долари заради двамата си сина, с които позволи да я снимат в леглото в ролята на нежна и грижовна майка. Нито Мег Райън, която реши да осмисли самотния си живот след развода, осиновявайки дете. Но винаги ще помня мотива на Джоан Крофърд, осиновила четири деца, за да съсипе живота им: „За да спечеля общественото мнение на моя страна." И присъдата на най-голямата й осиновена дъщеря Кристина Крофърд: „Защо ме осинови? Обичала ли си ме изобщо?"

Да, общественото мнение е на страната на осиновителите. То ръкопляска на тези, които имат куража да приемат като свое чуждото дете. То е склонно да прости всякакви изцепки на този, който обяви на всеослушание, че осигурява бъдещето на едно сираче. Дали го обича? Това изглежда няма значение. Поне за общественото мнение. То се храни с добри новини, с ефектни снимки, на които всички са усмихнати и най-често осиновените деца се носят на ръце, колкото и да са пораснали.