Тя е първата жена военен кореспондент, обиколила света, за да отразява войните му. Губи само една война – тази с Хемингуей в семейната им спалня.

„Защо хората говорят за ужаса на късните години? Аз се чувствам като хубава стара кола с части, излизащи малко по малко от строя, но не се оплаквам... От старостта се плашат само хората, които не са постигнали в живота си това, което искат.“ На 90, полусляпа, с напреднал рак на яйчниците и черния дроб, Марта Гелхорн и този път сама решава съдбата си. Посяга към нощното шкафче, предозира лекарствата и напуска войната на този живот. Може би и от любопитство да види какво има оттатък.

Покоят на войната
Въпреки че не обича да го коментира, Марта Гелхорн е третата съпруга на Ърнест Хемингуей и единствената, която го е напуснала. Сред мъжете в живота й е и Лорънс Рокфелер, милиардер и филантроп като дядо си Джон. Хърбърт Уелс е много влюбен в нея и дълго я преследва, а тя, запазвайки приятелството помежду им, коментира: „Защо да спя с нисък възрастен човек, когато мога да имам всеки висок и красив млад мъж?!“ И е така. Тя има връзки с много именити и безименни. Марта е с леви убеждения, левичарка, атеист, писател, бляскава светска дама, първата жена военен кореспондент и журналистката, отразила най-много войни през XX век – гражданските в Испания, Ел Салвадор и Никарагуа, Втората световна, войната във Виетнам и арабско-израелския конфликт. Обиколила е 50 държави, живяла е в 19. На нейно име е учредена една от най-престижните американски журналистически награди. „Благодарение на журналистиката – казва Гелхорн – имах шанса да се запозная с живота на моето време. А животът на моето време беше войната. В нея намерих покоя и реда, към които винаги съм се стремила. Харесваше ми да нямам собственост, да нямам проблеми, дори и това да не зная дали ще съм жива на следващия ден.“

Париж, маркизът, любовта
Като дете Марта разбира, че техният дом е единственият, в който на вечеря идват тъмнокожи. Това е недопустимо в щата Мисури, където е родена, но родителите й имат либерални възгледи. Майка й – според думите на Гелхорн – е прекрасна, но странна. Бори се за правата на жените и поддържа тезата, че жените трябва да страдат за доброто на човечеството. Баща й, акушер-гинеколог, им помага за обратното. За Гелхорн, която от малка иска да стане журналист, е важно жените да имат равни права с мъжете. И понеже търпението не е от най-силните й черти, напуска колежа още преди да се е дипломирала, за да започне работа във вестник The New Republic. Там се появяват първите й статии. На 22 г., решена да стане чуждестранен кореспондент, заминава за Париж със 72 долара в джоба и пишещата си машина. И там, освен че пише за Vogue, среща първата си любов Бертран де Жувенел – журналист, политолог и маркиз. Високообразован, изискан, очарователен и женен, изгубил девствеността си 10 години по-рано с мащехата си – френската писателка Колет. Бертран е на 26, а влюбването между него и Гелхорн е страстно. Двамата се държат като женени, въпреки че съпругата на Жувенел не му дава развод. Любовната афера се стопява за три години, минавайки през фалшиви оргазми и два аборта, и завършва със срещата на Марта със самата Колет. „Това, което ме впечатли у нея – разказва тя, – беше как пишеше книга – с толкова твърда и скучна настоятелност, все едно правеше сметки.“ Гелхорн също пише роман за млада американска репортерка, която има любовна афера и се разделя с илюзиите си.

Линч
Книгата привлича вниманието на Хари Хопкинс от администрацията на Рузвелт. Хопкинс събира млади репортери, които да описват живота на обикновените американци. Марта е назначена и се връща обратно в Америка. Пише една измислена история за линча. Похвалена от приятелката на майка си от училище Елеонор Рузвелт, наивно и плахо си признава, че малко е добавила, но очевидно „съм много реалистична в писането, защото всички допуснаха, че съм била свидетелка на линчуване, а аз просто си го измислих“. Като капак окуражава работници в Северна Каролина да чупят прозорците на фабриката, в която работят, за да протестират против условията на работа. Това е причина да я уволнят.

Като излязла от книгите му
„Желаеш ли ме?“ – пита Марта, когато Хемингуей я прегръща хищно една нощ, притиска я с лице към стената и сваля бельото й. Над голите им тела се сипе прах от падащите вън от хотела бомби. На две преки от тях се води Испанската гражданска война. „Имам нужда от теб!“ – шепти възбудено в ухото й Ърнест. Истината е, че я иска, от момента, в който я вижда в бара си „Мърлявия Джо“ в Кий Уест. Годината е 1936-а. В мига, в който 28-годишната Марта влиза в „Мърлявия Джо“, 37-годишният Хемингуей я фиксира изпод очилата си с кръгли стъкла, оценява умния й поглед и парижкия й шик и захапва гигантската окачена на тавана риба марлин, която е уловил незаконно. Потникът му, със следи от кръв, се подава от разпасаната риза и очертава шкембето му. Ърнест усеща желание към тази нахално красива жена с блестяща коса в цвят на прегоряла ръж и греховно дълги крака (както ще я опише по-късно в романа си „За кого бие камбаната“ под името Мария). Разменят няколко реплики. „Знам точно кога се влюбих в него – признава Марта. – Когато се влюбих в думите му.“ Може би и двамата усещат, че помежду им нещо ще се случва.
Едно от най-странните неща в живота на Хемингуей е усещането, че много от хората в живота му сякаш са излезли от страниците на собствените му книги. Марта го е направила съзнателно. Тя харесва таланта му и моделира себе си по образа на героите му, но за съжаление не по образа на жените, които той харесва.

Не ме заключвай! Обичам те
Ърнест й казва, че ще прави филм за Испанската гражданска война и двамата се уговарят да се видят в Мадрид. През 1937 г. Хемингуей  посреща Марта там, заобиколен от антуража си от обожаващи го журналисти и проститутки, с думите: „Знаех, че ще дойдеш, дъще, и уредих да успееш да стигнеш дотук.“ Запазил е две стаи в тихата част на хотел Флорида, далече от гърмежите и гранатите. И не само предлага едната на Марта, но първата нощ я заключва там. Защото, обяснява й, не искал да я объркат с „курва от съпротивата“. Гелхорн е бясна. „В този момент трябваше да разбера съдбата на връзката ни.“ Страстният им роман се развихря на фона на войната в Испания, съветско-финландския конфликт, японската окупация на Китай и Втората световна. Двамата са преки свидетели, а понякога и участници в тези събития. Празнуват първата си Коледа в Барселона. После отиват в Куба, която Ърнест е открил в началото на 30-те. Марта намира изоставена плантаторска къща на 15 км от Хавана с изглед към морето и към столицата и Хемингуей я купува и я населва с любимите си ловни трофеи от Африка и безбройните си книги.

За кого бие камбаната
Първата им година във „Финка Вихия“, както наричат къщата, е пълна с любов. Хемингуей учи Марта да язди, да стреля, да лови риба. Вечер играят тенис. И работят, много работят. Марта е впечатлена колко дисциплинирано се отнася той към писането. Там се ражда бестселърът за Гражданската война в Испания „За кого бие камбаната“. Марта подготвя роман за бежанци в Прага. През 1939 г., след като Ърнест получава развод от втората си съпруга Полин Пфайфър, се жени за голямата си страст – Марта. Страст ли?

Според Гелхорн Хемингуей е „ужасен любовник – „бум-бам“, мерси, мамо, и край, може и само „бум-бам“. Според Хемингуей Гелхорн не е създадена за леглото. Всъщност тя самата признава: „Аз бях най-лошата сексуална партньорка на петте континента. И най-опитните ми партньори не успяваха да ме доведат до оргазъм. Получавах удоволствие от нежността им (често недостатъчна), след като са били задоволени.“
Но Гелхорн не я свърта и заминава за Англия да отразява Втората световна война, докато Хемингуей си играе да лови немски подводници на Карибите. Пише й сърдито писмо: „Ти каква си, Гелхорн? Военен кореспондент или жена в леглото ми?“ После, съсипан от отсъствието й, я посреща драматично: „Не искам никога да се разделяме!“ През 1941 г. тя го замъква на „сватбено пътешествие“ в Китай, където е изпратена от списание „Колиърс“ да отразява китайско-японския конфликт. Срещат се с беззъбия генерал Чан Кайшъ и продължават към Бирма. Хемингуей се връща в Хонконг, Гелхорн заминава за Сингапур и Ява. Ърнест й пише все по-сърдито: „Грабвай историята, пиши и се връщай вкъщи!“ Нарича я най-амбициозната жена, съществувала на Земята. Тя говори за него в писмата до свои близки като за „Ърнест чудовището“, „Мита“ и „Ъ“ (като началната буква на името му, често придружена с пояснението seriously unkempt as usual – сериозно развлечен, размъкнат или неподдържан, както винаги). Още от началото на брака им й става ясно, че живее с голямо егоистично дете, което изпитва ревност да дели леглото си с литературния съперник, какъвто вижда в нейно лице.

Не вярвай на мъж, който мрази майка си!
Двамата са една от най-известните двойки на времето си. Тя – руса, амбициозна и смела. Той – изключително харесван, бохем с размах и доста самовлюбен. Марта не се интересува от възможността да му ражда деца. Ърнест схваща това като пореден знак, че тя слага кариерата си на първо място, и разказва на всеки каква кучка е Марта. А тя коментира: „От брака ми с Ърнест знам, че никоя жена не трябва да се омъжва за мъж, който мрази майка си... Той мразеше своята – и с право. Тя беше ад! Много фалшива и лъжлива. Всичко свързано с нея беше измислено и невярно. Дълбоко в себе си той таеше недоверие и страх от жените, страдаше от това и караше и жените в живота си да страдат. Това личеше и в писането му. Когато не бяхме на война, ние я създавахме помежду си.“
От 1943 до 1945 г. Марта отразява събитията в Англия, Италия, Франция и Германия. През 1944 на Хемингуей му писва да пие сам с приятелите си в Куба и да чака отсъстващата си жена и решава да й направи номер. Урежда си работа като главен военен кореспондент на списанието, за което тя работи – „Колиърс“. Всъщност той получава нейната работа, като взема самолета за Лондон и пристига по-рано на мястото на действието – така я измества като репортер. Две седмици по-късно тя пристига в Лондон, минала Атлантика на норвежки товарен кораб, натоварен с динамит. Среща се с Хемингуей в хотел „Дорчестър“, разбрала за предателството му. Той е с патерици заради автомобилна катастрофа, защото карал пиян. Скарват се. Настаняват се в отделни стаи и всеки тръгва по своя път. Малко след това Хемингуей среща последната си съпруга Мери Уелш и я завежда в Куба. Започва периодът, в който той пие почти денонощно и опитва да преоткрие таланта си. Пише „Старецът и морето“. Страда от сериозна депресия и много здравословни проблеми. След революцията се връща в Америка с Мери. Семейната им къща с Гелхорн е превърната в музей. Докато създава „Безкраен празник“ със спомените си от Париж през 20-те, Хемингуей изпада в дълбоки кризи. Лекуват го с електрошок. Губи паметта си. Една сутрин в началото на лятото през 1961 г. се самоубива.

Бележка под линия ли?
След раздялата Марта отказва да говори за брака им. Съгласява се да дава интервюта само при условие, че няма да коментира Хемингуей. Отказва да бъде бележка под линия на нечий друг живот. Впрочем по време на брака си с Хемингуей има афера с американския парашутист генерал-майор Джеймс Гавин, най-младият дивизионен командир в армията на САЩ през Втората световна война. След Хемингуей известно време се съсредоточава само върху кариерата си, макар и разочарована от отказа на американската армия да допусне жена кореспондент на фронтовата линия. Гелхорн познава силата си и понякога използва секса като коз, за да се добере до важна за работата й информация. Четири години след Хемингуей за първи път усеща желание да има дете. И решава да осинови едно момченце от италиански приют. Нарича го Санди и пише в „Сатърдей Поуст“: „Случи се чудо. Любовта ме удари като светкавица. Взех дете, но всъщност то ме осинови.“ Но тази любов не побеждава страстта й към работата. Скоро оставя сина си на роднини в Ню Джърси и не го вижда с месеци. После го праща в пансион. Момчето страда от липсата й. Държи се проблемно в училище, става зависимо от наркотици. По-късно влиза в затвора. Безпомощна, Марта му пише: „Не те уважавам и в момента не съм сигурна дали те обичам. Скъпи, ти си егоистичен, мързелив и безполезен млад човек!“ А той коментира за нея: „Марта беше много важна за мен. Надявам се и аз да съм бил важен за нея.“

Другият Санди
Сред най-близките й приятели е завареният й син, също Санди, от следващия й брак. През 1954 г. тя се омъжва за главния редактор на сп. „Таймс“ Том Матюс, вдовец, и заживява в Лондон. „Основното, върху което се концентрирам – пише Марта в свое писмо – е, че Том не е Ърнест. Репортажите ще стигнат до читателите ми неотворени. Обядът никога няма да е за цяла компания. Пропуските ми ще бъдат свободно получени по начина, по който са доставени. Всичко е добре. Няма изолация, няма сцени, никой не стреля от прозорците на хола. Времената са други сега.“ Марта е на 45. Завареният й син Санди е на 12. Учи в училище в Америка, а баща му работи в Лондон. „Чух за сватбата на баща ми с Марта по радиото – спомня си Санди. – След това той реши, че е негов дълг да събере семейството в Англия. Марта не си падаше много по деца, както и баща ми. Но той искаше от нея да бъде майка и тя се стараеше. Грижеше се да си мия зъбите, да имам нови обувки и се справяше някак с това, което наричаше кухнята на живота.“ През ваканциите големият Санди, както го наричат, си играе с 6 години по-малкия осиновен син на Марта и твърди, че тя е обичала италианското си дете. Споделя и за нейни писма в продължение на 20 години, в които тя дискутира човешките права и му доверява, че обича човечеството, но не харесва хората. Интересува се от драматичната поезия и философията. И често казва и пише на заварения си син: „Ако ще пишеш нещо, трябва да го преживееш!“ Рядко споменава миналото си и Ърнест, но едно от нещата, които си спомня, е играта, която двамата обичали. Заставали пред витрина на магазин, оглеждали я за две минути, после отминавали и описвали всичко, което са видели на точното му място. Хемингуей винаги побеждавал, макар и често да бил пиян. „Не мисля, че беше най-голямата й любов, но тя го обожаваше като писател“ – твърди Санди.

Текстът е вдъхновен от прекрасния филм на HBO „Хемингуей и Гелхорн“, излъчен за първи път у нас на фестивала So Indipendent в края на миналата година.