Изглежда по-млада от възрастта си и от нея лъха фината красота на африканските жени. Спокойно би могла да мине за модел. Кади е родена в Сенегал. На 47 г., майка на три деца. Днес живее в Белгия и е президентка на Европейската мрежа за борба срещу женското полово осакатяване - обрязването.

Автобиографичната й книга „Обрязана" е разтърсващ разказ за тази практика, която и до днес е валидна в много страни по света. Историята й не се нуждае от допълнителни обяснения.

Винаги съм вървяла в живота си, дори като малка майка ми ми се караше, че никога не се спирам на едно място. Точно така, „извървях" живота си и стигнах възможно най-далече. Днес за "Уницеф" в Цюрих, вчера на 49-ата сесия на ООН. Вървя от 7-годишна, от родния ми град Тиес до Ню Йорк, минавайки през Рим, Париж, Цюрих и Лондон, никога не съм преставала да вървя, най-вече от онзи ден, в който бабите ми казаха: „Днес, дъще, ще те пречистим".

Мъжете искат женското обрязване по няколко причини, всичките ужасни. Да подсигурят властта си, да вярват, че жените им няма да тръгнат с други мъже или че мъжете от вражеските племена няма да ги изнасилят. Други обяснения са още по-абсурдни: че женските полови органи са нечисти, дяволски, клиторът също е дело на дявола и ако докосне главата на детето при раждане, ще го обрече на кой знае какви нещастия, дори и смърт. Истинската причина е доминацията.

Родена съм през октомври1959 г. Бях на седем, когато тръгнах на училище. Дотогава живеех щастливо, заобиколена от обич. Един защитен живот, чиято сладост щеше да бъде прекъсната брутално. На 7 години нямах и представа, като всички момичета, че имам клитор и за какво служи. Никога не съм му обръщала внимание и повече никога няма да го видя.

 Единственото нещо, което имаше значение онази сутрин, е една потресаваща болка, за която само бях чувала, но никога не съм мислела, че ще има нещо общо с мен. Бях само едно дете! Тогава, през 1967 г., още не знаех как онзи кървав интимен разрез щеше да остане като белег върху целия ми живот.

Виждам го като сега.

Две жени ме сграбчват и ме повличат. Едната зад мен ми държи главата, а коленете й обездвижват раменете ми с цялата си тежест. Другата ме придърпва върху скута си с отворени крака. Ако момичето е силно и мърда много, са необходими повече жени, за да го усмирят. Дърпа колкото се може по-силно от мъничкото парче месо и реже, все едно става въпрос за месо на газела. За нещастие, не може да се справи от първи път. Вижда се принудена да стърже.

 В мен още отекват собствените ми крясъци. Със затворени очи, не искам да гледам, не мога да видя как онази жена ме осакатява. Мислех, че ще умра или че вече съм умряла. Пет минути тя реже, стърже, дърпа и започва отново, за да е сигурна, че е премахнала всичко. Това е болка, която никога не успях да дефинирам. Раждала съм, страдала съм от колики, всяка болка е различна, но не съм усещала нищо толкова ужасяващо през целия си живот.

Трябваха ми десет години, за да осъзная, че моята съдба на жена от племето сонинке започва там, от този интимен разрез, който ме отдели завинаги от нормалната сексуалност. Като много африканки мислех, че това е нормално. Когато бях на 13 и половина, дойде писмо от един непознат братовчед, емигрирал във Франция, който искаше да се ожени за мен. Да кажеш „не" е немислимо! На 14 г. трябваше да замина при него, да се грижа за една къща, която не познавах, за един непознат мъж в държава, която бях виждала само по телевизията. Три месеца по-късно вече бях бременна. Никога не стигнахме до диалог със съпруга ми. Живеехме заедно и си казвахме само най-необходимите думи, нищо повече.

 Без омраза, без любов, без нежност. Само тъжно безразличие. Отново забременях, когато първата ми дъщеря Муна беше само на няколко месеца. Сексуалните отношения станаха извор на конфликт. Лягах си облечена, с пижамата върху дрехите. Леглото беше за мен една постоянна опасност. Понякога трябваше да се примирявам. Никога не го исках, беше брачно задължение, което трябваше да изпълня. На 19 г. бях бременна за трети път. Трите ми дъщери бяха обрязани, тогава друго не ми е минавало през главата. Започнах да се замислям, чак когато в медиите се появи разказ за смъртта на едно момиче от Мали, обрязано във Франция. Ако бях чула за това по-рано, дъщерите ми нямаше никога да бъдат осакатени. Спомням си веднъж как майка ми казва пред брат ми, който учеше медицина, че трябва да се пречистят момичетата.

 Той строго отвърна: „ Не пипайте дъщеря ми! Ще пратя в затвора първата, която я докосне!" Законът, който забранява обрязването в Сенегал, е от 1999 г. Не мога да обвиня никого за обрязването на дъщерите си, ако има виновен, това съм самата аз. Трябва да ги помоля за прошка, но не мога да върна нещата назад.

Физическото удоволствие на една обрязана жена е възможно, но никога не се говори за него, възпитанието, което получава от най-ранна възраст й набива в главата, че удоволствието не е за нея. Промиват ни мозъците, осъждат ни за цял живот: тялото не ти принадлежи, душата не ти принадлежи, удоволствието не ти принадлежи. За една обрязана жена единственият начин да се освободи от тази присъда, е да срещне внимателен, търпелив мъж и най-важното, да е влюбен в нея... въпреки че никога няма да изживее оргазъм... Все пак не трябва да се мечтае прекалено.

Когато една от сестрите ми дойде да живее при нас, можех да започна работа, а тя да ми помага с децата. Но мъжът ми не искаше да съм независима. Отказвах да му се подчиня, но той намери начин - върна сестра ми в Африка. Моят прозорец към света и независимостта отново се затвори. Но аз нямах намерение да бъда подчинена и осем години се борих за собствено място под слънцето.

 През 1984 г. получих диплома, знаех, че е само началото, но исках да уча шев и кройка. Разбирах, че африканските жени около мен никога няма да надигнат глава. Толкова по-зле за тях, аз щях да се боря за себе си. Съветите, които получавах дори от семейството ми, бяха ужасни: „Трябва да слушаш мъжа си, ти си в този брак, ще умреш в този брак, никога няма да избягаш от този брак. Подчинявай се на съпруга си!" За радост поне родителите ми не слушаха само неговата версия. Много семейства дори бият жената, за да се върне при мъжа си.

В Сенегал полигамията е традиция. Моето семейство е полигамно. Баща ми има 16 деца от различни жени. В Европа казвам "не" на полигамията, която разбива отношенията и съсипва децата. Малко след като мъжът ми си взе още една жена, реших да се разведа, макар че не е толкова лесно. Трябваше да се боря и за децата, за да не остане той с правата над тях. Една седмица преди да потърся адвокат, гледах програма по телевизията за малтретираните жени. Останах потресена и засрамена от себе си. И аз бях малтретирана жена, която като останалите не си беше дала сметка за това дори, когато си вадех медицинските свидетелства след поредния жесток побой.

 Но моята единствена цел беше разводът и затова зарових някъде надълбоко срама и унижението. В деня на делото мъжът ми не се появи, съдията се оказа жена. Прегледа документите и единственото, което ме попита е, дали поддържам иска. „Повече от всякога, госпожо!", й отговорих. И тя обясни - мъжът ви няма вече право да стъпва в апартамента, децата остават с вас... Дори не слушах останалото, бях спечелила!

Не успях никога да заобичам онзи мъж, беше добър баща, но дори и общата любов към децата не ми помогна да усетя нещо към него. Може и в мен да е вината заради отвращението ми от брачното ложе. Тогава си нямах и представа, че се дължи на обрязването. Казвах си, че такава е съдбата ми.

Намерих нов апартамент - абсолютно празен, но плаках от облекчение, че вече не съм в дома, който се беше превърнал в място за психологическо и физическо мъчение. На излизане от този дом се смях като полудяла. Хората ме гледаха странно, но не знаеха какво съм постигнала онзи ден. В началото, когато участвах в дебати и конференции, се чувствах като някакво странно животно, което всички са дошли да видят как точно е направено. Често избягвах невероятно личните въпроси, например: „Като правите любов, какво чувствате?"

 Днес тези въпроси вече не ме притесняват. Стигнахме до точка, от която няма връщане назад. Единственият въпрос, на който винаги ми е трудно да отговоря, е за дъщерите ми. Чувствах, че не мога да извадя на показ интимната им рана, но в същото време не можех да лъжа. Казах истината и направо ми прилоша. От все сърце се надявам да ми простят, че им причиних това.

Отдавна помагам в различни асоциации, в началото като преводачка, после и като активистка. Започвам все повече да осъзнавам проблеми, които преди не съм виждала. Една френска гинеколожка твърди, че колегите й трябвало да оставят на мира традицията да се обрязва клитора на африканските жени. Да я бях видяла разкрачена на седем години срещу едно бръснарско ножче!

До нас достигна един филм за обрязване в Нигерия, в който ужасът надхвърляше поносимото дори за мен. И на всичкото отгоре там го извършваше мъж. Обрязването беше екстремно. Ужасът се състоеше в изрязване на абсолютно всичко, не остана нищо от половите органи на момичето. После тя беше „зашита", оставиха й само една мъничка дупка за естествените нужди. Мъжът й ще трябва - като му дойде времето, да я отвори със силата на своята мъжественост. Ако не успее, мъжествеността му се поставя под съмнение.

 Чувала съм, че понякога мъжът използва нож, за да не му се присмиват. Преди да роди, жената се „ разшива" и после отново се „зашива". И така при всяко раждане. Трябваше да изчакаме до 1991 г. за първата присъда от пет години затвор за една жена, практикувала обрязване. През 1993 и 1996 г. съответно една майка и един баща бяха осъдени за това, че са обрязали дъщерите си. Докато през 1999 г. за първи път в съдебната история една момиче от Мали намери сили да обвини „обрезвачката" си. На процеса чух какви ли не неща, включително и лекари, според които ставало въпрос просто за повърхностен разрез, докато един експерт сложи нещата на мястото им - еквивалентът при мъжа е разрязването на члена и на главичката на половия орган.

За европейките е невъзможно да разберат тази празнота, тази липса, която ни вманиачава. Но това изисква психологическа подготовка, за да не се изживее нещо като второ обрязване. Белегът може да се забрави, но болката не се забравя никога. Предполагам, че трябва да е много странно да възстановиш клитора си. Първото момиче, което дойде да ни довери историята си, ни накара да избухнем в смях. Каза: „Имам клитор! Работи! Прави брррр...!" На 20 г. имаше гадже и цял един живот пред себе си.

 Много други ще я последват. Но това не решава проблемът. Той ще бъде решен, когато тази практика изчезне от света. В момента осакатяването се практикува в близо 30 страни, най-вече в Египет, Мали, Еритрея, Етиопия, Сомалия... Знаят ли туристите, които ходят да гледат съкровищата на фараоните, че в Кайро още има клиники, ръководени от мъже, където безнаказано се практикува обрязването на момичета? В света жертвите са към 150 милиона.

Най-накрая открих един нежен мъж, с чувство за хумор, пълен с уважение, широка душа, страшно е мил с децата, разбират се прекрасно. Влезе в моето семейство с такава лекота, че след години все още съм под влияние на магията му. Винаги ми помага и разбира, че за мен да съм активистка е истинска страст. Понякога съм далеч от него в продължение на седмици и много си липсваме. Обаждам му се от цял свят - Рим, Стокхолм, Лондон, Париж, Африка, Азия, Ню Йорк. Това продължава вече девет години. Така стигнах и до 49-ата сесия на ООН, на която всички правителства потвърдиха без резерви Споразумението за борба срещу насилието над жените.

Понякога се чувствам обезкуражена, изтощена от тази нестихваща борба - както се случи преди три години в Италия, когато ми дадоха награда заедно с една млада жена от Бангладеш, с изгорено лице, защото е отказала да се омъжи. Онзи ден плаках пред онази жена, плаках от ярост и от желанието да зарежа всичко, толкова необозримо далече е победата и толкова безкрайно е насилието на мъжете. Но после се възстанових и ето че продължавам. Никой няма право да крие истината.