От два месеца това е новият дом на Лора, която има къщи в Кейптаун и в Драгалевци ( "това ми е хоби, обичам да строя къщи да ги обзавеждам сама").

Срещу нас е невероятната гледка на синьото езеро Лаго Маджоре, с платноходки и корабчета, на хълмовете с пръснатите италиански селца. Аз хълцам от възхищение, а Лора се смее: "Този пейзаж за мен е фототапет. Никога не се променя. Виж пейзажът в Южна Африка е друг - океанът и небето над него се променят непрекъснато, толкова са магични и мистични."

Лора отпива от капучиното, облечена в дънки и тениска, без капка грим. Ако Джаки Колинс имаше шанса да я познава, щеше да обогати галерията си от образи на силни жени, които са в центъра на холивудските й саги. Лора е точно като измислените героини на Джаки Колинс - дори когато съдбата я е поставяла на колене и я карала да изпитва всичката болка на света, тя е успявала да се съвземе, да не се предаде и да започне от нула.

Нещо повече - побеждавала е, създавала е бизнес империя и име, без да губи вкуса си към живота, умението да му се наслаждава и да взема всичко от него.

Лора е уникален човек. Тя излъчва някаква харизма. С еднаква лекота може да направи бобуто (африканско национално ядене) за 12 души, танцувайки на електронна музика, и да установи контакт с президента на световен концерн.

Тя е италианска гражданка, познава от години повечето министри в кабинета на Берлускони, почетен гражданин на ЮАР. Нито една жена от българския бизнеселит не може да се сравнява с нея по размах. Лора има бизнесимперия, толкова космополитна, колкото е самата тя.

Признавам си, че не мога да пиша безстрастно за нея, защото се лаская, че съм сред приятелите й. И защото много я харесвам като човек - тя излъчва мощна енергия и страст към живота, която може да зареди батериите на цял манастир от депресирани монахини. И в същото време - чувствителност и уязвимост, тънък вкус към вещи, изострен вкус към приятелство.

Но нека да чуем самата нея, макар че е по-важно да я видите - как заразително се смее, как жестикулира с фините си ръце или как гордо вирва брадичка, как се шегува със себе си и как сълзите й, предизвикани от спомен, се отдръпват и ви залива вълна от настроение.

Знам, че си осиновено дете, израсло по пансиони. Имаш ли хубав спомен от детството си?
Детството ми е свързано с най-лошите спомени. Откакто се помня, съм все по пансиони, защото осиновителите ми се разведоха. Баща ми беше страхотен човек, музикант. Но много пътуваше. Какво да ти кажа още за детството си? Враждебни хора, битка за оцеляване в малката детска общност. Дрехи с печат и едни обувки на пет души.Някои от децата ги вземаха в събота и неделя - по-послушните.
Аз бях много палава, много бойна и си оставах в пансиона. В същото време учех в нормално училище. Другите деца от пансиона бяха по две-три заедно в клас - аз сама. Колко подигравки и обиди съм отнесла. Най-лошото беше, че всички помежду си си подсказваха, но на мен - не. Децата са доста жестоки по природа. И ако не си силен по характер, няма да оцелееш.
Като гледам, малко от децата от пансиона са оцелели. Първата ми реакция беше да изкарам по-добри бележки, за да ядосвам другите. Въпреки че можеше да знам за седмица, пак ми пишеха четворки. Защото съм от пансион. Но това е друга работа. Била съм винаги много амбициозна и абсолютно убедена да вървя напред.
На 6-7 години съм казала на баща ми: "Един ден ще имам голяма къща с много балкони." Тогава съм живяла с него в една стая и вероятно не е имало балкон. Той много вярваше в мене. Вярваше, че от мен ще стане нещо. По същия начин, когато на 18 години заминах за Италия и се установихме в Торино, мъжът ми ме заведе на Лаго Маджоре. Стори ми се невероятна красота и си казах: един ден ще имам къща тук. И ето сега, на 50 години, имам къща на езерото.

Как замина за Италия? Никой ли не ти подаде ръка, когато беше на 18 години, завършила пансиона?
Никой, напротив ... Нали знаеш вица защо в ада само българският казан не се пази от дявол? Защото врящите в казана сами се натискат един друг надолу. Горе-долу това беше обществото.
На 18 години напуснах България, защото исках да живея другаде. Не исках повече да ме сочат с пръст и да нямам шанс. Нямах никого зад гърба си. Бях изоставена и от осиновителите си. Затова се омъжих за италианец. Нямах друг шанс. Какво щях да правя тук?

Не се ли страхуваше от неизвестността?
Не ме беше страх. Не съм имала никога чувство на страх. Бързо се оженихме с италианеца и бързо се разделихме - след шест-седем месеца… Не искам да говоря за този период, важното е, че от него остана нещо прекрасно - дъщеря ми Еми.

Сама с дете на 19 години. Как се издържаше?
Аз се смятам за голяма късметлийка. Съдбата винаги ми е подавала ръка, може би защото съм търсила това. Живеех в Торино и за да се издържам, миех стълбищата на един блок. В блока живееха хора, които произвеждаха бои. Запознах се с тях и започнах да ги разпитвам за това-онова. Те ме харесаха, взеха ме на работа и дори ме обучиха. Така започнах да продавам бои. От всяка продажба вземах комисионна. Това е първият ми контакт с бизнеса. Между другото, тогава беше бумът на развитието на Европа - 70-те и 80-те години. Много по-лесно се правеше бизнес в Италия, по-лесно се печелеха пари.
Започнах да работя за много фирми - продавах и вземах комисионна. Работех с всичко - кожи, дърво, метали. Установих връзки с всички външнотъровски предприятия в България и започнах да работя с всичките - без изключение.

Имах представителства към Интерпред, Техноимпекс…
От 1975 година се занимавам основно с козметика. Бях най-големият доставчик на западна козметика на българския пазар. Започнах да пътувам непрекъснато по света, по бизнес. Установявах контакти с много страни. В момента имам стотина фирми, но в България няма нито една с моето име. Когато се разбере, че е моя, върху мен или служителите ми се изсипват кофи с боклук. Винаги е било така. Затова в България си идвам със смесени чувства.

Но ти си се върнала в България в края на 70-те години...
Да, защото се запознах с бащата на Руши по време на едно пътуване. И се върнах да живея в България заради него. Аз изглеждам много силна, но съм уязвима, когато става дума за любов, за приятели. С бащата на Руши изживяхме силна, страстна любов. Той беше много красив, също като мен. Изобщо мен винаги са ме виждали с много красиви мъже (заразителен смях).

Защо се раздели с него?
Защото се доказвахме непрекъснато. Това не можеше да продължи една вечност - да се доказваме. Пак повтарям - страстната любов я изживях с бащата на Руши. Но това беше епизод от живота ми. Най-хубавите ми години откъм обич, спокойствие, хармония и разбирателство бяха с Владката (Владимир Грашнов, покойния съпруг на Лора, бившия шеф на Мобилтел). Тогава не бях в конфликт със себе си. Това бяха петнайсет години, които са безценни. Не ми идват суперлативи. Ние нямахме никакви проблеми.

Как решихте да се ожените с Владимир Грашнов?
За пет минути! (бурен смях).

???
Да, истина е - за пет минути. Аз бях в този период сама. Бяхме приятели от много години. Той дойде при мен да говорим за бизнес и каза нещо, което ме предизвика да му кажа на шега "ами тогава да се оженим". Той каза добре. И си остана завинаги.

На шега?!
Абе, не знам дали на шега или просто почувствах, че съдбата ми подава ръка. И ние до последно много си вярвахме един на друг и той до последно вярваше, че мога нещо да направя, когато умираше. Аз наистина се мъчих страшно много да направя. Знаех от какво е болен, знаех какво ще се случи и търсех начини... Не исках да вярвам... Търсех невероятни неща, за да му помогна.

Това ли е най-тежкият период в живота ти?
Да ти кажа честно - да. Всичко друго отмина. Да, израснал си без родители, бил си в пансион -преживява се. Но да видиш този, когото обичаш и си бил в пълна хармония, да гасне пред тебе... И да знаеш, че той ти вярва и се надява, че ти си силна и можеш да му помогнеш... Жестоко е... Никога не мога да го забравя. Точно преди да почине ми каза: "Какво става, Бони, май ще умра, а?" И му отговорих с нашия лаф: "Спокойно, Бони, щом сме двама, страшно няма".

Бони? От "Бони и Клайд"?
Не, от бонбон (сълзите се отдръпват, отново смях).

Как си представяш съдбата - като мъж или като жена?
Като едно цяло - като сила, нещо от мъжа, нещо от жената, от въздуха, от слънцето, от живота... Едно общо.

Вярваш ли в бог?
Да, но не в религия, в нито една религия.
Ако човек не вярва в нещо над него - било Силата, било Духа, той не може да върви напред. Мисля си дори, че човек, който в нищо не вярва, е чудовище. Аз вярвам, че има сила, която ни води. Господ е един за всички мюсюлмани, будисти, християни...

Коя е "любимата" ти божа заповед?
Да ти я кажа ли (бурен смях) оная с ближния.

А кое е най-важното човешко качество?
Честността. Само ако си честен, включително и със себе си, можеш да вървиш.

Винаги ли си честна със себе си?
Да, и затова често съм в конфликт със себе си. Често искам едно, а отвътре нещо ми казва: НЕ, не си права. Аз съм много конфликтна личност. Не с другите, със себе си. Даже се карам понякога със себе си. Но винаги стигам до някакво решение. И го правя.

Говорим за съдбата, нали?
Има съдба, но ти можеш да я предизвикаш и да направиш нещо. Тя ти подава ръка, но ти ако не искаш да я вземеш...
Трябва смелост.И да си в мир със себе си. Да знаеш дали това, което ти предлага съдбата, искаш или не искаш да го вземеш. Просто вървиш напред и искаш нещо.
Сега аз, на "стари" години, искам да се променя и да стана друга. Досега съм градила бизнес, име, имидж, била съм сериозна. Сега искам да стана несериозна, защото намирам, че съм изпуснала страшно много.

Имам чувството, че делиш живота си на два периода - преди и след. Така ли е?
Да, така е, доскоро изграждах себе си, бизнеса си и се нагаждах към представата на другите за мен - как трябва да изглеждам, да се държа, какво да правя, за да отговарям на стандарта бизнесдама, женена, с деца. Правих го доста години. Когато съм била на 20, не съм имала това, което всички останали са имали - пари, семейство, някой зад гърба ти. О кей, после животът ми поднесе прекрасни неща - голяма любов, после прекрасен брак с Владо. Имала съм много неща, но ми е липсвало нещо.
Сега го разбирам: липсвала ми е малко лудост, малко несериозност, нещо, което винаги съм подтискала. И от една година се програмирам да стана друг човек. Пътувам, смея се, закачам се. Връщам си вкуса към живота. Наистина. Сега съм решила да бъде себе си - да живея, да пътувам, да танцувам, да се забавлявам. Аз пак съм ходила на купони, танцувала съм, не съм спирала да го правя, но всичко е било в едни строги граници.

Сега искам да изживея това, което ми предлага съдбата - не ми остава много - 20-30 години. Трябва да ги взема, нали? Даже ми е скучно, когато съм на бизнес среща, защото трябва да се надлъгваме с бизнес партньорите и да говорим едни и същи неща. Искам си любимите приятели от последните години. Те са артисти и по професия, и по душа, те са над нещата. С тях можеш да си споделиш всичко. Те живеят ден за ден - така, както не съм си позволявала. Но явно, че и в мен е имало такова нещо и сега, от една година успявам да го направя.
Обичам живота, страшно го обичам. Не ме е еня дали днес ще похарча много и какво ще ми струва емоционално. Но идва момент, когато си казвам стоп, започвам да споря със себе си, обикновено отивам в Африка и там търся решението.

Значи, като се оттеглиш в Африка, се бориш със себе си. Как реши да си построиш къща там, в Кейптаун?

Владката ме заведе да караме Нова година с децата и аз се влюбих в Африка. Спомни си какво ти казах за фототапета. В Африка не е така - на брега на океана ти се разтваряш в природата. А тя се променя. Точно като човешката съдба, характер, като всичко. Ту е бурно, ту отразява цветове, които са различни, скветлосиньо, тъмно, в зависимост дали си сърдит, дали си гневен, кафяво, мръсно, вълнуващо... И безкрайно. Точно като човешката съдба. Океанът ти дава друга сила.

Как гледаш на поговорката "Господи, дай ми сила да се справя с приятелите си, а с враговете и сам ще се оправя."
Най-добре е да си вземеш приятелите, да си ги заключиш в сейфа и... да ги коткаш (смее се). Сред приятелите ми е Борята Дионисиев, много си приличаме по характер, той също е лъв. Еднакъв поглед имаме към живота и в трудни моменти изпитваме нужда един от друг. Никога не сме си говорили за бизнес - нито аз знам какво прави, нито той аз. Говорим си за живота.
Познатите също се делят на обикновени познати и добри познати. Абе, трябва да имаш един набор от цедки, с които непрекъснато да отцеждаш хората. За да можеш да си подреждаш нещата. Иначе ще бъдеш нараняван винаги.

Как ставаш приятел с някого?
От пръв поглед. Това чувство не ме е лъгало. Или приемам някого, или не го приемам. И това се знае. Имам бариера, с която допускам или спирам хората. Някой може да изглежда железен, силен като валяк, който мачка всичко по пътя си. Но всъщност да е топъл и емоционален и добър човек. Установя ли такова нещо, аз му ставам приятел. И сме приятели през годините, дори да не се виждаме често.
Трябва да се разделят приятели от познати. Познатите трябва да се разделят на добри и далечни... Аз съм много контактен човек, знам няколко езика и нямам бариера в чужбина. Имам приятели, които ми се смеят, че ако ме пуснат с парашут някъде, да речем в Африка при неизвестно племе, веднага ще стана близка с вожда на племето (бурен смях).

Аз пък мисля, че ти самата ще станеш вожд, само ти трябва малко време.
Между другото, аз съм пътувала много в Африка, познавам няколко племена с вождовете и шаманите им и си ме обичат...

Често ли са те предавали?
Много. Много. Нормално е при начина ми на живот. В чужбина това не ми се случва - дружа си с хора от моята класа. Там има правила. Има интереси в приятелството, но няма предателство в тоя смисъл, който има, когато се наблюдава разлика в класите. Но аз имам едно особено качество. Предаде ли ме приятел, просто го забравям.. Може да съм била денонощно с някого, но ако ме нарани, забравям телефонния му номер, адреса му, дори как изглежда. Много е странно, това е уникална способност - пълен блек аут.
Изчиствам дискетата, но преди това го изживявам - може да е месец, седмица, но водя борба със себе си. Питам се защо така, защо иначе, как се случи. Когато изживея емоцията, слагам вече този блек аут. Забравям всичко. Много рядко мразя, но ако мразя - то е много силно. И горко на този, когото мразя. Горко му.

Откъде идва тази изключителна сила в теб?
Аз съм с двойна доза енергия - лъв по лунния хороскоп, змия по китайския. Нали змията е най-силната зодия в китайския хороскоп. Силна съм. Но съм много уязвима, когато се касае за любов, деца, за приятели... И аз изпадам с сантиментални кризи. Страдам, когато приятел ме излъже, обиди. Лесно може да ме ранят.

Как се справи с майчинството?
Бях и майка, и баща. Виж, била съм много строга майка. Те непрекъснато ми припомнят нещо - бой със закачалки, или заключване пред купон. Вечерен час в 10 часа. Такава съм била, защото намирам, че когато една майка гледа сама децата си, те трябва да имат респект от нея. Сама ги гледах, затова реших, че трябва да се знае кой е главнокомандващият вкъщи.
И смятам, че станаха много добри деца. Успяха да се съхранят такива, каквито исках да са. Израснали са в лукс, но са скромни деца. Никога не са имали повече от това, което съм определяла. Например когато бяха в колеж в Англия, имаше правило да разполагат с по 25 лири на месец. Аз бях единствената, която им отпускаше толкова малко.
За да могат да оценят парите и възможността да направят нещо със себе си. Сега, от много скоро, оценявам, колкото и да е смешно, труда на сина ми Руши. В много интервюта той казва, че съм искала да стане адвокат. Естествено, нали харча най-много пари за адвокати (бурен смях). Но той си пое свой път и от няколко години сам се издържа.
Той е упорит, трудолюбив и се доказва на себе си - това, което и аз съм правила. Направо хвърля жесток труд и от няколко месеца се чудя на това дете. Работи по 10-12 часа и направо му се възхищавам. Отначало го приемах на шега, дори му виках Кондьо, но сега оценявам неговите усилия. Никой не можеше да ме спре, ако си бях наумила нещо. Убедена съм, че той ще успее.

Повтаря ли те като характер?

Изключително много. Той е раним, но е като мене - много силен. Като каже нещо и край - много е експанзивен. След малко му минава. Мен също могат да ме наранят много неща, но ми минава.
Еми е друга. Тя е спокоeн и добър човек, тя е лъчезарна. От нея лъха спокойствие. На нея може да разчита цялото семейство. Тя няма големите амбиции, които имаме аз и Рушен. Мисля, че голямото предизвикателство на Руши съм аз, защото винаги съм му казвала "от теб няма нищо да стане".
Не дай си боже на мен някой да ми каже "това няма да стане, не можеш да го направиш". Е да видиш тогава, даже и да не съм си го помисляла, ще стане (смее се).

Мислила ли си да осиновиш дете?
Не, може би защото имам свои собствени. И защото помагам на много деца, на много "лорчета" - едно учи в Южна Африка, друго в Американския колеж в Солун, трето - в колеж край Виена, един студент по финанси и мениджмънт в Лондон, Пет деца в момента учат на моя издръжка. Живяла съм с майките им известно време. Приятелката ми от пасиона Мариана например кръсти детето си на мое име. Дала съм много от себе си и на други деца, които пък кръстиха децата си на мое име.

МТел имаше отдел "Дарения"...
А, нека да разделим нещата - аз съм си аз, но МТел беше Владо, който се раздаваше изцяло. Тези деца са на моя лична издръжка.

Ти спонсорира цяла болница в Африка ...
Спонсорирах болницата в Дърбан, като целта беше да се изпробва ново лекарство срещу СПИН. Авторът е проф. Йованович, сърбин. Лекарството подтиска развитието на вируса и удължава живота, като дава шанс на имунната система. Сега вече ни субсидира държавата с пари от Световната организация за СПИН в Америка и започваме производството на това лекарство.

Защо в Африка?
Там е голям проблем. Вече всеки трети в Южна Африка е заразен с вируса на СПИН. Общо 65 милиона са.
Това са огромни средства. Наистина, на първия етап не си дадох сметка каква инвестиция е. Но когато започнах да давам все повече, се замислих дали мога и имам ли право да направя такова нещо. Истината е, че опитите дадоха много добри резултати и сега започва да се произвежда.

Разкажи ми и за други дарения.
Не го правя, за да разказвам. И за да се разчуе, че Лора Видинлиева е направила нещо. Правя го спонтанно, често емоционално. Истинската благотворителност е скрита от публиката.

Някой предсказвал ли ти е бъдещето?
Не, мене ме е страх, не искам никой да ми го предсказва. Много пъти са ми предлагали да ме водят при Ванга. Не искам нищо да знам. Искам ей така да си вървя по пътя и да си знам, че...

Ако отидеш на самотен остров и имаш право да си вземеш само едно нещо, какво ще е то?
Аз на самотен остров?! Малко е трудно (бурен смях). Да ти кажа честно, е много трудно. Не дай си боже да се случи, ще взема със себе си всички артисти - приятели. Катето Евро, Валчето Горанова, Камен Воденичаров, Камен Балкански,... Тончо Токмакчиев.

Не, става дума за предмети.
Тогава музика. Всякаква - класика, модерна музика, етно. Аз живея с музиката. Обичам сутрин да се събуждам с музика. Когато съм лирично настроена, си пускам лирична, когато съм експанзивно настроена, си пускам такава музика.

Тази сутрин танцува ли?
Тази сутрин например - да! (смях)

Ако трябва да вземеш само една книга, коя е тя? Но, моля ти се, не казвай "Малкият принц", любимата книга на всички наши политици, които използват Екзюпери да правят ПР.
Ако ти кажа коя, ще припаднеш от смях. "Вечната Амбър".

Защо не? Аз съм я чела два пъти и ми харесва.
А пък аз сто пъти и винаги ми е харесвала. Има сила в тая книга. Ти ме разбираш защо. Това е история на жени, които са стигали до края и са се вдигали отново.

Страхуваш ли се от остаряване?
Не, справям се с веселие. Това е също едно предизвикателство. Ходих при една билкарка неотдавна и тя ми предложи билки за ... енергия. Умрях си от смях. Ако нещо имам в изобилие, това е енергия. Ама така хубаво си живея, особено напоследък. (смее се)

Как се виждаш след десет години?
Както сега!

Пред фототапета?

Може да купя друг фототапет, нищо не се знае (смях). Като се събудих в Маями това лято след страхотен купон, се обадих на Руши и му викам, че тук е страхотно. А той (сериозен): "Мамо, къща ли ще купуваш?"
Аз се виждам следващите сто години така, ти ме питаш след десет. По същия начин: ще си танцувам, ще се забавлявам, ще се веселя.

Каква искаш да си в бъдещия си живот?
Катето Евро.

(Звъни по телефона на Катето и й съобщава отговора си. От отсрещната страна се чува нещо като "недей да искаш това, защото не знаеш какъв те чака." Лора се залива в бурен смях.)

Какво искаш да кажеш с това "програмирам нещата"? Искаш да кажеш, че ги предвиждаш? Можеш ли да предвидиш неща като любов и раздяла например?
Неее, точната дума е "програмирам". Това е точната дума. Това, което в момента ми се случва, съм го програмирала. Исках да се случи - избирах момента - как къде, защо. Живеех с тази мисъл една година. Програмирах нещата така, че да се справя със самотата. Но връзката още не означава любов. Освен това едно влюбване с една раздяла на тези години е много досадно.
Ако трябва да съм честна - много е тежко. Ще започна да се самосъжалявам. Затова не се "програмирах" да се влюбя, а просто да имам връзка, в която и на двамата да е приятно. Така че си отделих един ден, в който говорих и спорих със себе си и се убедих - какво искам, какво не искам, как да постъпя, за да не нараня никого. И сега ми е леко. И ми е спокойно.Трудно решение. Не, много е трудно. Но е абсолютно необходимо.

Като се връщаш назад в годините, спомняш ли си момента, в който за пръв път си си казала: боже, аз наистина съм богата! Или: боже, вече съм свободна!
Не, сега мога да си го кажа. Сега е моментът. Имало е моменти, когато съм си казвала: богата съм, защото мога да харча, без да се спирам и да си купя каквото искам. Но парите и свободата не са едно и също. Сега съм свободна. Сега съм свободна и се чувствам, както се казва, богата и разглезена холивудска... (избухва в смях и през смях ми казва: я, това няма смисъл да го казвам, няма да ме разберат.)

Какво можеш да правиш с ръцете си?
Всичко, ако ме разбираш какво искам да кажа. Каквото хвана и става. Смее се.Сега сериозно: мога да готвя. Готвя страхотно, мога да готвя всичко и го правя с любов. Африканска, италианска, китайска, българска кухня - нищо не ми се опира. Аз се изразявам много с ръцете си. Жестикулирам. Сигурно съм била в предишния си живот патриций.

Мъж?!
Не, не, във всичките си прераждания съм била жена.

Как съхраняваш физическата си енергия?

Да почна от баналното: не пуша. Рядко пия, спортувам много. Плувам, ходя на фитнес. И медитирам. В Шри Ланка, където ще отида, ще медитирам. Ще бъда в един център по аюрведа - това е древна медицина и философия с 5000-годишна история. Медитирането пред океана не може да се сравни с нищо друго. Трябва да си срещу мощен източник на енергия. Трябва да си сам. Ако се опитваш да медитираш в трамвая, това е губене на време. В последно време ходя в център по аюрведа. Медитирането помага много за съхраняването на енергия.

Вярно ли е, че медитирането отваря в подсъзнанието някакви много дълбоки пластове?

Може би... Последния път в аюрведа центъра в Шри Ланка минах пълния курс процедури - медитация, пречистване, масаж с топло сусамово олио. Има и такава процедура - леко се излива затоплено сусамово масло върху центъра на главата. Вярваш ли ми, че си спомних неща от детството, за които никога не съм се сещала.. Ще ти дам и друг пример. Миналата година се наложи да ми правят зъбите - сложна процедура с пилене и много болка, която изисква часове. Аз се опитах да медитирам и успях. Седем часа седях на стола, зъболекарят капна и беше удивен. Без упойка! А аз просто не бях там! Това за пръв път ми се случва. В Африка и Шри Ланка ми се е случвало, но за по-кратко време.

Ти пътуваш непрекъснато, а съм чувала от тебе, че се страхуваш от самолети.
Ето това е много голямо противоречие в мен. Просто се страхувам от смъртта, честно казано. И затова се страхувам от самолетите. Виж, от старостта не се страхувам. И самолетът ми е един вид терапия.

Съжаляваш ли за нещо в живота си?
Не, човек не трябва да съжалява за нищо. Трябва да вървиш напред, да обичаш, да се бориш, да разлюбваш. Съдбата просто ти поднася нещата - ти или ги вземаш, или се отказваш. Противно ми е, когато за децата в пансионите се говори със съжаление. Съжалението е дума, която не обичам. Самосъжалението пък съсипва човека. Човек трябва да върви напред и да не си казва "не мога".