Софи Марго за себе си пред EVA
Майка ми е от Кюстендилско, баща ми - от Благоевградско, но са били изселени в Михалци, Великотърновско, тъй като са работили в двореца на цар Борис. Не са имали дете и майка ми била много нещастна. Тогава срещнала някакъв турчин - може би е бил медиум, не знам, разказала му за мъката си и той й казал: "Ще родиш дете, но на деветата година, както се ражда кошута." Това е най-добрата сърна, и тя се ражда през толкова години. И аз наистина съм се появила на бял свят точно след 9 години. Исках да уча в музикално училище, но тъй като пеенето не било сериозна професия, родителите ми ме записаха в радиотехникум. Но изкарах само две години, защото изобщо не ми харесваше да уча радиотехника.
Mайка на 16 години
През лятото, след като напуснах техникума, племенникът на една моя далечна роднина се влюби в мен и поиска да му стана жена. Не бях навършила още 16 години, но заминах с него само и само да отида в София и там да уча музика - така ми беше обещал. Оженихме се, преселихме се в София, заживяхме в таванска стая. Тогава родителите ми ни купиха къща и малко по-късно дойдоха при нас. В тази къща се роди дъщеря ми Любка, станах майка на 16 години и половина. Започнах работа, междувременно завърших вечерна гимназия. Желанието ми да уча пеене се превърна в решение. Мъжът ми беснееше, но нямаше какво да направи. Вече ми беше ясно, че не сме един за друг.
През 1974 г. общината ни взе дома и го даде на един шофьор от ЦК на БКП. Настаниха ни в две стаички в пансион на Захарна фабрика с общи мивки със студена вода в коридора и с обща тоалетна. Единственото хубаво нещо тогава беше, че ме приеха в Консерваторията.
В пансиона отидох само с детето и родителите си. На 21 г. се разделих със съпруга си и макар че разводът приключи, когато вече бях във Франция, не се събрахме отново да живеем заедно. Веднъж, когато дъщеря ми си дойде от Франция в България и го посети, после ми каза: "Мамо, на вратата на татко пише и твоето име. Той те чака да се върнеш." Нещо, което никога няма да стане.
Wръзката, която ненавиждах
След като завърших, с колежката ми Соня Толева направихме дует Дансон. Пеехме и танцувахме в най-големите хотели, харесваха ни, станахме известни. Започнаха да ни канят по концерти за хора от Министерския съвет, на соарета, когато идват президенти и министри от чужбина. Продължавах да живея в пансиона и това все повече ми тежеше. Пея в известен дует, а живея в условия, при които не мога да поддържам дори нормална хигиена. Тичах тук-там да моля да ми разрешат да си купя апартамент, но вместо да ми помагат, може би защото знаеха, че съм певица, все ме канеха да излезем някъде и т.н. Беше ми дошло до гуша.
За да се отърва от непрестанните обидни предложения, реших да създам връзка с някого от влиятелните мъже, които ме ухажваха. Спрях се на един господин, бивш партизанин - няма да му кажа името, защото вече не е между живите, който беше жестоко влюбен в мен. Всички разбраха, че сме заедно, и престанаха да ме закачат.
Господинът се опита да ми помогне да разреша проблема си с жилището. Изпрати ме при свой близък приятел, много голяма личност. Отивам при онзи човек. Той ме изслушва и тъй като не смее да говори, защото се страхува, че го подслушват, ми пише бележка, че ще ми даде апартамент, ако се съглася да му родя дете. Вбесих се, грабнах листчето и изхвръкнах от кабинета му. Хукнах по коридорите, а той бягаше след мен и крещеше на охраната да ме хване. Как съм стигнала до нас, един бог знае. Толкова ми беше дотегнало от всичко, че реших: трябва да се махна от България.
Малко преди това моят човек ме заведе на екскурзия в Париж. Влюбих се в този град. Докато бяхме там, отидохме при негов познат - български емигрант, който имаше ресторант. Зарекох се, че един ден ще работя при него.
Лека-полека отношенията ни с моя човек се обтегнаха. Опитваше се да има пълна власт над мен и това не ми харесваше. А и се случи нещо, което ме потресе. Той посегна на дъщеря ми, тя беше 5-6-годишна. Бях тръгнала да излизам, той остана с детето вкъщи. Нещо ме караше да съм неспокойна. Върнах се и сюрприз! Той лежеше по бельо на леглото, дъщеря ми изхвръкна зачервена от стаята като тапа. Побърках се. Не казах почти нищо - беше много властен и винаги носеше пистолет със себе си. Но се опитах да избягам.
Тогава той започнал да тормози родителите ми. Отишъл при майка ми, сложил пистолета на масата и казал, че ако не се върна, ще ме убие. Принудих се да се върна. Започнахме връзката отново, но ненавистта вече така работеше в мен, че се налагаше да го напусна. Не можех да го направя в България, значи трябваше да отида в чужбина. За мен тук вече нямаше живот. Това беше краят на дует Дансон.
На работа в Париж, брак по сметка
Заминах за Париж с виза за три месеца, уж да поработя там малко. Започнах да пея в ресторанта на българския емигрант. Моят т. нар. приятел ме засипваше с любовни писма и с уверения, че ме чака с нетърпение да се върна. Продължих си визата, без да му кажа. Вече не отговарях на писмата му. Той подлудял. Заплашвал, че ще ме разстреля, ще отмъсти на майка ми, баща ми и дъщеря ми. Страшно беше, но удържах.
Една вечер пред заведението, в което пеех, спря хубава американска кола и от нея излезе млад мъж, господин Отокьор. Той започна да ме ухажва. Не исках отново да се захващам с мъж, бях подала молба за работна виза и с нетърпение очаквах отговора. В деня, в който получих отказа и бях много потисната, господин Отокьор ми предложи да се омъжа за него. В България не можех да се върна, във Франция не можех да работя, бях принудена да кажа да и станах негова жена.
След кастинг започнах да пея в Распутин, голямо руско кабаре в Париж до Шанзелизе, но новият ми съпруг също започна да ме ревнува и да ме кара да се откажа. Направих го, защото нещата вървяха на зле, а все още нямах френско поданство. Минаха почти две години, докато го получа. Две години, в които се лиших от най-голямата ми радост - музиката, а с най-любимите ми същества - детето и родителите ми, имах връзка само чрез писма. Бях започнала да сънувам кошмари, че повече никога няма да мога да се върна в България. И всеки път, когато се събуждах, благодарях на бог, че е само сън.
Щом взех поданството през 1981 г., веднага дойдох със съпруга ми в България. Използвах френския червен кръст, за да си взема дъщерята във Франция. След това разрешиха само на майка да ни посети. Вечерта, преди да си тръгне, заплаках с глас. Обещах й, че ще направя всичко възможно да ги прибера с баща ми при мен. Писано било обаче това да не се случи.
Как загубих баща си
От всичките притеснения покрай мен майка се разболя от диабет, баща ми получи кръвоизлив на язвата. Един ден майка ми се обади, че трябва спешно да се върна. Разтреперах се. Цяло лято бях сънувала кошмари и имах лошо предчувствие. Грабнах дъщеря ми и си дойдох в България. Видях баща ми в болницата: брадясал, завързан за леглото, ужасна картина. Изживях страхотен кошмар, плачех непрекъснато. Почина след четири дни. Като си тръгвах, успях чрез френския червен кръст да взема със себе си и майка ми.
Цяла година след смъртта на татко бях като болна, нямах желание за нищо. Една нощ го сънувах и той ми каза: моля ти се, недей да плачеш, че много ме мокриш. Тогава престанах, но още дълго продължих да спя на запалена лампа. Започнах отново да пея в Распутин и скандалите с мъжа ми пак пламнаха. Бях принудена да търся помощта на полицията, защото той налиташе да ме бие, дори заплашваше, че ще ме убие. Спираше за известно време, после всичко се повтаряше. В опит да спасим брака си, отворихме гараж за леки коли. През деня миех автомобилите, вечер пеех. Издържах така няколко години, после спрях отново да пея само и само да има мир вкъщи. Но работата в гаража западна, а мъжът ми се пропи и започна да играе покер. След 5 години в този ад затворих гаража и станах сервитьорка.
Среща с голямата любов
Един ден в ресторанта, в който работех, влезе прекрасен мъж. От типа на Гари Купър - висок, строен, слаб, приказен. Погледнахме се и между нас протече химическа реакция, някакви биотокове. На следващия ден ме потърси по телефона в ресторанта и ме покани на вечеря. Мислех, че ако го направя, съпругът ми сигурно ще ме убие. Обаче за пръв път в живота ми така ми харесваше мъж. Господин Андре Антоан продължи да идва в ресторанта и да ме кани на среща, аз все отказвах. Това продължи около месец. В същото време съпругът ми ставаше все по-лош - пие, играе покер, закъснява, отсъства от къщи с дни... Приех да вечерям с господин Антоан. Той се държа много внимателно и чувствата ми към него се засилиха.
Точно тогава Мишел Льогран - най-големият френски композитор на филмова музика (б.а. - негова е музиката към култовия френски филм Шербургските чадъри), търсеше певица за песента на филма за Джеймс Бонд "Никога не казвай никога". Явих се на прослушването, Мишел Льогран хареса гласа ми и ми каза: "Ако научите песента без акцент за една седмица, ще избера вас." Прибрах се, разтреперана от вълнение и щастие, че ме е забелязал. Когато отидох отново при него, той ме одобри.
В Лондон от летището ме взе лимузина, която ме закара направо в студио Олимпик, където ме чакаха 90 музиканти от лондонския симфоничен оркестър, за да запишем песента. Когато оркестърът засвири, прекрасната музика така ме омая, че запях като насън. Не се чувствах на земята, а някъде в небесата. Свърших, свалих слушалките. Оркестърът и Мишел Льогран започнаха да ръкопляскат. Това бе един от миговете на върховно щастие в моя живот и врата за мен към голямата музика.
Започнах да изнасям концерти, да работя с най-големия френски поет Пиер Дьоланое, с поета на Едит Пиаф - Жан Дрежак, с творци, работили за Джони Холидей, Мирей Матио и другите големи френски певци. Една вечер след мой концерт отидохме да се почерпим. Пиехме бордо, което се казва Марго. Тогава Пиер Дьоланое свърза името на виното с името на българската столица и така се роди артистичното ми име София Марго. С това име издадох 6 плочи, после ги качихме на касети. С него правех концерти във Франция и чужбина.
Андре Антоан - моят шармантен принц
Личният ми живот обаче отново беше на кръстопът. Усещах, че господин Антоан е голямата ми любов, че най-после съм срещнала моя шармантен принц. В това време отношенията със съпруга ми вървяха все по-зле. Един ден изчезна, следобед на следващия ден дойдоха полицаи и ми казаха, че е задържан, защото не си е платил данъците за негови ателиета, които беше дал под наем. Събрах си багажа и с дъщеря ми и майка ми се преместих при съседка, която нямаше деца и много ме обичаше. По-късно тя ми приписа къщата си срещу гледане и така се сдобих със собствено жилище. Докато мъжът ми беше в затвора, отидох веднъж да го видя и му казах, че трябва да се разделим. Той ме молеше да остана при него, но бях категорична. Тъй като нямахме от брака деца, разводът бе бърз.
Отидох да живея при господин Антоан. Най-после намерих мъж, в когото съм влюбена и който не ми забранява да пея, макар че често го оставях сам, защото имах много ангажименти в чужбина. Тъй като не можехме един без друг, отказах предложение за работа в Америка. Спомням си как ме посрещна на летището: с грамаден букет от червени рози, отслабнал от това, че ме е нямало, но щастлив, че отново ме вижда. Тогава ми предложи да се оженим. Решихме да напуснем Париж и да отидем да работим в провинцията.
В Тулуза попаднахме на хотел-ресторант с три звезди, който се продаваше. Влюбихме се в старинната сграда, която е била женски манастир през 1865 г., в парка от 10 хектара с грамадни дървета, алеи и басейн. Купихме хотела, направихме голям ремонт, сама уших пердетата на всички стаи и покривките в залата за закуска. Работехме от сутрин до вечер, но бяхме щастливи. През 1992 г. забременях и тъй като работата беше много и не можех да си позволя да гледам дете, реших да абортирам. После често съм си мислила: боже, прости ми за това, което мислех да направя. До последния момент на бременността карах кола и работех. На 20 ноември, докато сменях тапицерията на едни столове в хотела, започнах да кървя, закараха ме в клиниката и синът ми се появи на бял свят. Родих го на 38 години. Кръстих го на мъжа ми и на баща ми - Андре Жордан.
Катастрофата с майка ми, смъртта на съпруга ми
Годините си течаха, развихме бизнеса и изглеждаше, че всичко в живота ми вече е наред. До момента, когато камион блъсна майка ми. Излязох на улицата и я видях, паднала пред грамаден камион. Краката ми се подкосиха. След като я изписаха от болницата, вече не ме познаваше. Към работата в хотела и ресторанта и гледането на детето прибавих и грижите за нея.
Може би защото бях прекалено ангажирана с всичките тези мои задължения, не забелязах, че нещо с мъжа ми не е наред. А той не се чувствал добре и си направил изследвания. Каза ми чак когато бяха излезли резултатите - рак на белия дроб. Оперираха го. Разкъсвах се между работата, децата, майка ми и него. Сигурно Бог е бил до мен и ми е давал сили. На 15 май 2000 г. мъжът ми почина. Точно когато нашият хотел-ресторант работеше страхотно и беше пълен с клиенти.
Преживяхме двамата 16 прекрасни години. Той ме научи на всички тънкости на обикновените френски удоволствия: да пия бордо, да ям стриди и всички техни сирена. Водеше ме е къде ли не. Обикаляхме с лодки, автомобили, мотори, тичахме като деца по поляните. И сега намирам листчета, оставени от него до мен: "Мила моя, отидвам еди-къде си, не мога без теб, обичам те" или "Мила моя, ти си всичко за мен, целувам те, Андре". Винаги съм мечтала за голяма любов и бог ми я даде, а после ми я взе. Когато се връщах с колата, докато Андре лежеше в болницата, плачех и си говорех на глас: "Господи, има ли те наистина? Моля те, пощади го, остави го да живее!" Но бог не го остави.
След смъртта на Андре бях съсипана, смазана. Вървях по улиците и не виждах никого. Французите казват: когато един човек ти липсва, светът става безлюден. Веднага излязох под наем, после си купих къща. Не можех повече да живея на онова приказно място, където изживях най-хубавите и най-тежките моменти от живота си. Когато отивах на работа в хотела, настръхвах, гадеше ми се и се питах защо го правя. Вече ненавиждах това място, мразех го. Имах чувството, че ако продължа, ще умра и аз. Приключих с бизнеса в началото на 2002 г. Вече нищо не ме задържаше в Тулуза. Реших да си дойда в България с децата и с майка за два месеца през лятото. Господ обаче отново ми показа, че разполага със съдбата ми.
Майка се разболя тежко. Лежа в болница, изписаха я и уж беше по-добре, но за пътуване не можеше да става и дума. Записах сина ми в българско училище, донесох от Тулуза зимните ни дрехи и като че ли животът потече нормално. После майка хвана вирусна двойна бронхопневмония и за три дни почина... Всеки път, когато загубя някого от близките си, като че ли изгубвам вярата си. И ми трябва време, за да започна отново да вярвам, че бог съществува. Някои хора постигат всичко лесно, други - бавно и трудно като мен. Знам, че никой не може да избяга от съдбата си. Но знам също, че Бог ми е помагал и винаги е бил до мен.
