Има опит като филмов режисьор с "Хълмът на боровинките" от 2001 г., участвал е във филмите "Любовното лято на един льохман", "Приятелите на Емилия", "Сирна неделя", "След края на света", римейка на "Козият рог", "Фатална нежност", "Иван и Александра", "Пътуване към Йерусалим"… Женен за актрисата Рени Врангова, баща на две дъщери - Неда и Сара.

Роден на 9 ноември 1960 г. в Ямбол. Трето дете в семейството на учителка и военен, след като се ражда, умират и брат му, и сестра му.

Е, той замина. За Русия. Няколко дни след премиерата на "Хъшове", последния спектакъл, който постави на сцената на Народния театър. И няколко дни преди да навърши 44 години. Остави в репертоара на "Иван Вазов" освен "Хъшове" "Бурята", "Кръв и страст по Бокачо"… И един горчив вкус в устата. Като след безпаметно пиянство.

Ще се опитам да изброя причините, поради които харесвам Александър Морфов не само като режисьор, а и като човек: талантлив, амбициозен, емоционален, мъжествен, задълбочен.

Има и доза самовлюбеност в него, и гуляйджийска несериозност, и конформизъм. Но съм готова да му ги простя заради това, което направи в българския театър - накара младите да влязат в залата и не по веднъж, а по два и повече пъти да гледат на сцената притихнали и със зяпнали уста Шекспир, Горки, Вазов… И да ги заобичат, и да поискат да ги четат, вместо да слушат чалга или да гледат всяка вечер до оскотяване Big Brother, да речем.

Знам, че някои хора мразят Морфов и се радват, че най-после се махна от пътя им, от малката им пътечка към оцеляването или от коридорния им кръгозор. На мен лично не ми пука от това - отколе съдбата на талантливите е да бъдат най-малкото спорни, да не кажа отричани и оплювани.

Добре, Сашо е лошото момче на българския театър, много е лошо това момче. Само дето страшно ми е криво, че руснаците го свиха, те оценяват лошотията на талантливите и затова имат голямо изкуство.

След премиерата на "Хъшове" в народния театър "Иван Вазов" музикалният консултант Михаил Шишков каза по адрес на Морфов: "Щастлив съм, че работих с него. На когото Бог е писал шестица, никой не може да постави тройка."
Последното си интервю на българска земя Александър Морфов обеща и даде за списание EVA. Предупредих го, че няма да си говорим за театър, а за него самия. Уви, не се получи точно така. Когато човек живее с театъра, той спи и с него, освен с жена си.

Защо заминаваш, Сашо?

 

Доста време се надявах, че нещата ще се променят. Чаках някакъв знак за промяна. В първите години всичко в театъра вървеше прекрасно, трупата се сформираше постепенно. Приятелите ставаха повече, не само те, а и съмишлениците. Имахме възможност да работим, да пътуваме. Голямата ми грешка беше, че станах директор на този театър. И оттук се започна…

 

 

Той продължава и до ден-днешен, пет години по-късно.

Кои са враговете ти?

 

Голяма част от хората не могат да приемат, че някой би могъл да ги измести. Може би моята грешка беше, че не изчистих като Авгиевите обори този театър. Но през цялото време се надявах, че може да има някакъв преход, някаква приемственост. Вярвам, че театърът трябва да бъде шарен и разнообразен като живота. Но се оказа, че има хора, които не са достатъчно интелигентни, за да си стоят на мястото, без да пречат на останалите. Те са обременени от твърде много минало и фалшиво настояще и съвсем загубиха реална представа за себе си.

 

Въпреки това тези хора управляват народния театър. Макар че някои от тях от години нищо не играят, продължават да смятат, че времето трябва да се съобразява с тях. И правят всичко възможно да унищожат всичко ново и различно, което се случва, защото за тях то е опасно. Един ден те могат да останат без работа, извън народния театър. Той, театърът, е толкова вътре в тяхната същност, че просто не могат да си представят живота без него. Рицарите на бездарието отново тръгнаха на кръстоносен поход срещу таланта.

Сашо, преди няколко години ти с убийствена самокритичност се причисли към кохортата на посредствените хора и каза, че посредствеността е новата религия на човечеството.

 

Не за себе си говорех, а за глобална тенденция, от която всички хора сме застрашени. Обществото се превръща в компактна маса от консуматори, мислещият човек няма място в него, тъй като той може да направи избор и да каже "Стига!". В тоя смисъл посредствеността е новата религия, тя е необходима на много хора, те печелят своите милиони, превръщайки човека в ядящо, мляскащо, мучащо, натруфено в скъпи парцали, винаги съгласно и готово да плати животно. Но за съжаление никой не разбира кога се заразява, то е като вирус.

Ти как си пазиш децата?

 

Като си говорим. Като се опитвам да им внуша моето чувство за красота и моята непоносимост към некрасивото и злото. Не издигам себе си в култ, но по отношение на съвестта си нямам проблеми и това ми дава самочувствие. Не съм подлец, не съм предавал, не съм грабил…

Т.е., не си нарушавал нито една от божиите заповеди?

 

Имам свой морален кодекс, който спазвам, и който се надявам и децата ми да спазват. Голямата ми дъщеря Неда е на 14 и определено има проблем със съучениците си например за това, че не слуша чалга. Усещам, че се чувства по-добре с нас, отколкото с връстниците си. А това не е хубаво. Слава Богу, има интересни приятели и свое обкръжение на принципа какъвто си, с такива се събираш. Това е рецептата. Иначе няма как. Всеки по някакъв начин трябва да приеме себе си като нещо стойностно и да се опита да го опази и съхрани за контакти с други стойностни хора. Това не е каста. Това е таран към бъдещето и той трябва да добие мощ. На всеки човек трябва се покаже кое е добро и кое - лошо, кое е красиво и кое - грозно.

Не подозираш ли, че съществува някакъв план да бъдем постепенно превърнати в малограмотници, които лесно се манипулират?

 

Параноя е, ако кажа, че има някакъв секретен план, който ще доведе до окончателната победа на простотията, но ситуацията е много тревожна. Сега покрай "Хъшове" се задълбах в анализите на обществото на Балканите по време на турското робство. Има неща, които отличават коренно българското население от всички останали народи под турско робство. През 19 век сърбите са известни със своето земеделие, албанците - че са добри воини, гърците - с мореплаване, евреите - с търговия и правене на пари, за българите в разпределянето на занаятите и ролите не остава нищо. И българинът намира своето място в образованието. В средата на 19 век нито един друг народ наоколо не полага толкова много усилия да образова себе си.

Като стана дума за образованост, ти защо най-напред си решил да кандидатстваш в МЕИ? Майка ти е била учителка по литература и музика…

 

Баща ми беше офицер, силната личност в семейството с много сериозна кариера и амбиции. Искаше да ставам офицер, а на мене, за жалост, ми се удаваше математиката, техниката. След участие в олимпиада по математика влязох в математическа гимназия без приемен изпит. Това по някакъв начин предопределяше бъдещето ми. Като прибавим към това и настояването на баща ми, а той беше много силен и упорит…

Кога се разбрахте с баща ти?

 

С баща ми се разбрахме два месеца преди да умре. Вече беше болен от рак. Аз бях на 30 години. Той сигурно е имал своите проблеми. Беше комунист, потомствен при това. След 1989 г. се затвори в себе си и млъкна, а преди не приемаше това, което аз правя. След като напуснах МЕИ, той се отказа от мен. Аз кандидатствах във ВИТИЗ, приеха ме. Той попита колко искам на месец, определи ми издръжката и каза повече от него да не чакам. Това ни беше разговорът. Чак след това, когато завърших, дойде да гледа "Бурята". И тогава представлението мина с много голям успех. А той беше щастлив, плака през цялото време.

Хубаво, че все пак се е състояла тази сцена, нали?

 

Мисля, че татко много ме е обичал, но такъв му беше характерът. А и аз не бях от най-кротките. Основните ми проблеми с баща ми бяха от това, че не понасяше моите изпълнения. Аз свирех в една група - Пърпъл, Юрая Хийп, Бийтълс бяха моите идоли и напуснах гимназия само за да мога да ходя с дълга коса, започнах да уча вечерно. Редовно киснех по някакви изправителни стаи и милиции… Не му е било лесно сигурно. Аз сега като гледам децата си, единственото, за което се моля, е да не приличат на мен.

Не ти ли се е искало да имаш син?

 

Всеки един мъж, когато очаква дете, тайно се надява да има син. То си е естествен процес. Но аз съм толкова щастлив с моите момичета, че ми е трудно и да си помисля какво е да имаш момче. Много са прекрасни момичетата.

Колко пъти на ден ги целуваш?

 

Като съм вкъщи, т.е. нямам репетиции, непрекъснато сме заедно в обятия. След премиерата сме лежали четиримата прегърнати в леглото сигурно три часа. Знаеш ли, аз много се страхувам да бъда щастлив… И си мисля, че е заложено в душата на българина.

Остави манталитета на българина, разкажи за романтичната си история с Рени, жена ти.

 

Тя е от моментите, които са предопределени. Аз вярвам в предопределеността. Има миг, в който се появява някой твой приятел - не на място и не навреме - и ти казва искаш ли да срещнеш жената на своя живот? Разбира се, той не го казва така, а ме навива да отидем на рожден ден. Спомням си, че моето решение тогава траеше много дълго, нетипично за мен, защото това ни беше заниманието във ВИТИЗ - да чуем, че някъде има купон и да отидем, най-добре, ако не сме поканени. Тогава ще стане нещо интересно - някого ще дразним, ще стане някой въргал. Аз тогава бях в депресия, не ми се ходеше никъде, не ми се правеше нищо. Помня как се разтегли времето, той тръгна и каза решавай - идваш или не.

 

Аз тръгнах и тогава срещнах Рени. Познавахме се отпреди това. Но внезапно се влюбих. Тази любов мина през много изпитания, защото аз не съм лесен човек, способен съм на всякакви глупости, приятелите ми са кошмар за всяка нормална съпруга, а Рени е изключително честна, много упорита и непримирима към безотговорността, която ние боготворим, и сме кръстосвали с нея не веднъж саби и сме си събирали багажа и сервизи са хвърчали... Но може би затова продължваме да се обичаме, защото имаме неистова нужда един от друг.

Колко пъти си се влюбвал след първи клас?

 

Много пъти. Имаше момичета, за които умирах, но те не ми обръщаха внимание. Аз никога не съм имал самочувствие с жените. Някакви комплекси са ме давили и са ми връзвали езика, ръцете. Така, както съм освободен с приятели, пред които е нормално да се правиш на кретен, да ги разсмиваш... Всъщност приятели ми дадоха идеята да искам да се занимавам с театър. Аз не знаех какво искам да стана. Исках да се занимавам с музика, нашите ме отрязаха. Исках да ходя в художествена гимназия, пак ме отрязаха. След смъртта на брат ми и сестра ми не искаха да ме пускат никъде сам.

 

В групите не ми даваха да свиря, трябваше да бягам посред нощ за репетиции. И веднъж в казармата, след поредните изпълнения сме в карцер и аз нещо им играя на аверите, неочаквано един приятел ми казва: "Ти що не станеш артист бе, майна?" Този червей ми се загнезди в сърцето, показа ми се един нов път. Аз бях приет в МЕИ, даже и започнах да уча, но тайно в мен решението беше вече взето. За мое щастие имаше театрален състав там, Стоян Алексиев беше ръководител и режисьор. Сега не зная дали крайната ми цел беше да бъда само актьор. В нашата махала винаги сме имали тайфа, в която си измисляхме и разказвахме истории - най-любимото ни занимание, което се превърна в култ. Бяхме ненадминати, особено в хорора и нонсенса.

Колко от хората от тая тайфа продължиха да разказват истории?

 

Никой. Животът ги смаза. Не се и срещаме вече.

Майка си колко често я виждаш?

 

Рядко. Тя е в Сливен със сестра ми Вили, която е в незавидно положение. Завърши ВХТИ, стои без работа, продава вестници. Аз за съжаление съм такъв човек, че не мога да преодолея себе си и да се опитам да намеря някакви връзки, за да й помогна. За което чувствам вина. Съветвам я, помагам с каквото мога… Винаги съм бил против тоя начин за проспериране в обществото. Макар че за всеки друг мога да го направя, стига да съм убеден, че има качества. За роднина не мога. И мисля, че негласно ме упрекват за това.

Вярваш ли, че човек не трябва да прави непоискано добро?

 

Не! По-важно е да не се тупаш в гърдите след това.

 

 

Различно. По-скоро интуитивно. И до ден-днешен се кръстя отляво надясно като католик. Рени ме забеляза. Но някак си не ми се обърна ръката да го направя по правилния начин. Макар да съм от род по майчина линия с попове. Баба ми беше религиозна жена, откраднала ме, за да ме кръсти в църква, и баща ми, след като разбрал, я гонил с пистолета из Ямбол. Но въпреки че така и не се научих да се кръстя правилно, аз общувам с Бог, без да следвам някакви правила. Не изпитвам вина от това, правя го от сърце. Мразя ритуалите. Ненавиждам църквата в нейната ритуалистика, нейната фалшивост в йерархия, санове, изпълнение на обряди.

Имаш ли свои лични ритуали?

 

Не. Всеки път си измислям различни суеверия - например няма да си платя данъците, да речем. У нас са много малко хората, които наистина вярват в Бог. Българинът вярва, защото го е страх. А не защото иска да вярва.

С теб случвали ли са се чудеса?

 

Такива, които да ме разкъртят, да ме променят - не. Само веднъж видях как извънземни крадат бензин от една "Лада" и после престанах да заеквам, а един друг път видях Архангел Михаил да излиза от женската тоалетна на Кристал и цяла нощ после сме летяли с него до Тибет и после оздравя папагалът, беше болен неизлечимо.

Наистина ли си заеквал?

 

Само когато пеех.

Вярваш ли в енергийния обмен?

 

Чувствам лошата енергия, макар и неосъзнато. И добрата. Това, което ни липсва на нас, хората, е, че не познаваме добре себе си. И обясняваме болестите и неприятностите си само с постулатите на западноевропейската медицина и причинно-следствените закони. Много ценно е да хванеш причината и следствието в друг порядък - нелогичен. Защо например си бил щастлив или в особено състояние. Мога дни по-късно да разбера, че е станало, защото сме били заедно с добри хора.

 

Да можехме по някакъв начин да управляваме тази енергия и да я използваме..., но веднага други ще поискат да използват своята енергия, за да ни контролират и манипулират. Светът е такъв, какъвто е, и слава Богу. Не бива да бъдем недоволни от това, а позитивни и да се опитваме да променяме себе си, а не другите.

Казвал си, че би искал да се промениш, че би искал да си друг, но нямаш воля да го направиш.

 

Пак е същото. Искам да направя по-добър спектакъл, да бъда по-интелигентен, по-умен. Знам прекалено много неща, но чувствам неудобство да ги използвам. Не обичам хората, които се хвалят, парадират със знания и ерудиция. От друга страна пък идеалът ми за знания е толкова висок, че онова, което знам, изглежда толкова нищожно, че започвам да се презирам, да се чувствам невеж.

Продължаваш ли да мислиш, че си пришълец от миналото?

 

Чувството ми идва главно от това, че не приемам това време. Не харесвам амбицията, малоумното отдаване на идеята да бъдеш богат и известен на всяка цена. Това не означава, че трябва да се откажа да живея.

Имало ли е в живота ти моменти, в които си искал да не живееш повече?

 

Да, случвало се е.

И как си излизал от тези ситуации?

 

Рени, децата, приятелите, Моцарт, Луис Армстронг, Чаплин, Маркес, птиците..., колко много неща, заради които си струва да живееш.

Чувствал ли си някога дефицит от любов?

 

Няколко пъти много жестоко. Още в гимназията имах неистова нужда да обичам и да ме обичат. Казах ти, че не ми вървеше с жените тогава, с мъжете също. После имах един нещастен брак, много кратък, за няколко месеца. Една девойка, която ме напусна, когато бях на 21. Тогава бях в много тежко състояние, разлюбен, необичан. Бях готов и жаба да обичам, само и само да знам, че някой ме харесва, че съм нужен на някого.

Ти харесваш ли се?

 

Не мога да ти отговоря еднозначно на тоя въпрос. Изтъкан съм от противоречия, понякога се харесвам, понякога се ненавиждам. Основното, което търся в огледалото, е стремежът ми към някакъв съвършен образ, който искам да бъда, след като не го открия, започвам да се приемам такъв, какъвто съм, или сменям огледалото.

Сашо, колко пари ти трябват, за да живееш, както искаш?

 

Аз искам да живея по съвсем друг начин - на място, където има много дървета и птици, където децата играят на улицата, където хората не държат на това дали си обут с Кавали и облечен в Хуго Бос. За такова общество не ми трябват пари или ми трябват много малко. За това общество тук ми трябват много пари, за да мога да се изолирам от него.

Когато заминеш, няма ли да ти е мъчно за точно определено място в България?

 

Харесвах много на морето едно място до Оазис - с река. За съжаление то вече е взето от богатите и на него се строи. Обичам пусти плажове, музика - често депресивна, и четенето на книги. Музиката за мен е най-прекият път към въображението. С нея си и почивам, и работя, измислям си сцените с музика.

На каква музикална вълна си в момента?

 

Немска, от 30-те години. Започвам да правя една пиеса на Брехт. През 30-те години Берлин е истински Вавилон, постепенно интелигенцията и бохемата се премества от Париж в Берлин.

За какво използваш балканската музика?

 

За добро прекарване с приятели, за напиване, за емоция.

Изборът на песента "Бял кон" за "Хъшове" е много як! Ти ли го направи?

 

Тая песен беше хит преди пет години в Македония. Всички приятели бях заразил с нея, десетки пъти слушахме това парче. Пуснах я на артистите и още на следващата репетиция всички го пееха и нямаше как да не се превърне в химн на "Хъшове". То е толкова просто: "Всеки от нас има своя звезда, която го следва, докато е жив. Когато свети ярко, човек е щастлив, когато угасне - съдба." И после: "Ех, да имам туй, що нямам, да си купя бял кон. И да яхам ден и нощ и наяве, и насън." Това е мечта. Затова е толкова силно, защото внушава неистовото желание за свобода. Влатко Стефановски гениално го е усетил. Тук няма сложна поезия, дълбоки послания… Добре, че се съгласи да му използваме песента.

Какво сънуваш?

 

Докато репетирам, сънувам непрекъснато кошмари. Сцени, от които нищо не става. После сънувам блестящи решения, но на сутринта като се събудя, няма и помен. И отивам още по-депресиран на репетиция. Аз никога не репетирам финала, оставям го сам да стане, никога не го мисля - сънувам го. Този път при "Хъшове" дни наред сънувах как го поставям и нищо конкретно, никакви идеи, нещо да се закача... Наложи се да си го измисля. Финала го поставих на 19-и, един ден преди предпремиерата. Друг път сънувам много сложни сънища, необясними. Например глутница бели кучета с по шест крака и провиснали гърди като вълчицата, откърмила Ромул и Рем. Над тях лети дирижабъл и аз съм на него, после падам върху кучето, което ме ражда…

Коя е книгата, която препрочиташ?

 

Препрочитам Емил Чоран. Когато съм в прекалено добро настроение, си хващам "Майстора и Маргарита". Като съм в лошо - "Швейк", "Дванайсетте стола".

Какво си взимаш сега в Русия?

 

Снимки на децата ми, музика на Ян Тиерсен, албуми на флорентинските маниеристи, аналгин, визин, бомбе и още два куфара с ненужни вещи…