Единственият позитивен момент в това да се прибираш рядко в родината си е, че можеш ударно да се наобщуваш с всички скъпи на сърцето ти хора. Когато човек знае, че има броени часове да си каже какво му е, обикновено е стегнат и много откровен в наратива си. Така изведнъж измежду всичките уискита с бадеми установих, че седем от деветте жени, с които общувам най-много, са закачени за притеснително абсурдни полуотношения с мъже. Такива мъже, които се свързват по системата „хем подавам, хем не давам“. Въпросните жени са на възраст между 25 и 45, с всевъзможно семейно и емоционално положение, със или без деца, привидно много различни. Общото между тях е едно: целият им вътрешен живот се върти около същества от мъжки пол, които сами са инициирали контакта, докарали са го до някъде (обикновено допреди секс, почти без изключение сексът във всички изслушани истории е мираж) и после са се дръпнали. Ей така, без обяснения, оставяйки дамите да се питат къде са сбъркали и защо са били пожелани, но не достатъчно. Няма нищо по-лошо от неяснотата, но не се сещам и за по-голямо средство за надмощие.

Сценарият, който следва след мълчаливото отдръпване – разказваха скъпите ми жени, - винаги е един и същ: те се опитват всячески (писма, съобщения, скайп атаки) да разберат с какво са отблъснали обекта на желанието си. Отговор или поне смислена и откровена информация, кой знае защо, не получават. Те се терзаят, правят и невъзможното, за да прежалят несъстоялите се фантазии, хързулнати им от партньорите призраци, люшкат се от I will survive до „Господи, как ще живея оттук нататък, аз го исках толкова много, а той ме отхвърли“... Но познайте какво! Точно щом успеят да стъпят върху нещо подобно на твърда почва и да продължат напред с живота си, мъжът призрак се появява пак, сякаш има някакви свръхестествени сензори кога е прежален. С есемес, внезапен имейл, обаждане „точно до офиса ти съм, хайде да пием по кафе“... И въртележката започва отново. Дамите забравят, че са трили адресите, телефоните и скайп контактите им, че са се гневили и отчайвали в равни съотношения... и хукват ли, хукват да пият кафе. Може би не избрах граматически правилното време да преразкажа общата им тегоба, но сегашно ми се стори най-подходящо. Защото тези истории се преживяват като живот в безвремие, а въртележките – по последни данни - продължават и към момента на сегашно писане.
 
Знам как е. И аз съм била там. Затова да обобщим. Говорим за модел-въртележка, когато налице са следните елементи: един мъж, който инициира контакт и се движи по ръба на еротичните полувнушения, без всъщност да позволи да се стигне до истински физически контакт или по-скоро до напълно реализиран секс. Една жена, която е готова на всичко, за да „не остави нещата така“, да ги докара докрай, защото вярва, че спечелването на точно този мъж ще я направи щастлива. Или поне цялостна. И много вечери, в които настроението на тази жена зависи от това дали е получила есемес от партньора призрак, колко скоро ще се състои поредната полулюбовна/еротична среща с него, чудене дали тогава най-сетне ще има Истинско развитие, дни, прекарани в планиране на точното поведение при следващия им контакт. И ето ви го най-ужасяващия любовен триъгълник: мъжа, жената и куката.

Мъжът
От психологична гледна точка няма никаква мистерия, че точно тези жени се закачаме за тъкмо тези мъже, всъщност това е идеалната илюстрация на поговорката „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“. Мъжът, нашият герой, има затруднения да регулира близостта си с жените. От една страна, връзките му се струват застрашаващи – може да бъде прекалено въвлечен, може да бъде отхвърлен или обсебен, да не успее да се справи. От друга пък, има потребност да бъде харесван, одобряван, свалян, това повдига стойността му в собствените му очи. А тя по дефиниция е проблематична. Тези мъже са много харизматични и често успешни, но нещо в начина, по който са отгледани, им пречи да харесват себе си и да се чувстват истински уверени. Такъв мъж е разкъсван между две тенденции – да се сближи с избраната жена или да я смачка, да я нарани, да я държи под контрол. Средството за контрол е тъкмо този „ластик“, с който придърпва партньорката си в играта, а когато дистанцията се скъси, го отпуска. За да не й позволи да се откачи обаче, той редовно изпраща противоречиви послания. От една страна, прави екстравагантни жестове на внимание и когато е мил, никой не може да накара жената да се почувства по-значима и привлекателна. Обаче изчезването му е такова, че оставя след себе си мъртва и непреживяема тишина. Те са виртуози в дозирането на погалването и пляскането през ръцете. Толкова са прекрасни, че дори не можеш да ги мразиш. Даже разбирайки, че представата им за страхотно прекарване е не да се възползват от теб – сексуално или по друг начин, - а да не се възползват, да те отхвърлят, за да почувстват наркотизиращия ефект на контрола.

Куката
е всъщност неяснотата, която противоречивите послания създават. Неяснотата е най-болезнената среда, в която човешкото същество може да живее. „Ако не ме харесва, защо ми пише в 3 през нощта?“ „Ако ме харесва, защо така и не стигаме до секс?“ „Какви са чувствата му към мен, след като днес ми казва, че съм най-специалната жена, която познава, а утре изчезва за седмици?“ Това са само малка част от въпросите, които ядат ежедневието на жената, качила се уж доброволно на тази адска въртележка.
Куката – това са разнопосочните послания, които мъжът изпраща и с които реално контролира ситуацията. Единственият начин да слезе от въпросната въртележка, смята жената, е да постигне яснота. И в опитите си да провокира искреност, да измисли точния въпрос, който най-сетне ще го накара да й каже как наистина се чувства спрямо нея, тя затъва все повече. Единственият начин да се откачиш от куката обаче е както с наркотиците - да не припарваш до тях. Наистина никога повече да не вдигаш телефона, да не отваряш имейлите и есемесите, които продължават да пристигат спорадично, но това не води до никаква истинска близост и споделеност. Само че да излязат от ситуация за тези жени е невъзможно – иначе щяха да го направят и още как! Всички те разказват, че никога досега не са преживявали чувства с толкова бурен интензитет, такава силна любов. Или както поетично се изрази една от моите приятелки: „Не знам дали това е любов, но не ми се е случвало нищо друго, което да прилича повече на любов.“
Любов ли е? Едва ли. И ключът към нелюбовността на тази драма е

Жената
Тя е огледало на мъжа, на чиято кука се е закачила. Като него и тя е положила много усилия да направи от себе си социално и сексуално желана плячка, но има болезнена потребност от одобрение, себедоказване, приемане. Само че с различен знак. Мъжът в играта се чувства осъществил се, когато отхвърли, жената – когато го спечели за себе си. Изборът й пада върху конкретния мъж призрак неслучайно. Нейните ранни години също крият травми, каращи я да идентифицира и да се скачва емоционално с мъже, за които е практически невъзможно да влязат в ангажираща, смислена връзка. „Влюбвайки“ се в тях, тя си поставя за цел да ги промени, да ги спечели, да бъде единствената, успяла да ги опитоми. Това, че някои от въпросните мъже не блестят с нищо друго освен с недостъпността си, не е аргумент. Важното е, че те притежават единственото нещо, което е нужно на тези жени – силата да им устоят, арогантността да ги смачкат, постоянството да ги отхвърлят много пъти, едновременно примамвайки ги. За тази жена личността на партньора призрак има също толкова малко значение, колкото и тя за него. Той е просто арената, на която тя се доказва. На несъзнавано ниво той го усеща и това го озлобява още повече.

Не знам как е, ама и така не е (малко социология)
Може би всичко, казано дотук, звучи клюкарски, но не мога да не се сетя за думите на един мой преподавател от университета: „Ако дадено нещо се случи веднъж, е случайност; два пъти клони към закономерност, но три пъти си е направо тенденция.“ Така казваше той и май не е говорил само глупости, както ми се струваше навремето. Поне не и съотнасяйки думите му към личния живот на цели седем от деветте най-любими мои жени и някои от моите по-лоши години в миналото. Ако три е тенденция, то седем би трябвало да си е направо железен закон за състоянието на нещата в момента при статистически значима част от хората. Затова поставих въпроса направо пред извора – разпитах няколко мъже от обкръжението ми какво би карало един мъж да се държи по този „хем подава-хем не дава“ маниер на ощипана мома. Те сякаш в един глас отсякоха: „А, измисляш си, няма такова нещо, мъж да се дърпа от секс – абсурд.“ И тогава си дадох сметка, че те до един бяха от старата школа, по-възрастни от мен с поне десетина години. А героите от разказите на моите приятелки бяха най-вече продукт на края на 70-те и началото на 80-те години.
Затова не мога да не се зачудя какво се случи. Животът не е пикник, не всички сме се родили в розова градина, прекалено уязвими към отхвърляне мъже и жени е имало винаги. Обаче мъжете с куката и ластика някак придобиха епидемичен характер в последните десетина години.
Доскоро, до някое време през ХХ век, да продават мечти и фантазии, да създават очаквания, които могат да оправдаят, а могат и да сринат, да се движат между еротиката и отхвърлянето беше предимно поведение, присъщо на и очаквано от жените. Новите времена обаче направиха социално приемливо и те да ловуват, да звънят по телефони, да настояват за срещи, да преследват обекта на въжделенията си до последен дъх, без това да изглежда скандално. И жените го правят, непрекъснато. Не казвам, че това е зле, нито, че е добре, просто наблюдавам какво се случва. Всъщност свободата да вдигна телефона и да поканя някого на среща, без това да ме направи скандалът на селото, много ми харесва. Убедено твърдя обаче, че тъкмо жената, заела стойка на ловец, дава в ръцете на мъжете двете най-опасни оръжия на нездравите връзки: ластика и куката. Сега вече на нас ни е социално позволено да ги преследваме, а те да си изкарват детските травми върху нас не просто бягайки, а бягайки неясно. И както казваше баба ми от Бистрица: „Не знам как е, ама и така не е.“ Затова, мили приятелки, моля ви, съхранявайте се, откачете се от куките. И когато го направите, кажете ми как става.