Цветелина Алексиева прави уникални бижута. И изпълва тази изтъркана фраза със съдържание до такава степен, че експертите се чудят как да класифицират стила й. Чуват се мнения, че работите й са нещо средно между филигран и ажур, но Цвети /36/ категорично отрича принадлежността си към тези традиционни школи. Твърди, че единствената традиция, която й влияе, е японската. Там формите са много изчистени, възпроизвеждат се природни структури, а бижутата са направени да се съзерцават дълго време и дори се използват за медитация.

Докато Цветелина говори за почти болезнената елегантност на японските украшения, започвам да прозирам вдъхновението зад нейните собствени работи. Дори ми се струва, че нещо от тях е прескочило в характера й. Цвети говори за себе си без излишни подробности и само мимоходом споменава, че успява да съчетава изкуството с работата си за швейцарски нестопански проекти в България. Признава, че прави накитите си без да влага някаква особена идея или послание, освен красотата в чист вид. Не носи нито едно бижу. "Не мога да си избера," простичко обяснява тя.

задругата на пръстена

Част от историята на Цвети звучи като приказка или по-скоро като средновековна легенда. Ювелирката може да се похвали с диплома на златарски калфа след три години чиракуване в работилница в Дюселдорф. През 1990 г. тя прекъсва следването си като студентка по немска филология в София и заминава за Германия, за да учи занаята. Решението й е продиктувано от скуката в университета и предшестващия го провал на приемните изпити в Художествената академия. "Дюселдорфският период" обаче се оказва истинско предизвикателство. "В обучението там имаше твърде много остатъци от средновековието, които честно казано не ми бяха по вкуса," спомня си Цвети. "Аз бях чирак, а чиракът е човек за всичко. Носиш кафета, изпълняваш поръчки, метеш работилницата. Нямаше място за кой знае какво творчество - тъкмо седнеш да правиш нещо и те вдигат, за да напазаруваш. Имаше изтънчени начини да се измъчва чирачето, като му се дават невъзможни задачи и после всички гледат как то хвърля усилия напразно. Накрая ритуалът, с който те провъзгласяват за калфа, съвсем подходящо се нарича "Освобождаване".

Веднъж излязла на "свобода" обаче, Цвети се отказва от перспективата да стане майстор и се завръща в България. Обратно на всички очаквания твърди, че в Западна Европа има много по-малко шансове да си изкарваш прехраната с бижута, ако не се интересуваш от комерсиалната страна на занаята. "Не исках цял живот да правя сватбени халки," обяснява Цвети. Днес тя излага уникалните си произведения в Gourmet House в София и в галерии в Австрия, Германия, Швейцария и Великобритания.

бижута от вестник?

Нямам търпение да попитам Цвети кой е любимият й материал, след като на една изложба видях бижута, направени от вестник и опаковки на антибиотици. Тя твърди, че тенденцията да се използват нетрадиционни и много евтини материали не е толкова нова, колкото ми се струва. Всъщност трендът се заражда в Западна Европа още след Първата световна война, а бумът е около 60-те, когато накитите от пластмаса навлизат масово. От няколко години обаче се наблюдава по-скоро обратната тенденция - мнозина се завръщат към благородните метали. Съчетават ги с много големи и ярки на цвят камъни. Сега модерни са едрите аквамарини, цитрини, турмалини, както и топазите и т.нар. патпараджа - ярко оранжеви сапфири. "Аз самата предпочитам традиционните материали като злато и сребро, но съм правила и брошки от пластмасови пликчета, които се приемаха доста добре," добавя Цвети.

Най-шантавото бижу, което е виждала? Цвети "номинира" една ирландска ювелирка, която бродира на петата си различни сцени. С бод зад игла тя прави върху кожата си пейзажи и други картини. "На изложби сядаше между експонатите с вдигната пета, за да покаже "украшението", спомня си Цвети.

масовият вкус
Интересно е дали в днешния глобален свят има разлика между вкусовете на различни нации по отношение на бижутата? "Да, поразително е как във всяка държава масовият вкус е различен," твърди Цвети. "Когато българи ми поръчват някакво бижу, те обикновено казват: "Искам да го направиш по-нежничко!" Това, като че ли, напълно описва преобладаващия вкус в България." Според бижутерката италианците например имат коренно различни предпочитания - там се носят бижута с много и големи камъни. В Германия нещата отново изглеждат различно: на почит са по-изчистените и ъгловати форми.

скъпоценности за здраве?
Цвети, която прекарва часове наред сред скъпоценни и полускъпоценни камъни, не вярва в популярното твърдение, че те могат да лекуват. "Не мисля, че излъчват някакви енергии," казва тя. Но държи да отбележи, че ако са качествени и добре обработени, скъпоценните камъни са изумително красиви и може би това оказва въздействие върху хората. "На златарски симпозиум в Цюрих видях огърлица от сини смарагди - толкова красиви, че направо ми спряха дъха. Стоях и не можех да откъсна поглед от тях. Може би красотата им е това, което лекува."