В края на ноември романът "Екзекуторът" бе обявен за български роман на годината в едноименния национален конкурс, организиран за първи път у нас от фондация ВИК. В конкурса участваха 66 родни заглавия. Стефан Кисьов, авторът на отличения роман, спечели най-голямата литературна награда, присъждана досега у нас - 10 000 лв. и превод на книгата на английски език.

Знаете ли колко получава млад и неутвърден български писател, когато някое издателство се съгласи да издаде книгата му? Стандартният хонорар е около 200 лв. за минимум двегодишен труд. Това автоматично поставя писането на книги в графата хоби. За Стефан Кисьов обаче то е професия. Което означава доброволно да балансираш на ръба на мизерията, за да сменяш работата и държавата в търсене на човешки материал (Стефан е завършил начална педагогика и знае френски, английски, немски и руски), да не те разбират, да те смятат за господин Никой и малко луд, да не те публикуват, но да продължаваш да вярваш в себе си. Животът на Стефан е като поредица от приключенски романи, всеки един е запечатал отделен период от 41-годишното му битие.

Той е на 12 години, когато прочита "Мартин Идън" на Джек Лондон и решава, че като главния герой ще извърви нестандартния път на писателя. Завършва елитна френска гимназия в родния си град Стара Загора, но не кандидатства във вуз като съучениците си, а става електромонтьор в трамваен парк в София. Така се ражда романът му "Котарак с един крак", все още непубликуван, обработва го вече 20 години. После работи като администратор на хотели в Слънчев бряг. Морския си период описва в първия си издаден роман "Джубокс" и в пиесата "Гларуси", поставяна в благоевградския театър. Вместо да прави дипломна работа, заминава за Швейцария. Живее в емигрантски лагери, става сервитьор в луксозен хотел в Цюрих, често минава нелегално границата, за да усети атмосферата и на съседните страни. Емигрантския си период запечатва в романа "Никъде нищо". Скоро обаче животът в подредената Швейцария престава да му бъде интересен и се връща в България. Прави фирма за недвижими имоти, печели по 1000 долара на месец, но се отказва от бизнеса, защото му пречи на писането. Заминава за Париж, записва в Сорбоната френска цивилизация. Всъщност търси ново вдъхновение. Точно шест месеца му трябват, за да усети заплахата от бурния обсебващ живот в космополитния град и да стегне куфарите за България. От този момент решава писането да бъде на първо място в живота му и влиза в най-тежкия си житейски период, продължил цели десет години.

Започва да работи над романа си "Никъде нищо", посветен на швейцарския му период, да публикува редовно разкази в "Литературен вестник". Прехранва се от скромни хонорари като журналист в различни вестници, за кратко допълва месечния си доход като сервитьор в резиденция "Бояна" и като сценичен работник в Театралната академия. През повечето време обаче живее с 60 лв. на месец - за толкова дава под наем една от стаите в апартамента си. "Падаха ми се по 2 лв. на ден. Чудех се дали да изям едва баничка на обед или привечер, за да не ми е чак толкова гладно през нощта. Пълна мизерия." Гладът обаче се оказва полезен за писането. "Живееш на ръба на ножа. Успяваш или умираш." Издава "Никъде нищо", както и друг роман - "Не будете сомнамбула". Ангажиментите му към вестниците се увеличават и достига до месечен доход от около 200 лв. В момента живее с толкова пари.

Спечели 10 000 лв. т.е. можеш да дишаш по-спокойно

Парите не са чак толкова важни. Ако си бях запазил фирмата или бях останал във Франция или Швейцария, щях да изкарвам дори повече. Аз съм професионалист и вярвам, че ако човек е упорит и силен да продължи по пътя си, няма начин да не успее. Посветил съм живота си на писането съвсем делово, без романтичен ентусиазъм. Така че за мен наградата е средство. Хората да научат, че има такъв писател и да започнат да си купуват книгите ми. Да се чувствам по-уверен в себе си и да продължа да работя по-спокойно. Признанието винаги по някакав начин те нахъсква. Особено човек като мен, който много години се е трудил да се реализира.

В крайна сметка стига до успеха

Мисля си, че дори и да не беше тази награда, рано или късно пак щях да стигна до него. Преди това два пъти бях на косъм. През 1998 г. започнах да публикувам в "Нощен труд" серия от репортажи със заглавие "Един сервитьор в резиденция Бояна разказва". Излязоха 4, имаха успех, но ги спряха, защото се обаждаха от резиденцията, че съм компрометирал България, реформата и т.н. Ако бяха излезли 20-те, отзвукът щеше да бъде голям. През 2000 г. щяха да поставят пиесата ми "Гларуси" в Театъра на армията. Една от драматуржките, която на всичкото отгоре ми е съученичка, успя да я свали от плана на театъра, макар че бях подписал договор, беше обявена дата за премиерата и бяха започнали репетиции. На третия път успях. А няколко седмици преди да получа наградата, сключих договор с издателство Изток-Запад да издаде репортажите ми от резиденцията.

Представи романа си "Екзекутора".

Това е четвъртият ми издаден роман. Започнах го през 2000 г., излезе 2003. Героят ми описва детството и младостта си, минали по тотаритарно време. Има доста биографични моменти, но са преплетени с фикция. Някои неща измислих, други са от практиката ми на журналист. Например една от героините - адвокатката Рени Цанкова.

Това Рени Цанова ли е?

Не искам литературата да се превръща в публицистика, но като журналист съм правил разследване за Рени Цанова. Най-добре е хората нея да попитат дали вижда себе си в тази героиня.

В романа си преплел темата за тоталитаризма с извънземни. От къде ти хрумна?

Искаше ми се да напиша нещо по-метафорично. Не да правя мрачна дисекция, а да има и приказен елемент, и хумор, и смешни, и тъжни моменти. Т.е. да погледна на тоталитарното общество от дистанция.

Какво пишеш сега?

Една любовна история. Дори и работното заглавие е такова - "Странични ефекти на любовта". Това са болката, ревността, съжаленията, компромисите, борбата с чувството за собственост на партньора със собственото его и т.н. Мисля, че както на мен, така и на читателя би му било скучно да описвам само хубави неща.