Циркулираше слухът, че там се занимава с търговия с недвижими имоти, че не иска да чува за художествена гимнастика, че не поддържа връзка с никоя от бившите си съотборнички и треньорки.

Да, Анелия бе странна още докато печелеше медали на европейски и световни първенства. „Не беше бърза, а пластична – спомня си Нешка Робева. – Исках да я противопоставя на стила на Илиана и Лили. Да шокира, да провокира, да привлича вниманието с неочакваност.“

Анелия дълго е резерва в националния отбор. През 1979 г. Нешка Робева включва абсолютно неизвестната дотогава гимнастичка в състава за световното в Лондон за сметка на Кристина Гюрова. Скандалът стига до ЦК на БКП. Робева получава заповед за уволнение. Решението на ЦК обаче трябва да се утвърди от БСФС и това спасява Нешка, която на всичко отгоре е болна от бронхопневмония. Тогава Трендафил Мартински взема йезуитско решение – да й даде година изпитателен срок, за да промени характера си. За Лондон все пак заминава Гюрова.

„Нешка обаче успя да ме наложи. Още при дебюта ми през 1981 г. станах световна шампионка в многобоя и на бухалки в Мюнхен“ – разказва Раленкова. Преди всяко състезание Нешка ходи при Ванга. В навечерието на шампионата в Мюнхен врачката казва: „Момиче с „А” ще спечели. Анито ще победи!”

През 1982 г. Раленкова грабва и европейската титла в Норвегия, а на световното в Страсбург’83 – злато на обръч. Лебедовата й песен е европейското във Виена, на което взема злато в многобоя, на обръч, бухалки и топка, както и бронз на лента. „Последната година ми е най-скъпата. Оттогава са и моите любими съчетания – „Самър Тайм” с топка и „Болеро” с лента.” 

Журналистката Маргарита Рангелова пише в книгата си „От Ротердам до Амстердам”: „Анелия не е кралица. Тя е нестинарка. Чудна, огнена нестинарка, която играе върху жарава. И не пресмята. Тя е и над мисълта за това първо място.”
Защо и как Анелия приключва с гимнастиката и бяга толкова далеч от България? Защо отново е тук и иска да остане по-дълго, както и да промени за пореден път живота си? Златното момиче, вече солидна успяла жена, разказва пред EVA.

Анелия, как се стигна до американската ти одисея?

Заминах през 1989 г., покани ме директорът на американската федерация. По това време там спортната гимнастика беше на ниво благодарение на Бела Кароли и Надя Команечи, но художествената едва прохождаше. Трябваше им човек да обиколи страната и във всеки един клуб, където има спортна гимнастика, да се отвори секция за нашия спорт.

Знаеше ли английски?

Не, но на 4-ия месец проговорих. За година направихме цялата схема на американската художествена гимнастика. Реших да създам и своя школа, защото синът ми беше на годинка и половина и ми беше трудно да кръстосвам страната. Заминах сама, майка ми и баща ми гледаха детето в началото. Установих се в Сиатъл, хората там бяха най-дружелюбни. Природата също ми допадна. Школата се намираше в предградието Редмънд, до централата на „Майкрософт”. Само за година-две бързо се разрасна.

Сама ли движеше всичко?

Стигна се до момент, в който вече имах състезателки в националния отбор и общо 150 деца. Изтеглих треньор от България - Мария Бакарова - уредих й зелена карта, дом, кола. Някои от момичетата ми помагаха с по-малките групи, защото работех и за частни училища, разкъсвах се. Успях да подпиша и договор за партньорство със самия щат Вашингтон. Повярваха на програмата, видяха колко много труд съм вложила. Отпуснаха над 1 милион долара, за да ремонтират зала в училище, която не беше пипана 20 години.

Кметът на Сиатъл ме награди с орден за лидерство. Казах, че не мога да го приема, ако не дойда на церемонията с всичките си деца. И шашнахме първите хора на Сиатъл с невероятно шоу – над главите им полетяха топки, ленти, бухалки...

Защо след 15 г. изостави всичко и се премести във Флорида?

Заобаждаха се стари травми – дископатия, парализа на десния крак, която получих през 1984. Имах нужда от слънце, а не от Сиатъл, където средно 226 дни са дъждовни. Избрах Палм Бийч и неговия тропически климат. Школата оставих на моя колежка, с която сме като сестри, половин българка, половин туркиня.

С какво се захвана в Палм Бийч?

Последните две години почивам, ходя на санаториуми, масажи, терапии. В момента, когато се опитвах да взема родителите си при мен, ги загубих. Първо погребах мама, която гледаше баща ми, но тя влезе в болница за хемодиализа, изпадна в кома и след 4 дни почина. Дойдох си през декември. Четири месеца не излязох от къщи, като единствена дъщеря дадох всичко от себе си за татко. Той обаче си отиде на 8 март.

България добре ли те прие?

За 20 години си бях идвала само три пъти за по седмица. В началото не видях нищо, време за себе си нямах: то беше готвене, пране, преобуване, лекари. Потресе ме разликата с американските болници и старчески домове. Не съм свикнала и с мръсотията, с дупките. От друга страна, винаги съм си била българка.

Последните думи, които размени с родителите си?

С майка не можах да се простя, дойдох в деня, след като тя почина. А татко ми шепнеше през сълзи: „Исках да умра в Палм Бийч.” Много добре се чувстваше там. И аз му казвах: „Прости ми, татко.” Беше на легло и нямаше как да пътува.

С какви чувства прекрати кариерата си?

Беше през 1984 г., когато България бойкотира олимпиадата. Имах съчетания за Лос Анджелис, които бяха най-голямата тайна в държавата – рускините не трябваше да научат нищо и никой не ги беше виждал. Тогава получих парализата. Бях в инвалидна количка и лекарите ме съветваха да спра, за да не остана неподвижна.

Въпреки това реших за 4 месеца да се подготвя за най-голямото състезание, което ни остана, европейското. Влязох в тройката на България, отидох, спечелих и се отказах. Бях обявила, че ще ми е за последно. Играех с болки, но ние сме свикнали с болката.

А след това?

Макар и на 21, мислех само за почивка. Освен това бях станала мнителна, защото хора, за които бях никоя като резерва или губеща, почнаха да ме засипват с внимание. Страхувах се, че дори мъжете ме ухажват единствено защото съм известна. Следвах 4 години философия и родих дете, но не искам да говоря нищо за неговия баща. В САЩ реших да се посветя на треньорската работа, защото с нея имах по-голям шанс да успея.

Там е трудно да градиш високо спортно майсторство, американците не са толкова дисциплинирани. Могат да ме вкарат в затвора, ако ги подложа на методите от нашето време. Идваха три пъти по-дебели от мен деца, които питаха: „Кога ще бъда световна шампионка?” Имах състезателка, която два месеца преди Сеул’88, където гимнастиката дебютира като спорт, се отказа, защото си хвана гадже.