„Треска за лалета”: Много костюми за нищо

20 години след публикуването си романът на Дебора Могак (издаден и у нас от ИК „Сиела”) все пак си проби път до големия екран. Филмът „Треска за лалета” на Джъстин Чадуик е в кината от днес

Ирина Иванова 27 октомври 2017

Писателката Дебора Могак трябва да бъде поздравена за избора на историческия фон, на който се развива любовната история в романа й – истерията по редки луковици на лалета, в която едва ли не цяла Холандия изпада за период от три години между 1633 и 1636 г. Някои луковици били абсурдно скъпоценни, заменяли ги за карета с два коня или дори за къща. Безпрецедентната спекула продължава до началото на 1637 г., когато само за три дни – между 3 и 6 февруари – половината от населението на страната фалира. Тази случка действително е известна като „треската за лалета”, но също така и като първия финансов балон в историята.

Във филма „Треска за лалета”, създаден по романа на Могак, именно този пласт е най-впечатляващ – живописната атмосфера на епохата, Амстердам в златните си години, автентично възпроизведената среда, превъзходните костюми, светлината, която е уловена така майсторски, че придава на изображението усещането за картина на Вермеер. Всъщност като казвам, че е най-впечатляващ, искам да кажа и, че е единственият впечатляващ. Всичко останало е необикновено скучно или в най-добрия случай посредствено.

Посредствена е Алисия Викандер в ролята на София – красива млада жена с бедняшки произход, измъкната от мизерията от съпруга си, 60-годишният богат търговец Корнелис (Кристофър Валц). Валц от своя страна отново играе „лошия” с познатата ни леко садистична усмивка – все едно режисьорът Джъстин Чадуик е взел назаем героя му Блофелд от последния филм за Джеймс Бонд „Спектър” и му е нахлузил една от онези плисирани колосани кръгли яки. А що се отнася до младия художник Ян, любовник на София, тук положението е най-тежко. На пръв поглед актьорът Дейн ДеХаан („Валериан и градът на хилядите планети”, където много го харесахме) е най-подходящият избор – романтичното, носталгично излъчване е изписано върху лицето му, въплътено е в грацилната му фигура. Обаче през цялото време ти се струва, че са му дали някакви успокоителни, от които е изпаднал в ступор. Крайно неадекватен влюбен и понеже Викандер също не е във форма, човек си мисли: Колко по-завладяващи влюбени бяха Ди Каприо и Кейт Уинслет в „Титаник”! Защо точно за тях се сетих? Ами защото и тук има сцени, в които той, бедният художник, рисува нея, бедната съпруга на богатия гаден тип и сините му очи се впиват в нея, обаче... Нито Дейн ДеХаан е Лео, нито Викандер е Кейт Уинслет. Засега. Вяли са, неовладяни, а може би просто не си пасват. В киното тези неща се усещат така както се усещат и в живота – не винаги можеш да определиш точната причина.

Историята също е разказана разсеяно и й липсва тяга, която да я тегли напред, както и вътрешно напрежение, събитията са механично навързани, чувствата са заявени на хартия, но актьорите не ги излъчват. Филмът е спасен от своята плътна, жива, красива визуална тъкан, която ни привлича да се потопим в епохата и наистина нищо повече.

Мисля си също така, че не винаги е хубаво да не се отказваш. Съдбата на този филм го доказва. Най-напред той е трябвало да се случи още след излизането на романа, със съвсем друг екип – Джон Мадън режисьор, Натали Портман, Джуд Лоу – но до снимки така и не се стига, макар че дори хилядите лалета, необходими за тях, са били вече закупени. Настоящият проект също стартира преди доста време, но едва сега вижда бял свят. Какво от това обаче? 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР