Лилия Маравиля: Спомен за мама

2 лева и 52 стотинки, една блуза, 15 съобщения на гласовата поща. Мама

записа Адриана Попова 19 февруари 2014

Снимка: Александър Осенски

Портмоне с 2,52 лева на стотинки, което прехвърлям от чанта в чанта, една блуза в гардероба – с дълъг ръкав, кадифено екипче за вкъщи. И една рецепта за баница, която вече няма кой да ми каже по телефона. 15 съобщения на гласовата поща. Мама

Била съм много близка с майка ми, но го разбрах по-късно. Мислех си, че обичам повече баща си. Той беше по-нежен, винаги ме целуваше, когато си лягах. Мама беше моторът вкъщи. Много критична. Сърдех й се. Все ми даваше за пример моите приятелки как се държат. Казвах й: как пък един път не си хареса детето? Не ме прегръщаше, за да не ме разглези. Това е единственото, за което я обвинявам. Едва когато забременях и станах майка, започна да проявява нежност, да ме прегръща. Дори ми беше странно – какво й става? Но явно ми е липсвало. Понякога, когато се карам на дъщеря си Паола, се хващам, че повтарям думи на майка ми буквално. Аз също й се карам, но постоянно я гушкам и целувам. Това дава самочувствие, с което аз и досега имам проблем. Никога не съм била много борбена, въпреки че съм Козирог и знам, че закъдето съм тръгнала, ще стигна.

Мъчно ми е, че това, което сега ми се случи в кариерата, тя не го видя. Щеше да се гордее с мен. Това признание много й липсваше. Все ме питаше: защо другите успяват, а ти – не? Ти си най-добрата, а пък никой не знае за теб. Толкова ми харесва как играеш, но дали не е, защото си моето момиче? Ако участвах по телевизията да представя някаква постановка, винаги мислех как да се облека, защото знам, че майка ми ще гледа. И тя после ми се обаждаше с критиката. Понякога се хващам, че си отдъхвам сега, когато я няма да ме види. Обаче се върна брат ми от Италия, той е скулптор, 9 години по-голям от мен и е също толкова строг като нея. Сега как изглеждам ме контролира той. Давам си сметка, че и дъщеря ми ме гледа и преценява.

Родителите ми ходеха на работа и в този смисъл сме имали нормалния контакт вечер, вкъщи, не му обръщаш особено внимание. Бях самостоятелна от много малка, ходех сама на детска градина. После тръгнах на детска театрална школа, във втори клас имах малка роля в постановката на Гриша Островски „Опит за летене“. Нашите ме заведоха два пъти и после ми казаха: „Хайде, сама ще се оправиш.“ И аз се прибирах сама в 10,30 след края на постановката.

Дали успях да й кажа колко я обичам? Вече няма кой да ми сготви, кой да ме поглези. Сега аз съм майката. Сега аз правя всичко.
Говорила съм й относно сърдечните си проблеми, но на сексуални теми не съм споделяла. Такова беше възпитанието тогава. Дори когато беше очевидно, че имам сексуален живот, не ми каза нищо, например за предпазването. Когато аз се опитвах да я питам за нейния живот като по-млада, ми отговаряше доста притеснена. Аз искам Паола да е наясно с тези неща и винаги й обяснявам, искам да е информирана отсега. Тя е на 12.

За Нова година правя една баница по рецепта на майка ми. Но така и не записах рецептата и страдам за нея. Винаги, когато ми трябваше, се обаждах на мама по телефона и тя ми я казваше. Майка почина през ноември и когато дойде време за правене на баницата, осъзнах, че няма на кого да се обадя. Бях много гневна, че си отиде така внезапно. Че ме изостави. Без предупреждение. Тогава разбрах колко силна връзка сме имали. И колко важно е било за мен да се оглеждам в нейните очи.

Един ден тръгнах да си прочиствам гласовата поща. И видях, че имам 1, 2, 3... 10, 15 съобщения от нея. Да ви чуя как сте. Да разбера как е Пипинка (дъщеря ми). Толкова тъжно ми стана – защо аз не й звънях по-често? Дали успях да й кажа колко я обичам? Вече няма кой да ми сготви, кой да ме поглези. Сега аз съм майката. Сега аз правя всичко.

Много често я сънувам, но не помня подробности. Знам само, че продължава да ми дава съвети. След като баща ми почина, казах на майка ми, че искам да си уговорим знак. Ако един ден тя си отиде, с този знак да ми покаже, че не си е отишла съвсем, че има нещо след. Че е добре там, където е. Тя каза: да, маменце, но така и не уговорихме знака. Когато тя си отиде, много страдах. Паола се уплаши, казваше ми: защо толкова плачеш, нали аз съм тук, трябва да мислиш за мен. И една вечер отивам да й кажа „лека нощ“, тя ме прегърна силно и започна да ме тупа майчински по гърба. Няма страшно, ми каза, баба е добре и й е тъжно, когато те вижда как плачеш. Не бива. За мен това беше знакът.

Покрай професията ми, за която са важни подробностите, за да можеш да интерпретираш, започнах да се интересувам повече от живота на родителите ми като млади. Гледах албумите на майка ми – кой е този, кой е онзи. Баща ми е бил страхотен хубавец и си казвах: аха, майка ми си е паднала. Той какво е харесал у нея? А нея са я харесвали много. Майка ми имаше много хубави очи, аз съм ги наследила, и много дълга коса. Толкова ми беше странно – как тя, с онази прическа, която познавах като по-възрастна, е била мацка?!
От нея си пазя едно кадифено екипче, което обличам вкъщи, но гледам да не го хабя много. Една блуза с дълъг ръкав в гардероба, която никой никога няма да носи, но не мога да изхвърля. И едно портмоненце, което прехвърлям от чанта в чанта. Със стотинки вътре, така както тя ги е оставила. 2,52 на монети.

Гледайте Лилия Маравиля като г-жа Министершата в новия едноименен спектакъл на театър „София“ по Бранислав Нушич, реж. Недялко Делчев.

Повече за специалния проект на EVA "Всичко за майка ми" може да прочетете тук, тук и тук.

 

14 КОМЕНТАРА
14
Diana
28 юни 2015, 18:05

Портмонето се прехвърля (след като прочетох, както и коментарите, ми стана мило, че и други дъщери прехвърлят портмонета в чантите...)... Спомените са непрекъснато... Липсата е огромна....

13
Ив
13 март 2014, 17:57

Прекрасна актриса! Поздрави!

12
Анелия Донева
21 февруари 2014, 12:06

" След като баща ми почина, казах на майка ми, че искам да си уговорим знак. Ако един ден тя си отиде, с този знак да ми покаже, че не си е отишла съвсем, че има нещо след. Че е добре там, където е. Тя каза: да, маменце, но така и не уговорихме знака."
Един ден преди татко да си отиде, му казах, че винаги ще го търся и ако е в състояние, нека да ми се обади........... Минаха 6 години и половина оттогава..... ни знак, ни вест...... татко го няма, но аз продължавам да вярвам, че той прави всичко възможно, за да ми се обади.....

11
Rositza Tashkova
21 февруари 2014, 08:08

Браво Лили!!! Невероятно си го написала и се радвам, че го сподели с нас!!!

Още коментари
ТВОЯТ КОМЕНТАР