Людмила Филипова подготвя нова изненада, така поне казва, когато я питам какво пише в момента. У нея изненади много, самата тя е изненадващо последователна, нищо че е блондинка. Деликатна и крехка наглед, русата красавица се утвърди като сериозен писател. Още първият й литературен опит - „Анатомия на илюзиите“ - е заявка за убедителна съвременна литература. В „Червено злато“ се вплете историята за черните канали за заразени кръвни продукти и съдбите на българските медици в Либия. Последваха „Стъклени съдби“, „Мастиленият лабиринт“, „Антихтонът на Данте“, „Аномалия“... А тя продължава да търси и да разказва интересни истории, в които вплита умело реални факти и събития.

Впрочем самата нейна житейска история е много интересна. Людмила е внучка на бившия министър-председател на България от епохата на комунизма Гриша Филипов. Това е колкото привилегия, толкова и проклятие в живота й. Помага й да има доволно детство, а после – при драматичните промени след 1989 г. -я запраща в немилост заедно с всичките й роднини. На 15 години Люси работи като сервитьорка, принудена е да разпродава семейни ценности, за да може семейството й да се справя. Баща й е уволнен от работа, дядо й и майка й заболяват от рак, скоро и тримата си отиват.

Останала сам-сама, но амбициозна и достатъчно умна, Людмила не си губи времето да хленчи, а следва мечтата си да стане писателка, въпреки, че е завършила икономика и специализира маркетинг в чужбина. При излизането на първите й две книги е представяна като „потомка на комунистическа номенклатура“.  Днес тя вече е продала правата за издаване на някои от романите си в Турция, Гърция, Русия, Сърбия и Кипър. По „Анатомия на илюзиите“ се снима международен сериал, а „Стъклени съдби“ и „Червено Злато” са в процес на филмиране. През октомври телевизионен екип от Лондон засне филм с Людмила у нас по романа й „Мастиленият лабиринт“ за National Geographic.

До скоро Людмила беше представяна и като съпруга на Божидар Колев, един от собствениците на Технополис. Двамата имат голяма красива къща в полите на Витоша и син Константин... Но днес Людмила е сама и се опитва за пореден път да започне отначало.

Люси, вярно ли е, че семейството ти се е разпаднало, че сте се разделили с мъжа ти?

Не бих казала, че се е разпаднало, но да – разделихме се с мъжа ми. Няколко години се борихме да спасим чувствата си заради любовта, която ни е събрала, заради сина ни, но изглежда чувства трудно се спасяват. Оказвахме се все по-сами заедно и най-сетне решихме да сме честни към себе си и останалите и обявихме, че се разделяме и всеки продължава да търси щастието поотделно. За добро или лошо, оттогава сме сякаш още по-близки приятели. И тъй като не можем по никакъв начин да си разделим детето, двете кучета и трите морски свинчета, намерихме как да се грижим за тях заедно.

Мисля си дали тази раздяла не е породена от твоето самотно занимание, писането, от това, че повече живееш в главата си, отколкото в реалния свят.

О, със сигурност не. Това, че известно време живеех повече в себе си, е сякаш следствие, не причина. Колкото повече чувствата ни охладняваха, толкова повече се озовавах сама в стаята си, пишеща. А Божидар оцеляваше със своите си неща. Категорично обаче, за да пишеш, не е нужно да не живееш. Сега вече за мен писането е професия с работно време, което по никакъв начин не пречи на личния ми живот. Но имах период, в който се чувствах много сама. Седях по цял ден вкъщи с бебето, майка ми почина от тежка болест, сестра ми изчезна в Англия, със съпруга ми почти не се виждахме, защото той бе на работа по цял ден, а вечер лягах рано със сина ми. И някак тези събития ме промениха, промениха и връзката ни. Тогава постепенно се преселих в книгите си. Там живеех във всеки миг, в който синът ми спеше. Всеки намира своя начин да оцелява в тези моменти. Аз избрах терапия с работа, която можех да върша в дома си. И така колкото повече животът ми се изпразваше, толкова повече се пълнеха книгите ми. Може би това бе грешката ни – спасявахме себе си, а не връзката си. Мъчно ми е. Божидар е чудесен партньор и баща, събра ни красива любов...

Не сте се развели, или греша?

Не. Не го правим, защото нищо не го налага. Бракът и разводът са две страни на една и съща монета. И двете водят до доста законови и битови промени, затова се предприемат само когато се налага. Разбираме се добре без намесата на закона. Мисията ни е да намерим най-добрия начин да се грижим за онова, което сме създали. И оттам нататък всеки отговаря поотделно за емоционалния си живот. Може би ако някой от нас реши да прави ново семейство някой ден, тогава бихме оформили документално раздялата си.

Ти винаги си казвала, че разчиташ много на съпруга си. Сега пак ли е така?

Да, за всичко бихме могли да разчитаме един на друг. Няма ги за съжаление единствено любовта и страстта, които са ни събрали. Изпуснахме ги някъде по пътя. Но всеки може да продължи да ги търси, без да наранява другия.