Ако някой има нещо против този секс, да не го казва точно сега, моля – заповядах аз на другата в мен и на целия свят точно пет секунди преди да остана чисто гола. Не че нещо можеше да ме спре.

Става въпрос за доверието. Веднъж един приятел каза, че не го разбира това с доверието. „Защо пък трябва да имаш доверие на някого, за да спиш с него?“ Ами всъщност, помислих си тогава, защо наистина да трябва. Нямах ясен отговор. Явно цялата история със секса и необходимостта от доверие е голямо клише, и то от онези, болните клишета (защото има и здрави клишета – толкова здрави, та чак вечни).
Сега обаче имам отговор: как така защо? ЗАРАДИ КАМЕРИТЕ БЕ, ХОРА! Навсякъде е фрашкано с камери! Всеки има поне по три, и то без да иска. Вече всичко e с камери! Телефони, айподи, фотоапарати... Камери за клипчета. И после – айде, във фейсбук, вибокс и не знам къде още.
Когато започнах работа в ЕVA, ме подложиха на терапия за новобранци, като едното от нещата беше подмятането със сериозен глас: нали те предупредиха, че във всяка стая в редакцията има видеонаблюдение? И ми показаха нещо в ъгъла над вратата, което мигаше със зелена светлинка. По-късно разбрах, че това било СОТ, но докато го разбера... Ако има нещо, което да мразя с цялата си душа, е някой да ме следи, снима, записва и други подобни. Отвратителна форма на контрол. Освен това записът е голяма лъжа. Мислиш си, че виждаш нещото, но то е лишено от контекст, от причини, от всичко... Гол охлюв. А голият охлюв е половин охлюв, така да се каже. Но стига с охлювите.
Три часа – смутително радостни между другото - след онзи момент, в който останах чисто гола, до ушите ми достига репликата от „терапията за новобранци“: „Нали знаеш, че имам камера ето тук?“, и ми посочва нещо на стената. „А, това е СОТ-ът, знам“, казвам аз вряла и кипяла и омаломощена. „Не е СОТ-ът, това е СОТ-ът“ - и ми посочва в другия ъгъл срещу прозореца познатата мигаща зелена светлинка. „Значи онова е нещо друго, не лъжи.“ „Не лъжа, казвам ти - казва ми той бавно, спокойно и хладно, както говорят психарите във филмите на ужасите. - После ще се сърдиш, че не съм ти казал.“
Онемявам. Онова чувство, което бе едновременно смущение и радост, изведнъж се превръща само в смущение и после много бързо прераства в паника, в ужас и в истерия. Идеята да се видя в мрежата с крака върху нечии рамене ме хвърля в ужас дори сега, като го пиша. Идеята, че ще го видят още стотици хиляди, ме побърква напълно. Идеята, че ще го видят точно определени някои от тези стотици хиляди, вече е краят. Не, той сигурно се шегува. Много съм глупава.
Какво да правя сега? С психопата се дръж като с психопат. А именно – не прави резки движения, приеми неговата версия и се опитай да разбереш доколко тя е реалност и доколко – фантазия. Протягам се, бавно се изправям от леглото, отивам до него, целувам го и му казвам: „Окей, нека да има камера, щом ти харесва.“ „Слава богу! - засмя се той. – Мислех, че ще се ядосаш.“ Значи наистина има. „Ти не си добре! - разкрещявам се аз противно на трите правила за общуване с психопати. - Трябваше да ми кажеш.“ „Защо? За да мислиш през цялото време за нея ли?“ „Нямаше да има никакво цяло време, ако знаех, че снимаш.“ „Това пък е основната причина, за да не ти кажа.“ „Не може така, гадно е.“
В главата ми моментално се появява филм, в който вървя край обрасла с трева трамвайна линия и досущ като една опозорена и полудяла Ана Каренина (тя вървеше край железопътна линия, ама нищо) чакам да дойде мотрисата, за да се метна под нея.
„Добре, защо ти е този запис?“ „Ами за кеф – казва ми той.“ „За твой кеф или за всеобщ?“ „Еее – обидено казва той, – аз не съм такъв човек!“ Да, бе, не си. Няма смисъл да го продължаваме този разговор, нищо не мога да направя. Ако реши, ще го използва както реши. „Искаш ли да го гледаме заедно?“
Оказва се, че искам. Оказва се, че онова в единия ъгъл НАИСТИНА е камера и че НАИСТИНА има запис. До последно – допреди да се видя на голям екран – си мислех, че ме будалка. Е, не ме будалкаше психопатът му с психопат. О, ужас!!! Не, не, не, спри. Не мога. „Ти и тогава така викаше! Сега ще се чуеш!“ - очевидно цялата работа ужасно го забавлява. „Спри проклетото дивиди веднага!“ „Спокойно де, накрая всичко завършва добре.“ Ставам и излизам от стаята. Пулсът ми е поне 1000.
Искам да ви кажа, че този си изгледа целия запис без мен, аз седях на дивана в дневната, изпуших десетина цигари и чух всичко. И „Не, не, не, спри!“, и „ Да, да, да, продължавай!“, и всички вероломни фрази, които човек изрича по време на секс с наивната вяра, че отлитат някъде в ефира. Проклети камери! А, ето, най-накрая свършвам! Друг път ще свършвам по-бързо, честна дума!
Той излиза, смее се, сяда до мен на дивана чисто гол все още и ме прегръща. „Добре де, какво толкова!“ „Нямаш право да ме записваш, без да знам“ „Добре, няма повече, хайде, ела!“ Абе този добре ли е?! „Как ще дойда! Няма повече и от мен. Не съм на себе си.“ „Толкова ли ми нямаш доверие? Защо спа с мен, след като въобще не ми вярваш?“ Това е въпросът, защо.
Ама в крайна сметка какво означава да имаш доверие на някого? Това е принципна позиция, особено след като не си на 15 години. Защото до определен момент имаш вяра на всички. После идва мигът, в който някой ти я пречупва, неминуемо е. И ти имаш възможност да избираш между два пътя – да продължаваш да вярваш или да започнеш да не вярваш. В първия случай трябва да си много наясно, че ще претърпиш поне няколко крушения, а във втория – че ще пропуснеш поне няколко готини преживявания. Избираш всъщност между тези две възможности, нямаш трета. И на принципа на английския актьор Майкъл Кейн, който, като го попитали защо не отказва роли и се снима в почти всеки филм, в който го поканят, отговорил: „Защото предпочитам да съжалявам за ролите, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“, аз, след момента на пречупването на вярата, избрах да продължа да вярвам. „Затова спах с теб“ - завършвам. „Значи трябва да си готова да претърпиш някои крушения“ - продължава моят психопат. „Да, ама това може да се превърне в апокалипсис.“ „Няма“ - обеща ми той, след което ме изнуди да правя пак секс с него. Защото ме държал в ръцете си със записа. И след няколко дни – пак. Още не е пуснал нищо никъде. Играта на изнудване продължава, а на мен дори взе да ми харесва. В крайна сметка е по-интересно, отколкото ако бяхме започнали да си играем на доверие. Тази пък игра толкова пъти съм я играла, че ми е втръснала.

На мен лично доверието вече не ми е тема. В любовта, както всички много добре знаем, няма правила. Често правим неща, които не сме очаквали от себе си. Как, кажете ми, би могло да съществува понятието доверие за нещо, в което няма правила?