Людмила Филипова

Честно, не вярвах в съвременната българска литература. До момента, в който зачетох „Стъклени съдби“ на Людмила Филипова. Преди това пропуснах нейните „Анатомия на илюзиите“ и „Червено злато“ по причината, която вече споменах. „Стъклени съдби“ обаче ме хвана още с пролога.

Ваня Шекерова 25 June 2008

Изброй тези рискове!

Конските дози хормони могат да са фатални както за майката, така и за детето; произвеждането на излишен генетичен материал и ембриони (могат да достигнат до 25) какво е? Това са проблеми, за чиято важност и сериозност родителите дори не подозират понякога. Също за разнообразните рискове от многоплодната бременност; от задържането на плода с всякакви методи; хормони по време на бременност; раждане в напреднала възраст; безкрайното повтаряне на процедурите; отделно даването и взимането на чужд генетичен материал.

Вманиачаването на родителите за дете на всяка цена; репродукцията на грешни гени... Изброявам ги най-общо. Описала съм всички възможности, до които съм се добрала, в книгата си, както и съм цитирала източници на информацията. Исках да покажа, че активно въвеждаме нови и нови техники и методи в АРТ, а още не знаем последиците. Използват се милиони пъти, въвеждат се нови и нови, на пациента се дава положителната информация, а след години някой доказва рисковете. АРТ имат и безспорни предимства, но пациентите трябва да се запознават и с двете страни.

Каза ми, че преди да напишеш книгата си, си влизала в сайтове на клиники за асистирана репродукция, продавала си и си купувала он лайн яйцеклетки и ембриони.

Реално нищо не съм купила или продала. Заявявах, че търся или продавам, попълвах документи, запознавах се с процедурите, проучвах ги уж като потенциален родител. Това бе част от задължителното ми проучване на проблема. Исках лично да се убедя как точно работят агенциите. Едно е рекламата на сайта им, друго е действителността. Ембриони и яйцеклетки могат да се купят от всяка криобанка, клиника или сайт-агенция за обмен на генетичен материал. Агенциите помагат търсещите да намерят предлагащите, без да създават излишни проблеми.

Ако продаваш, заявяваш сумата, която ще те „компенсира” (уж за такси, плащан наем за фризер и други разходи), ако имаш изследвания евентуално за СПИН, пращаш, ако не – здраве да е. За генетични тестове и години на замразяване никой не пита. Най ми беше интересна една американска агенция, чиято основателка се вдъхновила за дейността си след като осиновила българче.

Какъв човек трябва да си, за да си поръчаш бебе по каталог – ти си наясно с ембрионалната банка на Дженалайн Райън, която предлага ембриони на бездетни семейства, дори и на гей двойки.

О, това се прави по цял свят, дори и в България. Разликата с Райън е, че тя тръби официално и рекламира „първата си банка в света за производство и продажба на ембриони”. Подобни поръчки правят хиляди хора, от всички страни, от всички социални категории. Проблемът е, че това са „мръсни” теми и за тях почти не се говори извън лекарските кабинети. А в кабинетите задължително се носят розови очила. Позитивизмът помага да заченеш. Не е трудно и най-моралният човек да повярва, че не прави никому нищо лошо. Не се говори за рискове.

Затова се надявам книгата ми да предизвика размисли. Ще има съгласни, ще има недоволни. Някой ще е щастлив, друг много гневен. Но трябва да се говори по тези проблеми! Те ще бележат бъдещето ни, а зависят от настоящето.

Според теб, ама честно, не е ли чиста проба егоизъм желанието да родиш дете, при все че природата ти отказва?

Моралът има безброй лица, зависи откъде го гледаш. Отговорът е и да, и не. Убедена съм в едно – и най-лошото на този свят започва с най-добри намерения.

Факт е, че всяка година процентът на бездетните семейства с репродуктивни проблеми в развитите страни драстично нараства.

Природата иска да ни каже нещо. Факт е, че индустрията на репродуктивните технологии главоломно се развива. Навсякъде и с всички средства. След като човек е постигнал всичко, не му остава друго, освен да се бори с природата. Аз самата търся отговора за себе си кой е по-прав в този дуел.

Винаги съм се питала какво е да родиш на сериозна възраст, дори след менопаузата? Не е ли някакъв вид безотговорност към поколението ти?

Засегнала съм сериозно и този въпрос в „Стъклени съдби“. Една от героините е родена от твърде възрастна жена.

Истината е, че за този проблем и обществото има грях.

Обикновено се смята за топ новина, че 70-годишна румънка е родила, 60-годишна британка също, 50- годишна учителка има близнаци. Медиите гръмват, жените позират като герои на снимките и до там. Никой не проследява какво става с детето и майката после. Създава се позитивен модел на подобни инициативи. Специалистите рядко отказват, а авантюристи всякакви. Твърде рядко някой се пита какво е да оставиш сирак, когато най-силно се е нуждаел от близки. Или пък да превърнеш детето си в болногледач.

Вярно ли е, че в един период от живота си си била анорексичка?

Едва ли може да се нарече така състоянието ми, защото трая само няколко месеца и беше осъзнато. Проблемът на анорексията е, че не се осъзнава. Това бяха няколко месеца от 2003 година, в които в един миг останах без работа и много сама. По някакъв начин съм опитвала да се боря с хаоса в живота си чрез строг контрол върху тялото си. Дори мисля, че състоянието ми бе по-близко до орторексията. Слава Богу, намерих си прекрасна работа в медицинска компания и си стъпих на краката.

Има една теория, че анорексията е болест на отношенията майка-дъщеря. Ти беше ли близка с майка си, разкажи ми за нея!

Със сигурност проблемът не е бил в майка ми, а в тоталното безпътие и безнадеждност, в които се бях удавила. Хранителните разстройства, са подсъзнателен опит на индивида да преодолее непреодолимото чрез контрол над тялото си. В последните си години майка ми правеше всичко по силите си за мен и сестра ми. По-малката ми сестра беше по-беззащитна и неоправна. Майка ми в един момент й се посвети изцяло, а аз се справях независимо. Цял живот живеехме стая до стая, но не се познавахме добре. Каква ирония. Най-близки бяхме в последната година от живота й. Всички търсехме изход. Често се замислям, че не познавах нито баща си, нито майка си – като хора имам предвид.

Често за близките си имаме най-малко време. Все тичах, работех и мислех, че времето е пред нас. Скоро колелото ще се завърти, нещата ще се успокоят и ще прекарваме повече време заедно. Баща ми все ме чакаше със своите грижливо подредени в албуми истории, които искаше да възпроизведе в разкази. Какво е да живееш, ако никога не споделиш историите си. И двамата си отидоха, без да ми разкажат за себе си. А може би винаги се случва така? Опитвам се сама да ги открия от онова, което са оставили – писма, малко снимки, малко документи и нашите спомени.

Като вече малко от малко те познавам, питам се дали следващият ти роман няма да е с главна героиня жена, страдаща от някаква зависимост?

Категорично не, въпреки че съм мислела да засегна въпроса. Близо 70% от момичетата и жените в България имат неосъзнати хранителни разстройства. Обикновено те се отключват при стрес и житейски проблеми. Най-страшните форми са анорексия и булимия, но напоследък всички сме чували за орторексията – мания за здравословен живот и хранене. Той обаче има същите причинно-следствени връзки.

Да не говорим, че в тази група влизат и жените, които в един момент лудват по модата на постенето. И парадират с това. Трудният живот увеличава процента на хранителните проблеми. Но по този въпрос се говори достатъчно.

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР