„Животът – това са две жени“ - смята Стефан Цанев. „Офисът – това са двама мъже“ - смята Мира. Или поне така смяташе в момента, когато се случи следната история.  
В живота наистина има доста сложни ситуации. Една от най-сложните, която може да ви сполети обаче, ми я разказа моята Мира, обляна в черни сълзи (никой не може да устои на сълзите на Мира, дори спиралата й). Става въпрос за следното – властният й шеф я сваля напористо. Тя не го харесва. Въобще. Той я кани на обяд, вечеря, кафе, романтична двудневна командировка за двама, на извънредни, но задължителни и много спешни работни часове в уикенда и така нататък. За горката Мира той е просто нелош шеф и толкова. Не иска да се карат, не иска да напуска, но все пак най-вече не иска да спи с него. Ситуацията обаче става два пъти по-сложна от факта, че Мира безумно си пада по асистента на шефа – готин пич на 28 години с вече лееко посребрени тук-там (според Мира от безразборен секс) коси. И моята приятелка е в супергадна ситуация. „Кажи ми как да се облека, а? Хем да е строго, за да не се нахъсва „онзи“ и да си мисли, че само се правя на интересна, но някой път все пак ще му се получат нещата. От друга страна, искам да е суперсекси, за да си помисли другият, че нещата ще му се получат много лесно и да не се плаши, щото ми изглежда един такъв плашлив! Как да се облека, кажи?!“
Ами не знам. Как да си „лесна“ за един и „невъзможна“ за друг и при това да не те уволнят! Това е сложен и много женски казус. Аз лично в живота си съм имала два пъти мъже за шефове. Първият бе много смешен, суетен, с баварско чувство за хумор и основната мисъл, която се въртеше в главата му, бе как да не плати – независимо на кого и за какво. Вследствие на това получи инсулт на твърде ранна възраст. Във всеки случай най-малко мислеше за сексуална експлоатация на служителките си, а и ние не мислехме за това, честно казано. Вторият обаче... Ама тази история точно сега не ми се разказва. Знам какво си мислите, обаче наистина бях влюбена в него, не е заради кариерата. Във всички останали случаи съм имала жени за шефки и от всякаква гледна точка това са най-хубавите ми работни периоди.
И така най-напред Мира реши, че трябва да носи само бели ризи („понеже са едновременно строги и секси“), и си изпотроши маникюра скоростно да ги разкопчава (за асистента) и закопчава (за шефа). После заложи и на сако, с което се деловизираше (обличайки го) и демонизираше (събличайки го) и въобще... Вярно, че всяка жена играе роли, но Мира трябваше да превключва за секунди. Да не говорим, че шефът и асистентът му много често се движеха заедно. С две букви - ад!
„Представи си – обяснява ми се Мира – какво е не да си между чука и наковалнята, а да си между два чука! А ти искаш само единия. Обаче шансът другият да се стовари върху теб е по-голям.“ E, представих си. Кофти.
Драмата на Мира се разрешила в три действия в рамките на 24 часа и се увенчала с щастлив, дори много щастлив край. Ето как се случило.

Действие първо: Мира се качила в офис асансьора, в който се оказало, че сам-самичък пътува асистентът. Мира моментално си свалила сакото, като при това си веела с ръка уж че й е горещо. Как си? - попитал той, без обаче да я поглежда. „Била съм и по-добре“ - измъркала Мира едва доловимо. „Да пием по бира след работа?“ „Да, имам нужда“ - провлачила Мира нежно. - Къде?“ Асистентът се обърнал към нея и тя видяла хендсфрито на ухото му: „Каза ли нещо? Защото говоря по телефона.“ „И аз“ - измънкала, а не измъркала Мира и продължила да говори някакви несвързани неща уж по телефона, добре че го държала в ръка. Асистентът слязъл на третия етаж, а Мира си пътувала сама до последния и се чувствала толкова нелепо, че продължавала да се прави, че си говори по телефона. На последния етаж вратата се отворила и Мира застанала лице в лице с шефа си, разбира се. Той се качил при нея и като я видял такава зачервена, моментално направил онзи много мъжки жест с посягането към чатала. На Мира й се доповръщало. „Как си?“ - попитал той. „Много добре, благодаря“ - отвърнала делово тя. „Да те водя на бира след работа?“ Уви, нямал хендсфри в ухото. „Нещо захладня“ - отговорила Мира и си облякла сакото. Той пак посегнал към чатала си. Значи няма значение със сако, без сако... Какъв ужас! На излизане я погалил по бузата. „Имаш съвършена кожа!“ 
(„Чувствам се като Маргарита“ - хленчи Мира по скайпа. От „Майстора и Маргарита“ ли? - питам я. „Не, бе, от „Маргарит и Маргарита“. Нали се сещаш за онази сцена, дето Васил Михайлов чука Ирини Жамбонас върху бюрото?! Ей такова нещо ме чака, ако не съм студена като лед и режеща като бръснач. Виж, асистентът му е един от най-готините мъже, които някога съм срещала. Те двамата са като ин и ян, казвам ти.“ „Добре, ама нали не си пипаш чатала, като го видиш?“ „Жените нямат чатал“ – заяви Мира възмутено. (А това пък въобще не е вярно.)

Действие второ: „Кво да го правиш човека... Чул, че шефовете свалят подчинените си, и той посегнал...“ - перифразира тя известна поговорка, пак по скайпа, няколко часа след злощастното си асансьорно приключение, след което ми затваря телефона. Защото... точно в този момент в стаята на Мира влязъл асистентът. Нещата се развили светкавично. Той си сложил ръце в джобовете, погледнал я не в очите, а после и в тях и казал: „Каня те на вино у нас след работа. Става ли?“ Мира си глътнала езика. „Ама нали щеше да водиш някой на бира след работа... Чух те в асансьора...“ „Излъгах, исках да ти пробвам реакцията. Ти каза „да“. Е, става ли?“ – повторил той. Ставало. Мира била сразена.
И тя разбрала, че жената може и да избира, но в крайна сметка мъжът решава. Почувствала се супердобре от тази мисъл, защото й било писнало и да избира, и да решава, да определя ден, час, място, а после да се нахвърля, за да види той колко е импулсивна, сексуална, разкрепостена, силна, жадна... но не прекалено във всяко едно от тези неща. За да не се изплаши той все пак. Било чудесно да разбере, че (цитирам по памет) „все още има мъже, които знаят какво искат и кога го искат и не смятат за непосилна тежест те да определят правилата. Знаеш ли какво? Дори да беше някой, когото не харесвам особено, тази реплика беше толкова мъжка - сега, тази вечер, искаш ли? Неустоимо.“

Действие трето и епилог: На другия ден Мира се появила на работа доволна от живота и съвсем без сако. „Гледала ли си „Без дъх“ с Ричард Гиър и Валери Каприски?“- обажда ми се тя. „Дааа! Страхотен!“ „Сещаш ли се за сцената, в която двамата правят много, много секс, а тя трябва да тръгва и се отправя към банята, а той й казва...“ „Искам да не се къпеш. Искам да миришеш на мен“ - довършвам аз, защото това си е най-готината реплика във филма. „Разбираш ли какво ти казвам?“ - пита ме Мира тържествуващо. „Да, бе, ясно, сега миришеш на него.“ Без дъх съм, наистина.
Ще попитате какво станало с шефа... Ами когато шефът видял Мира така завършено щастлива и най-вече незакопчана до брадичката и без сако, изведнъж се стъписал. Не я хванал за ръката, не я погалил по косата, не й казал нищо нито за кожата, нито за трапчинките. Дори не посегнал към чатала си. Явно бил от онзи тип мъже, които просто се кефят да им се дърпаш. И когато спреш да се дърпаш, те спират да ти се кефят. „Голям кеф!“ - радваше се Мира.