разказ на Миглена Делчева
записан от адриана попова,

Синът ни мартин се роди рано сутринта в началото на август. Беше дълго планирано и подготвяно домашно раждане без външна помощ. Мъжът ми пое бебето, а аз му отрязах пъпната връв.

Вкъщи беше голяма лудница до последно – майстори, ремонти, после чистене, подготовка на нещата за бебето… Едва смогнахме до термина. Бебето беше готово да се роди още преди това, но аз го възпирах. И когато всичко беше готово, казахме „хайде”, ама то с „хайде” не става. Поизнервихме се малко след като класически рецепти като секс и бързо, дълго ходене не сработиха. Три дни преди да се роди за кратко се появиха слаби ритмични контракции, но после изчезнаха. Обаче започна някакъв бесен очистителен процес в моето тяло – седем дефекации за 24 часа! На следващия ден се чудихме какво да правим, защото наистина очаквахме раждането да се случи по-скоро. Вечерта падна част от запушалката. Малко по-късно започнаха и ритмични контракции през около 10 мин., които за няколко часа стигнаха до 3-4 мин. Самите контракции не бяха болезнени, но ме влудяваше една болка в таза от двете страни на сакралната кост. Решихме, че моментът е настъпил и подготвихме „сцената” – дневната ни. Опънахме дивана, покрихме го със специални непромокаеми чаршафи (комплекта за раждане вкъщи го бяхме поръчали от САЩ), приготвихме непромокаемите подложки, кърпите, нещата за обработка на пъпната връв и пр. Някъде към един след полунощ обаче контракциите започнаха да се отдалечават и беше ясно, че няма да е тази нощ. На мен ми се спеше страшно много. Легнахме си, но аз ставах горе-долу на всеки час заради остатъците от контракциите и тази гадна болка в таза. После успях някак си да намеря начин да се справям с нея и в леглото без да ставам (масаж в срещуположни посоки) и поспах 3-4 часа.

На следващия ден положението с контракциите беше същото като предишния – много неритмични, но понякога достатъчно силни, за да ми дадат да разбера, че не е добра идея да излизаме от вкъщи. Разчитах много на съветите на традиционната акушерка Клер Лопринци, с която се бях запознала месец преди термина и с която поддържах връзка по мейла. Описах на Клер ситуацията. Тя ме посъветва просто да оставя бебето да си свърши работата, да не преча на контракциите, а за болките в таза - да дишам дълбоко и да направя топли компреси или да стоя под душа. В края на този изнервящ ден отново започнаха ритмични контракции, но имайки опита от предишната нощ, този път нищо не подготвихме. Бях открила, че клечането по време на контракция много помага, а съвета за взимането на душ и дишането коренно промени нещата с болката в таза. Откъм осем вечерта до един през нощта контракциите вече бяха на около минута-две разстояние. На мен отново започна да ми се спи зверски и реших да си легна доколкото това беше възможно. Явно и тази нощ нямаше да имаме бебе. В един момент обаче с изненада усетих някакъв напън. Към 5 напъните бяха по-осезателни, но нямах усещането, че нещо ще излезе от това и отново се отправих към леглото. Лежането в каквато и да било поза обаче се оказа невъзможна задача. Постлах чаршафите и подложките на дивана. Тогава нещата започнаха да се развиват главоломно. Напъните станаха неудържими. Внимавах само да не напъвам аз, а да оставя бебето и тялото ми да вършат тази работа, както ме беше посъветвала Клер. На моменти напъните бяха толкова силни, че единственият начин да не им се противопоставям и да стягам мускулите си беше да вокализирам. Не бяха викове, а гърлени звуци. С периферното си зрение видях, че мъжът ми затваря прозорците, за да не подлудим съседите. После се оказа, че никой нищо не беше чул. Дори не бяха разбрали, че имаме бебе.

Изведнъж напъните се засилиха драстично и вече нямаше съмнение, че бебето се ражда. Едва успях да си сипя гореща вода в приготвеното легенче и да изстискам един компрес, когато усетих как главата се придвижва надолу. Качих се на дивана на 4 крака и притиснах компреса до перинеума. Напъните обаче бяха много силни, успявах някак си да ги контролирам като се навеждах напред. Напомних си максимално да отпусна вагиналните мускули, което обаче щеше да е задача невъзможна без предварителната подготовка (правихме масажи на перинеума в деветия месец, и разни други техники, усвоени в курсовете по йога за бременни), компресите и вокализирането. Извиках на мъжа ми да стопли още вода, тъй като компресите бързо изстиваха. В същия момент погледнах надолу и с лека изненада видях колко много съм се отворила. Идея си нямах колко още ще й трябва на главата, само усещах силното разпъване на перинеума и притисках горещия компрес. Разбрах кога главата премина, едва като усетих намаляване на натиска. Докато погледна надолу, телцето се изхлузи и бебето проплака. Беше съвсем розовичък и много буден.

а сега накъде?

Баща му първи го пое и го обърна по корем, за да изкара остатъка от течността в носа и дробчетата му, и после ми го подаде. Пъпната връв беше леко замотана около едното му краче. Не сме се занимавали да почистваме бебето, побързахме само да го настаним удобно в мен, да го завием и да му сложим шапчица, защото не е истина колко бързо губят топлина новородените. После му дадох да суче и повече не сме му чули гласчето. Плацентата излезе едва след три часа. Никак не ме притесни този факт, знаех за случаи и след 8 часа и повече. Малко преди това решихме да отрежем пъпната връв, за да мога и аз да се раздвижа. Решихме да ползваме конци (стерилни не намерихме, но разбрахме, че и неароматизирани конци за зъби ще свършат работа, а Клер ни обясни как и къде да вържем). От изследвания на СЗО разбрахме, че обработка с алкохол, спирт, талк и пр. само ще забави падането на пъпчето, така че освен стерилни ножици и добре измити ръце, друга грижа не сме прилагали. Когато след месец докторът видя пъпчето, каза: между другото, много му е хубаво. Тогава съвсем спонтанно изрекох: аз го вързах. И той каза: браво на вас!

Синът ни се роди 3,400 кг, 53 см. Разкъсвания нямам. Не че някой ме е проверявал, но човек си усеща тялото и знае кога е ОК и кога не е. Кървенето беше направо слабо в сравнение с това, за което съм чела. Матката се прибра буквално за часове, дори кожата по корема ми се прибра. 24 часа по-късно матката беше с размерите на портокал, а аз можех да си обуя джинсите. Не съм ходила на гинеколог след раждането - не беше нужно. Моят лекар е хомеопат и само при него съм ходила.  Мъжът ми (Цветослав, психолог по образование - б.а.) оценява факта, че е участвал в раждането на сина ни като привилегия. Не се уплаши, защото видя, че самият процес, макар и да трае дълго, не е нещо болезнено, непоносимо, нетърпимо. Че няма нужда от упойки и успокоения. Много е горд и щастлив, че е поел сина си.

Раждането продължи повече от две денонощия. Хората обикновено се сащисват: какъв е тоя ужас. Никакъв ужас не беше. Веднага след като родих, си казах: искам още! Това е страхотно изживяване. Ограбване е да не си го позволя отново!

(Подробния разказ на Миглена може да се прочете и на сайта www.bg-mamma.com.)

защо се реших

Преди 2 години изгубихме едно детенце, беше спонтанен аборт. Видях, че дори в частна клиника няма консултации с психолог, който да помогне да преодолееш загубата. Лично за мен това е сериозен проблем. Много жени са с психически травми, имам предвид не само от загубата на бебе, но и от раждането. Травми, които не се лекуват, защото се смята, че са нормални.

Опитах да свикна с идеята за болнично раждане с всичките процедури, които се извършват, но така и не успях. Потърсих алтернативи. И алтернативата се оказа раждането у дома. В други държави, като Холандия, Франция, Гърция отскоро, Великобритания, това си е съвсем нормална опция за избор. Дори в Холандия асистираното раждане вкъщи е масовият вариант. В болница отиват само рискови случаи. Там системата е организирана така, че акушерките са независими. Не е нужно да ходиш на лекар.

Бях започнала да чета и да се интересувам какви са възможностите по принцип и така стигнах до раждането у дома с акушерка. Тук, в България, цари мнението, че ти трябва лекар, който да има достъп до хайтек апаратура, 4D скенери, изследвания, които да се правят по десет пъти в месеца, ако е възможно. Но тази апаратура трябва да е там, където има проблем. В масовия случай акушерките са достатъчно добре обучени, могат да преценят една бременност дали е нормална или не.

Дълго време търсихме акушерка или лекар, които да дойдат у дома. В един момент бяхме намерили доктор, който по принцип поддържа идеята. Отидох при него и с влизането той ми каза: не може да си представите колко много ме радва това, което ми казвате. Оказа се обаче, че нашият термин съвпада много сериозно с неговата отпуска. Прати ни при една акушерка с дълъг опит. Срещата ни започна с обяснението й колко е рисково всичко, как всяко раждане е стъпка към гроба, как за секунди буквално може да умре човек. След дълъг разговор тя ми каза: да, много бих искала да го направим. Обаче аз не исках така. Някак си не е редно аз да съм човекът, който вдъхва кураж, а акушерката да се страхува. Най-лошото, което може да се случи при едно раждане, е някъде да има страх. Майката ще го усети веднага, защото става страшно чувствителна в този момент. И ако наоколо има хора, които изпитват страх, недоверие, ще го усети и самата тя, ще почне да преживява нещата по този начин. А страхът увеличава адреналина вместо окситоцина, който е хормонът за раждането. Кръвта се изтегля към крайниците вместо да е в тялото и да подпомогне процеса на раждането. Това прави раждането наистина болезнено, а то не е направено да бъде такова.

още еретични мисли

Заради психическите травми от предишно раждане или заради всякакви ужасяващи истории как се случват нещата е такъв безумен процентът на секцио в България – 30%. Обясняват на жените колко по-удобно е всичко да свърши за 40 мин., а не им обясняват колко тежка е такава операция, която включва не само отварянето на коремната стена, а и отварянето на един орган.

В САЩ годишно се докладва за 40 000 безболезнени раждания при 4 милиона общо, или 1% от всички.  Самата аз се научих как да родя безболезнено от една книга - Painless Childbirth. Така нареченият праг на болката не е водещ. Водещо е съзнанието и някои емоции - страхът, вината, срамът - са все неща, които усилват болката. Увереността, спокойствието, подкрепата на околните намаляват това усещане. Изгледала съм десетки видеофилми, където жените раждат не само без болка, но се смеят, изпитват екстаз, удоволствие.

Раждането оставя следи в детето. То много добре помни какво се е случвало с него вътре в утробата и след това, какво е преживявала майка му. В по-късна възраст понякога хората реагират по начин, който няма обяснение в съзнателния им живот. Психолозите лекуват тези травми чрез регресна терапия – чрез връщане назад. Много трябва да се внимава какво се говори в момента на раждането за едно дете, защото то го възприема като код. Когато аз съм се родила, съм била 3,600 кг. Акушерката в залата възкликнала: ах, какво дебело бебе, има си сланинки за цял живот. Аз бях невероятно дебело дете, въпреки че не съм яла кой знае какво. Явно съм приела този код тогава и ми костваше много да го изчистя.

Защо жената да е наказана да ражда в мъки? Има култури, в Северна Англия например и при ирландците, където се смята, че месечният цикъл на жената е наказание. Даден е да бъде болезнен. Статистиката там е, че има много повече случаи на ендометриоза, рак на гърдата и изобщо болести, свързани с психическия код, че ти си наказана. Тялото изпълнява това, което мислиш. По същия начин е и с раждането.

Жената е тази, която ражда, детето е това, което се ражда. Всички наоколо присъстват. Могат и да помогнат, могат и да не се намесят. Докато тук разбирането е, че раждането е нещо, което правят лекарите. Ти си там, защото просто детето е в теб. Ти си пациент, но не си активната страна и каквото ти кажат, това правиш.

Решението ни да родим сина ни вкъщи беше плод на напълно информиран избор. Наложи се да изчета гигабайти литература. Едва ли раждането щеше да е неасистирано, ако у нас имаше традиционни акушерки като Клер. Промяната на модела у нас обаче е въпрос на време. Искаме да дадем алтернатива, човек да има сигурността на болницата, заради всички причини, но да има едно изживяване, което да е възможно най-близко до раждането вкъщи.

 

коя сте вие, Клер Лопринци?

Клер Лопринци е акушерка с 30-годишен стаж. Родена е в Сицилия, но работи основно на Хаваите. Изнася лекции, за да пропагандира асистираното раждане вкъщи. Тя е сред хората, променили системата в Гърция, където от няколко години домашното раждане с помощта на акушерка е опция. Има три деца, които е родила вкъщи. Мъжът й настоял при първото раждане да има доктор. Клер се съгласила, но при едно условие - докторът да държи само фотоапарата и да не се намесва. Лекарят се оказал добър фотограф и сега Клер има прекрасни снимки от първото си раждане. За следващите искала да е абсолютно сама, но пък не можела да лиши мъжа си от това преживяване.

Клер има над 600 акуширания зад гърба си. Според нея жената не трябва да се напъва, а да остави матката и бебето да „свършат“ сами работата. Единственият случай, в който е казвала на родилка да напъва, е когато е израждала 6-килограмово бебе.

Сайтът й  www.clareloprinzi.com е на английски, но Миглена работи по българската му версия и се надява до края на годината да е готова.

 

 

вкъщи – ок, но с регламент
д-р Начко Чалманов, акушер-гинеколог в АГ болница Шейново

Д-р Чалманов, как ще коментирате избора да родиш вкъщи? Не гледам негативно на асистираното раждане вкъщи, но трябва да е регламентирано. В България то не е забранено, но сега никой сериозен специалист не би се ангажирал.

Вярно ли е, че понякога има ненужна намеса в процеса на раждане, правят се излишни разрези? Може би има известно основание за такова твърдение. Аз лично намирам, че някои хора се презастраховат, не искат да поемат рискове и затова правят тези разрези. Но всеки лекар преценява индивидуално.

Как ще коментирате големия брой раждания със секцио в България? Не се ли правят и доста излишни изследвания? Наистина у нас секцио се прилага при близо 30% от ражданията. В чужбина тази тенденция съществуваше допреди 5 години – в Щатите например. Сега там има тенденция за спад, вероятно и в България ще се случи същото. Това се определя от начина на живот и цивилизацията. Раждаемостта на Запад и в Щатите е много ниска. Всеки плод е много ценен и това води до това свръхобгрижване и презастраховане.

Защо в болниците няма психолози, които да помагат не само на жените с аборт, но и на нормалните родилки? В Шейново имаме назначен психолог на щат, който консултира не само спонтанни аборти в късна бременност, а и патологични бременности.

Може ли да се ражда без болка, нямам предвид използването на обезболяващи средства? Не. Все пак главата е доста по-широка от влагалището. Момичето, което е родило вкъщи сравнително безболезнено, съди само по собствения си опит. При нас всеки ден стават по 17-18 раждания, 4000 са за година. И случаите са най-различни. Вижте - това не е непосилна болка. Ако жената обаче е много чувствителна, с нисък праг на болка, за нея е разумно да бъде обезболена, защото заради болките може да е непълноценна, не може да бъде прегледана, не може да участва в родилния процес. Жената има право да избере.