Много моля, ако някой случайно ме обича, да не мисли за друга. И да не ми пуска в колата си песни, които му напомнят някоя друга – предишна или настояща, няма значение. Ако пък случайно не ме обича, много моля да спре да ми пуска каквито и да било песни в колата си. И също така да спре да ми пуска езици, ръце по гърба, крака под масата и електричество по цялото тяло. И въобще – да спре! 
Другият вариант е да ме излъже -  успешно, моля! - че съм Единствената! Само аз и никоя друга. Когато се появи друга и не му се лъже, да се държи като мъж и да ми го каже. Приемам есемеси, съобщения във фейсбук, бележки на нощното шкафче, на огледалото в банята и всичко друго. Дори предпочитам в писмен вид, черно на бяло. Приемам дори безмълвни раздели, но ясни и категорични. Аз знам какво да правя оттам насетне. Пък и както е казал поетът - ще потъжа, ден-два ще ми е криво, но от скръб едва ли ще умра. Ще оцелея и след десет години спокойно ще се влюбя в следващия. И той в мен, естествено.

Този монолог на Съмняващата се си го произнасях на самотната сцена на моя малък вътрешен театър в една хубава слънчева неделя по обед, докато седях на дървените пейки около тенис корта, пиех редбул и наблюдавах урок по тенис на дъщеря ми. Чувствах се като във филм на Уди Алън - заради тениса сигурно. Между другото проверих етимологията на думата „тенис“. Оказа се, че идва от френската tenez, повелително наклонение на глагола tenir - държа. В играта кралски тенис някога, много отдавна, сервиращият играч е трябвало да извика „Тенис!“, преди да изпълни сервиса. Означава: „Ще сервирам!“
Когато някой не е всичко за теб, винаги нещо ти липсва. А ако е всичко... тогава ти къде си? Защото ти си част от всичкото, а всичкото е той. „Любовта е опасна“, казва Кетут на Лиз в „Яж, моли се и обичай“. Лесно ти е на теб, Кетут, старче такова. Изкуфял, беззъб дъртофелник! Опасна била. Аз какво съм виновна, да не съм я измислила аз. Само дърдориш някакви мъдрости, понеже вече ти е все едно и сигурно си разбрал, че няма никакъв смисъл. Обаче какво да правим ние, дето сме още на пангара на любовта, а?
Както повечето жени, и аз съм склонна да си въобразявам, че някой е влюбен в мен. И винаги е точно този, в когото и аз съм влюбена. Всичко, което той казва или прави, е знак за мен, че е все повече и повече влюбен. И тъй като обикновено се влюбвам в типове, които не са склонни да говорят много за чувствата си, аз само си навивам на пръста някаква поредица от недомлъвки, недочувки и така нататък. Честно казано, както стана ясно по-горе, лично аз вярвам повече в написаните, не в изречените неща. Всичко друго е само джентълменско споразумение. А джентълмени... хм.

И тъкмо си разсъждавам за всички тези неща, на съседната пейка се настаняват с по бира в ръка четирима мъже. Става ясно, че току-що са приключили мач, играли са четворка. Все още са си с екипите, но и с якета отгоре. Трима от тях са на около 55 години, а четвъртият – на около 30. Изглеждат готини мъже, после видях колите, в които се качиха. Богати, умни, с чувство за хумор – от онези, за които все си мечтаем. Единият от по-възрастните каза на младия: „Ако жената живее с теб, ти струва много по-скъпо, отколкото ако не живее. Защото ако живее, тя постепенно започва да усвоява пространството и ако ти я оставиш като джентълмен да си харчи, колкото поиска, тя в един момент не само че наистина го прави, но започва да ти държи сметка и на парите, които ти харчиш. Това се нарича дисперсия.“ Останалите се разсмяха. „Ами да, дисперсия – разпространение на едно вещество в чужда за него среда. Така че по-добре я остави да си се разпространява в своята. Не си ли чел „Изкуството на войната“?“ - завърши човекът и отпи от бирата си. Явно младият ги беше попитал за съвет дали да заживее с някаква мацка. После четиримата смениха темата и заговориха за различни настилки, скъсани менискуси и тибетски балсами.
Значи такааа! Дисперсия. Те били джентълмени и затова се стигало до дисперсия на жената в тяхното пространство, в резултат на което накрая оставали на минус. Винаги съм подозирала, че повечето мъже, наистина повечето, ще изпитат болката, която заслужават, само ако им пипнеш парите, независимо дали са малко или много. Щедри мъже с широки пръсти не познавам, а вие? Някой да ти каже: „Харчи, обичам те“? Няма такъв.
Та си мисля колко ужасни са тези готини, умни мъже с колите и чувството за хумор. Каква пресметливост, каква мнителност, каква непоносима разсъдливост, липса на спонтанност, липса на простота. Отчайваща липса на простота наистина. И с този най-ужасен от всички ужасни страхове на мъжа – да ги правят на глупаци. По-добре да не им става, отколкото да ги правят на глупаци. Това, че една жена иска да заживее с един от тях, веднага се тълкува от тази гледна точка -  как ще му излезе - по-скъпо или по-евтино. Точно все едно си взема нова кола и се интересува колко харчи – на градско, на извънградско. Все едно това може да бъде определящо. Идеята е: „Нали можеш да я чукаш, когато поискаш, имаш пари за чистачка у дома и за обеди и вечери навън. Защо, по дяволите, ти е да живееш с нея? Само ще ти харчи повече.“ Звучи толкова логично, че чак нямам какво да кажа. Буквално ме втресе от тази тяхна желязна, не – ледена, логика. Тези мъже се пазят. А мъжете, които се пазят, по моето скромно мнение никога не са добри любовници. Защото не могат да потънат в теб – нито на психично, нито на емоционално, нито дори на чисто физиологично ниво. Не искат. Не могат да потънат никъде освен в някоя кал, знаете, има такива жени – от кал. А от калта понякога се излиза много трудно. Те сигурно и затова си купуват такива джипове, та ако затънат, да могат някак да се измъкнат. Обаче знаете ли какво? Така им се пада.

Тези мъже само разправят как за тях е важно на теб да ти е добре. Истината е, че на тях им е достатъчно да се правиш, че ти е добре. Те не искат да потъват докрай, да стигат докрай и, не знам как ще прозвучи, но дълбоко в себе си не искат и ти да стигаш до края. Искат винаги да има какво да си дължите, какво да ви държи, какво да ви прави зависими един от друг. Понеже усещат, че само липсата те прави зависим, само неудовлетвореността. Някой, който е толкова щедър, че да ти даде всичко, което има, във всякакъв смисъл – колкото, толкова, докогато, дотогава - той е глупак. Със сигурност. Обаче аз пък си мисля, че в любовта трябва да сме голи и глупави идиоти. Това е напълно достатъчно, най-важното. Всичко друго са само покривала, маски, идеи, илюзии. Прехвърляме си топката през мрежата – точно като в тениса. Докато единият не се откаже или не падне на колене от изтощение. Защото дори когато силите са изравнени, има тайбрек. Единият винаги трябва да победи. Така е при Тенисистите, разбрах го в този неделен ден.
Не ме кефят Тенисистите. Прекалено богати, умни и с чувство за хумор са. И този Тенисист, за когото се отнася монологът в началото, също не ме кефи. Всеки път, когато а-ха да се почувствам щастлива, той слага мрежата между нас и вика: „Ще сервирам!“ И играта започва пак. Ще взема да се откажа, преди да съм паднала от изтощение. Защото иначе на тайбрека ще ме размаже. Аз просто не съм Тенисистка.
Чудя се само защо записах дъщеря си на тенис. Сто процента ще я научи на нещо.