Тя наистина прилича на Сара Джесика Паркър, и други са го забелязвали, казвали са й го, карали са я дори да „изиграе“ американката във фотосесия. Въпреки това обаче Нана никога не е била осенявана от идеята да става актриса или пък – опазил Бог, да вади дивиденти като „българската Кари Брадшоу“.


Още съвсем малка, придружавайки по-голямата си, много красива сестра на кастинг за някаква роля, Нана отговаряла категорично отрицателно на въпроса „Не искаш ли и ти да станеш актриса?“. Дори и след като с операция коригирали лекото й кривогледство, не се размечтала за екранна кариера. Биела се по мъжки с връстниците си и трупала белези от рани.  

Единственият белег по тялото й, който не е свързан с лудории, е този отляво под брадичката – от цигулката, с която завършила музикалното училище във Варна и с която свирила в една рок група, преди да й я откраднат. Кой обаче да повярва в това – обвинили я, че е продала скъпия инструмент. Както правела с неукротим търговски нюх с дрехите, които баща й, капитан далечно плаване, й носел от чужбина. Както постъпила дори със сватбените обувки на зет си. Изобщо с всичко с етикет „безинтересно“. Случвало се да прави и замени от сорта кон за кокошка – трампила оригинална колонизаторска шапка от Африка, която е доста скъпа и е изработена от специален корк, за чифт скъсани дънки, при това мъжки. Важното е, че оставала доволна от сделките. И винаги имала джобни пари. 

От краткия си бизнес опит и последващия житейски Нана си научила собствената цена, както и това да не изпитва неудобство да си я поиска. Казва, че е склонна да отстъпи в името на доброто партньорство и дългосрочната инвестиция. Настоява с присъщата си категоричност, че единствено човешкият живот няма цена – убедена е, че все повече хора  без проблем търгуват с приятелство и любов. В това отношение тя е тежко старомодна, майка й преди известно време споделила притесненията си, че възпитаната патриархално и в същото време обладана от бунтарски дух Нана няма шансове за семейство. Връзката на дъщеря й обаче се получила, и то така, че деветмесечният й резултат Джейсън вече потраква с първите си зъбки.

Нана определя срещата си с Джонатан Гладуиш като съдбовна. Колегите й едвам я накарали да се регистрира в ICQ, за да спре да им звъни за щяло и нещяло. Заради работата си Нана се навила и веднага се дръпнала като опарена – толкова много различни хора я налетели в чата. Тя приела на два пъти да си общува виртуално – с един италианец, за да си упражнява английския, и с един британец – по същата причина. Италианецът скоро я отказал с флиртаджийските си пориви, британецът останал само защото няколко месеца не намеквал нищо за виждане. Ставал й все по-приятен с възпитания си маниер, с чувството си за хумор и деликатността си, без нито той да знае коя е тя, нито пък тя – че си има работа с голям шеф в БТК. Един ден й предложил да излязат на кафе, тя отказала, а той доразвил идеята с покана да се разходят по магазините, където тя може нещо да си хареса. Ето така си отрязал клончето, на което бил кацнал в ICQ-то на Нана бизнесменът Джон. Тя му обяснила, че силно е объркал адреса за подхвърлената идея за магазините, и предложила да прекратят контакта. Е, все пак продължили да си пишат, но минал месец, преди  мистър Гладуиш отново да се осмели да отправи покана за среща. Този път капризната мис приела. И по-нататък... първото нещо, което получила като подарък от новия си приятел, бил ключодържател. Доста след като връзката им напреднала, Джон й признал, че с предложението си да я изведе на шопинг всъщност я е пробвал. Дали и тя като много други момичета ще клъвне на такава примамка.
А с музиката, питам, какви са отношенията ти с музиката сега, Нана? И получавам най-шантавия отговор: „Ако не беше излязъл попфолкът, щях по подобие на един мой приятел да се определя като музикален помияр.“ Което трябва да означава, че дори и да не се занимава професионално, Нана е любопитна към (почти) всякакъв жанр музика – обича латино, слуша класика, купува си Борис Христов заради църковните песнопения, още е под впечатлението от шоуто на японските барабанисти „Ямато“... А нейната добра стара цигулка (друга, не откраднатата) стои увита в чаршаф у дома. Повече за да напомня на притежателката си едно гигантско огорчение, отколкото да я накара някой ден да докосне струните й.

На един годишен изпит Нана свирила по-добре отвсякога и била убедена, че е заковала абсолютната шестица. Оценили я обаче с 5,75, защото... стискала устни, докато свири, което според изпитната комисия издавало напрежение. Нана дефинира чувството, което я връхлетяло тогава, като „нечовешко разочарование“. И добавя, че по-късно научила как, когато си избират концертмайстор, най-елитните оркестри изслушват кандидатите, скрити зад завеса. Защото най-важно е как свириш, а не дали през това време се усмихваш или зяпаш.

Е, ако приемем, че това е злото в живота на Нана, то е било за добро – променило пътя й първо към радиото, после към телевизията, и то не зад, а в кадър. Където можем да забележим дарбата й да изразява интелигентно и категорично позицията си и да задава точните въпроси. Тя доверява, че все още се чувства комфортно в „Станция Нова“. Ако един ден обаче усети генерално разминаване със зрителските потребности, нищо чудно да осъмне на другия със свой бар на плажа някъде из Тропиците...