Как те промени прекият сблъсък с войната?

Мисля, че вече нямам илюзии или наивни представи за ужасите на войната. Въпреки това дори в най-тежките ситуации съм срещал добри хора. Може би именно това поддържа оптимизма ми.

Кой е най-големият ти страх за човечеството?

Че губим ценностите си – същината на това, което ни прави хора.

Спомняш ли си първата снимка за проекта Poly? 

Може би не е първата, но една от снимките, които усетих като наистина важни, беше на дете, стоящо във водата, покрита с пластмасови отпадъци, и ровещо сред тях за неща, които после да продаде, за да си купи храна. По същото време в Европа се провеждаше мащабна среща на върха за околната среда с участието на световни лидери и известни актьори, където Грета Тунберг плачеше и се произнасяха силни речи за бъдещето на планетата. Не можех да не мисля за огромната пропаст между тази реторика и реалността на децата, които плуват в пристанището Тондо край Манила и търсят пластмаса за продан, за да оцелеят.

Трудно ли беше да спечелиш доверието на местните хора и да ги предразположиш да споделят?

Умението да намирам достъп до хората и местата е една от силните ми страни като фотограф. Трудно ми е да кажа на какво точно се дължи това – може би на факта, че съм разговорлив, или пък на стремежа ми към честност и прямота в работата. По някакъв начин успявам да навляза в живота на хората; те ме канят в домовете си и споделят много повече, отколкото първоначално съм очаквал. Но с това тяхно доверие идва и моята отговорност. Журналистиката може да бъде опасна, както и самата информация, затова винаги трябва да мислиш за хората, докато разказваш техните истории.