Проба/грешка 

В края на 2000-те Лейбовиц преживява сериозен финансов срив: натрупани дългове, заложени архиви, реална заплаха да загуби правата върху собственото си творчество. Това е момент, в който дори легендите изглеждат уязвими. „Беше време, в което трябваше да разбера какво наистина притежавам“,  признава тя. Не само материално, но и като стойност, като име, като история. Нужно е време, преди да се завърне на сцената. Не шумно, а постепенно.

Със същата дисциплина, която я е изградила като един от най-добрите визуални артисти на нашето време. Паралелно с това личният ѝ живот винаги е бил далеч от клишетата. Връзката ѝ с писателката Сюзън Зонтаг остава една от най-дълбоките и обсъждани в артистичните среди. Интелектуално  партньорство, любов, диалог, който продължава години наред до смъртта на писателката. Зонтаг е не само нейна партньорка, но и критичен глас, който оформя начина, по който Лейбовиц мисли за образите.                                                       

„Сюзън ме научи да гледам по-дълбоко, отвъд повърхността, отвъд ефекта.“                                                                                  
След смъртта на Зонтаг Лейбовиц остава с три деца, родени в различни етапи от живота ѝ, символ на една късно открита, но силна майчинска линия. Тя често говори за тях не с патос, а с тиха решителност: „Те ме върнаха към реалността. Към това кое е важно“. И ако днес виждаме уверената фигура зад обектива, началото ѝ е далеч по-сурово. 

Началото 

През 70-те години, като млад фотограф за списание Rolling Stone, Лейбовиц се потапя в хаотичната енергия на рок културата. Тя снима Джон Ленън в последния ден от живота му, кадър, който остава един от най-емблематичните в историята на фотографията. Това е моментът, в който светът разбира, че тя не просто документира културата, тя я оформя. От онези дни до днес нишката е една и съща: търсене на истина в образа. „Фотографията за мен винаги е била начин да разбера хората, а не просто да ги заснема.“                                                                     

С времето тя започва да търси повече автентичност и по-малко постановка в портретите си. Вярва, че най-силните снимки се случват, когато човекът пред камерата се отпусне и покаже истинската си същност.