Плуващи сред често стъписващия информационен поток, напоследък все по-объркано се питаме какво става с нас, хората, и с нашите общности. Търсим отговори от народопсихологията до световните политики. И се опитваме да правим верните избори. Ива Лазарова е изпълнителен директор на Института за развитие на публичната среда. Центърът на нейния фокус е ангажираността. 

Излъчва позитивност, спокойна мекота и завладяваща енергичност. Казва, че 20 000 крачки на ден не ѝ се опират. Поддържа тонуса си без нито милилитър кафе, с рок музика, любими хора и заклети съмишленици, а, сигурна съм, най-вече с това, че много обича работата си и вижда важния смисъл в нея. Има богат международен опит с неправителствени организации и сътрудничеството им с различни институции за повишаване на прозрачността в работата им. През 2019 година е стипендиант на The German Marshall Fund of the US, което ѝ дава ценен нов поглед към гражданската активност и публичните политики. Ива има дъщеря и първо питам за нея, как учи едно дете да става ангажиран човек: „Старая се да си говорим за света, как реагираме на несправедливостите, как обясняваме изборите си и как и защо е важно да се гласува (а тя, макар и малка, знае много за изборите и гласуването с преференция). Мисля си, че дребосъците са добър радар за разминаванията между думи и действия“.

Ива, какво симптоматично за състоянието на публичната ни среда ви развълнува особено много напоследък?  

Напоследък ме развълнува не толкова конкретно събитие, а сякаш промяната в „температурата“ на публичния дебат. Все по-често виждаме хора, които отказват да приемат абсурдното за нормално. Това може да се прояви като гражданска реакция на местен проблем, настояване за прозрачност в работата на местната власт или в огромните протести, които видяхме в края на миналата година в цялата страна. Симптоматично е, че критичността вече не е само гняв, а се превръща в настояване за повече смисъл.

В интервю за EVA преди 2 години казвате, че има ясен сигнал за будно гражданско общество. Колко по-категоричен стана този сигнал за тези две години? 

Ако преди две години имаше по-скоро „аларми” – спонтанни, емоционални, на различни места и по ограничени теми, то днес гражданската енергия изглежда много по-силна и осъзната. Хората разбират, че демокрацията не е еднократно събитие или някаква даденост и дори да изглежда като скучен или уморителен процес понякога, тя си заслужава усилията, противоречията и енергията. 

Как виждате реалната роля на Gen Z? Изобщо основателно ли е фокусирането ни в поколенията, когато говорим за гражданско общество? 

Поколенията са удобна рамка, но не могат да ни дадат „пълната” картина и обяснение. В Gen Z има нещо много ценно – нетърпимост към това, което не харесват, и интуитивно търсене на справедливост. А и като всички млади хора – обичайно не се подчиняват на установени йерархии. В същото време гражданското общество не бива да се разбира като своеобразно предаване на щафета между поколенията, а като припокриване на ценности, на принципи, на изисквания към институциите.  

Предстоят отново избори. Кои са най-големите ви опасения този път, свързани с тях и обществените нагласи? 

Опасенията ми са свързани с умората от постоянното състояние на предизборна кампания. Тя не трябва да преминава в политическа апатия и да кара хората да се оттеглят, да приемат, че „няма смисъл“. 

А най-силният ви коз за оптимизъм? 

Усещането за лична отговорност. Все повече хора започват да разбират, че изборите не са събитие, което „ни се случва”, а момент, в който всеки от нас трябва да постъпи осъзнато, макар и невинаги ентусиазирано. Осъзнатостта е много по-устойчива от ентусиазма и когато илюзиите са понамалели, реалната отговорност започва да расте, а оттам и шансът за смислени промени. Така най-накрая може да спрем да очакваме „спасител” и готови решения.