изповед на една жена, която успя да се пребори с килограмите и болестите и да си върне вкуса към живота

текст мариана антонова фотография
светослав караджов и личен архив

Елена Неделчева е 37-годишна софиянка с частен бизнес, съпруг и две дъщери. За няколко години от 66 кг тя заковава кантара на 100. Появяват се проблеми с черния дроб и яйчниците, усеща живота си съсипан. Миналата година обаче успява с помощта на прочутата д-р Людмила Емилова да се пребори със себе си и отново да влезе в обичайните си габарити.

Как от стройна млада жена се превръща в макси дама? Как свръх теглото се отразява на здравето и самочувствието й? Как отново влиза във форма и преоткрива удоволствието от живота? С какъв хранителен режим поддържа фигурата си? И как една ябълка от приятел, колега или член на семейството й помага да вярва, че е на прав път.

Елена разказва историята си специално за читателките на ЕВА.

работа по 12 часа на ден + стрес + чипс и обилни вечери = 100 кг

До бременностите се движех между 63-66 кг при ръст 163 см. След първото раждане станах 73 кг, след второто - 80. Пробвах всевъзможни диети, резултат нямаше. Но понеже съм тренирала 14 години плуване, килограмите не ми личаха. В края на 1996 г. се заех с частния си бизнес - шеф съм на английски езиков център "Магистра", където работя и като преподавател, и се почна една безумна въртележка. Килограмите скочиха до 83. Аз съм от реститутите и не е необходимо да работя. Направих го, за да се докажа, да покажа, че мога да предложа нещо по-добро. Може би се поддадох и на новото течение да не съм домакиня. Защото не обичам да си стоя вкъщи.

Обичам творчеството, емоцията, движението, предизвикателството, при което човек трябва да търси нови варианти. И така - работа по 12-14 часа, понякога по цяла нощ, особено когато кандидатствахме по някой проект или за някой конкурс. Имах по 40 преподавателски часа на седмица, т.е. по 8 на ден, всичките ми вечери бяха заети. 3 години не си позволих отпуска, нямах събота и неделя, непрекъснато мислех за работа, пренебрегвах семейство си и килограмите скочиха на 96. Цигари, недоспиване, умора, неправилно хранене. От напрежението, от нямане на време да погледна себе си за 3-4 месеца станах 100 кг.

пола на ластик, болен черен дроб и отишло на кино самочувствие

Килограмите започнаха да ми тежат. Когато преподавах, се задъхвах дори от говоренето. Усещах постоянна болка в черния дроб. Очите ми пожълтяха, около тях се образуваха безумни жълти сенки. Диагнозата - стеатоза, омазняване на черния дроб. Не можех да се сгъна, при по-продължително ходене започваше да ме дърпа от дясно, непрекъснато имах киселини. Заболяха ме и краката. Не можех да мина 50 метра, без да усетя изтръпване и като че ли се наливат с олово. Често спирах, не можех да направя и една крачка. Освен това краката ми се подуваха неимоверно и не можех да си намеря обувки. Появиха се и проблеми с менструалния цикъл. Диагнозата беше намалена функция на яйчниците.

Самочувствието ми на привлекателна жена отиде на кино. На пръсти се брояха случаите, в които правехме любов със съпруга ми, и то за година. Или ме болеше глава, или просто го чаках да заспи, защото се чувствах непривлекателна, просто - буца мас. Мисълта за това, което представлявам, ме отвращаваше от всичко. Затворих се в себе си, не исках да излизам, спрях да се виждам дори с приятели.

Още от раждането на второто дете бях престанала да обикалям по магазините. Имах си една красива шотландска пола на ластик, която растеше с мен. Проблемът с ластичните дрехи е много жесток. Те са добри приятели, но и много големи врагове, защото не усещаш кога започва да те стяга копчето. На мен това ми беше униформата: шотландската полица с бяла или с тъмносиня буза и тъмна жилетка. Нищо друго. До октомври 2000 г. не бях си купувала нищо освен чорапогащи. Когато си помислех, че трябва да отида в магазина, за да меря нещо, което няма да ми стане, толкова се депресирах, че ми ставаше лошо.

На кино отиде и вътрешното ми самочувствие, а аз все пак се занимавам с частен бизнес. Деловите срещи ми тежаха. Децата, на които преподавах, ме наричаха "нашата пухкавелка". Загубих контакта с тях, защото не можеха да свържат външния ми вид с новите идеи, за които им говорех. Изобщо наруши се комуникацията ми с децата, с приятелите, със съпруга ми, със семейството.

в Центъра за безлекарствено лечение на д-р Емилова във Варна

През април миналата година приятелка ме заведе в Центъра за безлекарствено лечение на д-р Емилова във Варна. И там осъзнах, че за 4-5 години просто съм си разсипала организма. Отидох с идеята да си почина след тежка подготовка за пореден конкурс, след две почти безсънни седмици с работа по 20 часа на ден с много кафета, цигари и чипсове. Бях си определила 10-ина дни, останах двайсет.

Знаех за този център от 1997 г., но пълничките хора са много неуверени в себе си, което допълнително им тежи. Просто нямах сила да вдигна телефона и да кажа: имам нужда от вас. По принцип съм малко неуверена. Още една причина да натрупам килограми. Слава богу, това вече го няма. То също остана в центъра. Там, далеч от семейството, от мисълта за работа, ангажименти, започнах да се вглеждам в себе си. Вероятно и срещата с други хора като мен ме накара да си дам сметка, че е дошъл моментът за промяна. Лекциите на д-р Емилова ми помогнаха да разбера как още от деца, без да знаем, започваме да се храним неправилно.

Оказа се, че трудното не е свалянето на килограмите, а осмислянето на факта, че новият начин на хранене трябва да стане начин на живот. И че човек трябва да намери баланса си в него. Защото е ясно, че не можеш да работиш по 10 часа на ден и да ядеш само зеленчуци. Но към калоричната храна трябва да посягаме премерено, а не - гладуване до вечерта, а после пред телевизора да ни падне пердето. Това беше моят начин на хранене. Отслабнах до 62 кг за 6 месеца в рамките на 2 курса. Като се върнах в София, качих до 70 кг, което е нормалното тегло за мен, и сега се чувствам добре.

сбогом, сако, размер 56!

Още в първите 20 дни в центъра изчезнаха болките в черния дроб и в краката, оправи се менструалният ми цикъл. Чак не можех да повярвам, че ходя, без да ми се налага да спирам. Но това, което най-много ценя, е, че самочувствието ми се върна, чисто женският стимул да изглеждам добре. Преди да отида във Варна, си бях купила сако 56 размер. Като си тръгвах, ми висеше като на закачалка. Голям кеф! Върна се желанието да бъда жена, с него и поривът да обикалям по магазините. Не направих грешката на много други веднага да започна да агитирам семейството си.

Мълчах си, ядях си плодовете, купувах си нови дрехи, носех си ги. Явно погледът ми се беше променил, защото съпругът ми започна да ме позаглежда и през есента каза: и аз отивам. А той беше станал около 130 кг. Ние двамата просто си се търкаляхме. Той свали 28 кг. Започна да се движи по-леко, изчезнаха проблемите му с дископатията. Върна се енергията ни за работа, започнахме да излизаме с приятели, т.е. върна се желанието ни за живот. Преди вечер засядахме с пуканките пред телевизора. Сега ходим по дискотеки, по клубове. Преди бяхме едни заспали 40-годишни развалини с уморени, безразлични към каквото и да било погледи. Ставахме сутрин без желание за нищо. Това вече го няма. Аз даже се записах в курс по латинотанци.

стара снимка на хладилника и кулинарни оргии със салати

Сега вечер преяждам със салата и намирам време да хапвам през деня, за да не допускам старото яко прегладняване. Но все още се боря със себе си, защото да живея на новия хранителен режим не е лесно. Записала съм си всичките лекции на д-р Емилова и от време на време ги препрочитам, а на хладилника съм залепила една стара снимка и като я погледна, желанието да го отворя моментално изчезва. Изключително важно е, че семейството ми прие моя начин на хранене. Защото е невъзможно една домакиня да готви отделно за себе си и да яде нещо друго на общата маса. Вкъщи вкусотиите пазя за петък вечер, събота и неделя. Това са печено пилешко или риба. Не сме вегетарианци, но свинското и колбасите отказахме напълно. В тези дни се храним разделно. Т.е. към месото не сервирам картофи, ориз или царевица, а варени зеленолистни зеленчуци, моркови или броколи. През седмицата до обяд задължително съм на кафе, когато се сетя, пия и чай. След обед хапвам някаква салата. Преди, като се прибирах вкъщи, нещо си подлагах, докато приготвям вечерята - месце, колбас, сандвич, където от една филийка ставаха 4-5, после сядахме на вечеря.

Сега, като се прибера от работа, винаги хапвам плод, краставица или морков. Което е просто гадно, но веднага поглеждам снимката на хладилника. Често приготвям блюда със соеви продукти, за да присъства месото визуално на масата. Пържа и картофи, но ги изцеждам и не ги сервирам както преди - 2 кг в огромна купа и всеки ядеше, докато му е вкусно. На вечеря задължително, защото ние обичаме да си похапваме, правя два-три вида салати, подправям ги с олио или със зехтин, но само за вкус. Приготвям и варени зеленчуци. Ако има ориз, не предлагам картофи и обратното. Избягвам да има много въглехидрати, примерно едновременно царевица, картофи, ориз и т.н. Въпросът е човек да види пълна маса, за да не чувства, че е на режим. Гледаме да си напълним коремите със салатата - тук няма ограничения. Ползваме много малко сол, стана ни навик. Отказахме кашкавала, ядем краве сирене, задължително го изкисваме. Купуваме различни видове пълнозърнест хляб, не правя вкъщи кексове, торти, палачинки, въобще сладки неща. Това, което успях да постигна, е не да стоваря всичко на масата, а да сервирам на всеки порция и да скрия останалото.

Справихме се и с другия лош навик - да си досипваме. Защото и при този хранителен режим количеството трябва да се контролира, иначе килограмите тръгват нагоре. Позволявам си понякога сладолед или парче шоколад, но на следващия ден минавам на олекотен режим - вечер само салата, а през деня само плодове. Така чувството за вина и мразенето на себе си, че си хапнал, които ги има при пълните хора, ги премахнах. Защото именно тези усещания убиват самочувствието, вярата, желанието за борба с килограмите. Това, за което ми се отвориха очите, е, че човек може да се види с приятели на кафе, на фреш, на чай, на разходка. Да покани гости на плодове или постни манджи, а не на меса и цвърчащи скари и пак да му е вкусно. И да прекара добре, без да разчита калоричната храна и алкохолът да му оправят настроението. Или да прекара една прекрасна вечер в заведение на салати. Преди поръчвах предястия, сиренца, чушки бюреци, основното ядене, сирене за виното, десертче. Сега това количество и да искам, не мога да го изям.

как една ябълка, подадена от приятел, ти дава кураж

Трябваше ми дълго време, за да се убедя, че не съм предишното същество. Трябваше да се видя на няколко снимки във вида, в който съм сега, за да си кажа - това съм аз! Ние, жените, искаме да изглеждаме като манекени, това е нашият проблем. Не можем. Човек трябва да се примири с конструкцията, която му е дала природата. Просто да се харесва, когато се съблече пред огледалото. И някак си трябва много кураж от околните - приятели, колеги, всеки, който е запознат с проблема ти. Защото ние сме много негативни. Първата реакция на приятелите ми беше - защо го правиш, като знаеш, че бързо ще си върнеш килограмите. Или - нали видя, качила си 3 кг. Иска ми се колегите в офиса, като си купуват за обед вкусните сандвичи, дюнери или пици, да се сещат да купуват по един плод за мен. Не защото не съм си купила, аз вече съм свикнала да си ходя с торбата с ябълките, а за съпричастност, за кураж.