Има лица, които киното обсебва. Лицето на Лив Улман е такова лице. Карта на човешката уязвимост, по която десетилетия наред се ориентират режисьорите – търсачи на смисъл. Днес, преминала 80-те, тя ме посреща в лятната си къща в Норвегия. Тук няма тежки завеси или филмов блясък. Има само светлина, дърво, снимки по стените и присъствието на една жена, която най-после е намерила своя пристан. Филмите с нейно участие като „Персона“, „Викове и шепот“, „Сцени от един семеен живот“, „Есенна соната“ бележат цяла епоха в света на киното – епохата на Ингмар Бергман. За Лив Улман това е най-интимният отрязък от живота ѝ – любовта на остров Форьо, раждането на единствената ѝ дъщеря Лин. Страст и пустош. Еуфория и меланхолия. След тази връзка тя ще порасне. Ще бъде жена. Една идея по-смела и неуязвима.

„Благодарна съм за тази среща. За любовта и самотата, за страстта и уязвимостта, които опознах добре. Киното беше спасение от вътрешния ад, в който живеех. Бергман ме научи да се обичам, да избирам себе си пред другите. Труден урок, получен навреме.“

Наградата 

Неотдавна светът отново затаи дъх, когато Жулиет Бинош излезе на сцената на Европейските филмови награди, за да връчи на Лив Улман приза за цялостен принос към киното. Две поколения киноикони се срещнаха в една прегръдка. Бинош, със сълзи на очи, я нарече „пътеводна светлина“, а Лив, със своята неподражаема скромност, отвърна на любовта с думи, които отекнаха в залата: „Мисля, че вече би трябвало да мога да говоря за миналото без емоции, но понякога не успявам. Може би защото това, което ни се случва, когато сме млади, остава с нас като голяма част от това кои сме всъщност. Да бъда пред публиката – това е моят живот. Ако съм близо до този живот, аз съм емоционална“.

Къщата на спомените

Лятната ѝ къща е материализирана биография. Купена за дъщеря ѝ Лин, разширявана с хонорарите от книгите ѝ, посветени на промяната ѝ като жена и актриса. Къща, символ на независимостта на Улман.                                             

„Навремето къщата се състоеше само от тази стая, нямаше дори вода. Не струваше абсолютно нищо – спомня си Лив, докато гледа към градината. – С парите, които печелех от всяка книга, строях по една стая. Сега е много модерно, но се строеше от година на година.“ 

Тук, сред природата, тя намира покой, който липсва в суетата на Холивуд. В началото на 70-те години успехът я отвежда в Америка. Тя снима няколко филма, партнира си със забележителни актьори, дебютира на Бродуей, появява се на кориците на световни списания като TIME, номинирана е за „Оскар“, но точно когато всичко изглежда прекалено идеално, тя решава да се върне към корените си – европейското кино.

„Имах нуждата да играя, не да присъствам на екран. Дългата ми руса коса щеше да побелее, а лицето с лунички да се покрие с бръчки. Не исках да остана в плен на външната красота. Трябваше да работя навътре, със себе си, с душата си. Осъзнавах, че тялото ми, лицето ми, природата ми се променят. Имах нуж-да от промяна. Върнах се в Европа.“ 

Лив довършва своята дървена къща, където днес обича да прекарва лятото. Тя говори за дърветата и гъбите с почти религиозен трепет: „Дърветата се местят оттук до сърцето на Испания, защото знаят как да се движат. А ние, които като човешки същества се очаква да имаме съзнание как да живеем в хармония, често не се интересуваме от останалите. Дърветата разбират колко е важен всеки индивид, но ние смятаме, че земята е тук само за нас“.

Островът и отшелникът

Разговорът неизменно стига до Ингмар Бергман. Тяхната любов се ражда сред камъните на остров Форьо по време на снимките на „Персона“. Улман си спомня момента на тяхното свързване с деликатност, която времето не е изтрило: „В края на снимките стояхме на един куп с камъни. Тогава той каза: „Вярвам, че ти и аз, ние сме болезнено свързани“, и това беше истинската любов. Той беше отшелник. Аз не бих могла... ако бях продължила да живея на този остров, самата аз щях да се превърна в остров. Отчуждена…“

Тази нужда да бъде сред хора, да бъде част от „общия пулс“, я кара да напусне острова след пет години, но Бергман остава в нея. Дори когато той посещава новия ѝ дом в Норвегия с тогавашната си съпруга Ингрид, духът на Форьо ги следва: „Той легна на леглото, погледна през прозореца и каза: „Това е Форьо“. Разчувства ме, защото беше усетил, че е пренесъл част от онзи свят тук“.

Въпреки бурния им съвместен живот, започнал като класическа любовна история между изгряваща скандинавска театрална звезда – Лив, и утвърден, по-възрастен режисьор с награди – Ингмар, техният 5-годишен романс приключва с викове и шепот и появата на едно момиченце Лин, днес известна писателка. Едно от 9-те официални деца на Бергман, което никога не получава като благословия бащината фамилия.

Лив се развежда с първия си съпруг Ханс Якоб Станг, норвежки лекар, с когото живее 5 години, за да се посвети на голямата си любов Бергман. И тяхната връзка издържа едва 5 години, но двамата остават свързани до края на живота на известния режисьор. Лив е актрисата, която ще изиграе Жената в последния му филм „Сарабанда“, тя е и режисьорът, на когото той ще повери един от последните си сценарии – „Невярна“, за да се превърне във филм.