На 55-годишна възраст ни напусна писателят Калин Терзийски. През годините той е давал много интервюта за списание EVA, в които винаги беше до болка откровен и истински.

„Хората на изкуството живеят в крайности – с алкохола, секса, разводите и събиранията си, любовните си авантюри, наркотиците... Люшкаш се от състояние на свръхвъзбуда, когато нещата вървят, до дълбока досада, безсмислие и отчаяние, когато не вървят. Пиеш, за да понасяш тежестта на обикновения, смазващо досаден и нищо неносещ живот. Карат я щастливо тези, които си мислят за нямането на хлЕб или за това, че трябва да стават рано. Но има и по-чувствителни, по-сензитивни към по-дълбоките нива на страдание. То е тъканта на живота, както е казал Буда, а той е по-мъдър от мен, може би и от теб. Едно от дълбоките нива е страданието от вечно променящия се свят. Ще цитирам главната героиня във филма „Аз, графинята“: „Пия ей така, да са ошамата нещо и да не съм тук, да не мисла за тук.“ Това е най-честото желание на човека, употребяващ опияняващи вещества – да не е тук, защото самото тук, реалността, му е непоносима.

Затова изходът е златната среда – да ядеш и бой, да гладуваш по малко и понякога и да похапваш, и да попийваш. Когато уловиш най-дълбоките и искрени свои чувства и преживявания и ги опишеш по най-изчистения от фалш начин, те веднага ще зазвънтят и у другите хора. Това е целият номер. Никой писател няма да има истински успех, ако не се бори точно за това – да стигне до проникновение“, казва той в едно от най-откровените му интервюта, което може да прочетете тук.

В едно от интервютата за EVA го попитахме "Какъв е смисълът на живота според теб?" Ето какво ни отговори той:

Няма смисъл. Ако зададеш този въпрос на котка, ще го приеме като пълна глупащина. Има живот и се живее. Мисленето за него го компрометира. Веднъж на Бъдни вечер бях санитар в хирургията и една болна възрастна жена ме пита малко укорително защо не съм със семейството си тази вечер. Тогава бях войнстващ християнин и контрирах с въпрос: „Защо да съм със семейството?! Аз съм тук, за да бъда с тежко болните като теб, жено“. – „Ама това не е редно на този хубав празник на семейството“. Беше типичен продукт на абсолютно загубеното поколение хора, живели плътно в социализма – най-консуматорското във всички времена, с ладичките, вилите и трите деца и двата апартамента в Долна Баня.

Питах я – не е ли това празникът за раждането на тоя, който никога не е имал семейство и който на кръста казва: „Аз нямам майка и братя, защото всички тук са мои братя“. Жената обаче ми каза: „Нищо не разбираш! Говориш ми за неща от едно време!“ Христос за нея беше приказка, бабини деветини. Обясни ми, че това е празник, на който да си събереш семейството и да ядете нечетен брой яденета. „Такава е голямата българска традиция, от древни времена!“ И ми стана интересно: „В какво вярваш – я питах, – какъв е смисълът на живота, ако няма Бог?“ Тя отговаря: „В професията ми“. Помислих си – може пък наистина да излезе нещо от тази жена, ако каже художник. Оказа се счетоводителка. Онемях, излязох от стаята. Изпуших двайсет цигари до края на дежурството, размишлявах, изпитах такава празнота и ужас. Велики гении не са постигали отговора за смисъла, а някаква женица лежи в болница и опората в живота й е да прави баланса на някакво учреждение. Ето ти мистерията на българските гласове.“