През 1976 г. Силви записва „Qu’est-ce qui fait pleurer les blondes?“, диско кавър на песен от Джон Конгос, който оглавява френските класации за няколко седмици.

Нейната „диско ера“ достига връх през 1977 г. с телевизионното шоу „Dancing Star“. А през 1982 г. тя изнася в разстояние на седмица концерти в Лас Вегас, след което издава дует с Джон Денвър – „Love Again“. През 1986 г. Вартан си взима почивка от шоубизнеса, но три години по-късно се завръща с песента „C’est Fatal“. „С толкова години зад гърба си, поглеждам назад и си казвам: „Животът всъщност е един парадокс“ –  споделя Силви. – Имала съм шанса да пея по целия свят и всичко това ми е донесло толкова много. Целият ми живот е невероятен!“ 

90-те години са отново интензивен период за нея и с музикалната ѝ, и с филмовата ѝ кариера, но отново се оттегля през 2001 година, когато брат ѝ Еди си отива от този свят. Известен френски музикант и тромпетист, Еди е баща на холивудския актьор Майкъл Вартан. След по-дълга пауза, през 2004 г. Силви Вартан се завръща към музиката с нов репертоар от предимно джаз балади, които изпълнява в различни франкофонски страни.

„Благодарна съм за шанса и късмета си да осъществя мечтите си. Живея в свободна страна, имам какво да ям, имам прекрасни приятели и споделям магически моменти с публиката, откакто съм на 17. Направо ти се завива главата от всичко това!“ А каква е музиката, която ѝ е въздействала? „Трудно ми е да кажа, израснала съм с музиката. Баща ми, дядо ми и брат бяха музиканти. Баща ми ми пускаше френски шансони и опера от малка. Спомням си, когато чух рокендрола от Америка. Това наистина ме промени. С годините вкусовете се променят, но хубавата музика винаги говори на хората. Когато малките деца чуват хубава музика, веднага се раздвижват. Аз пеех детски песни, записала съм песничката „Хей, ръчички“ например, и моите деца я знаят. Не мисля, че музиката ме е следвала, по-скоро наистина ме притежава.“ 

Силви се чувства истински добре в България. „На първо време много обичам планината и въздуха. Обичам много да ходя в Лакатник, през 1990 година прекарах известно време там – къщите, хората, много ми харесват. Била съм няколко пъти и в Рилския манастир, във Варна, познавам Пловдив – град на културата, където имам и братовчедка, която с удоволствие посещавам.“ Разказва ми и за това, на което е учила децата си за България.

„По един несъзнателен начин даваш пример. Моите деца знаят за моите родители и живеят с всички мои емоции, познават миналото си. Важен елемент е и кухнята – аз правя баница, мусака, пълнени чушки, споделяме с тях и с моите приятели тези уютни моменти. Моята България е тази на моето детство. Никога не съм мислила, че ще се промени, проследила съм всичко след 1962 година и беше изключително емоционален шок да я преоткрия през 90-те години, а сега я виждам толкова приятно променена. Като дете това, което ме вдъхновяваше, бяха спектаклите, на които ме водеше баща ми – „Доктор Охболи“ или „Вълкът и седемте козлета“. Йосиф Сърчаджиев ми е приятел от детството, играехме заедно в двора, имаме снимка оттам с рошавата му рижа коса. Моята майка ме обличаше с дантелени рокли и ми правеше прически, за разлика от другите деца, които бяха по-подходящо облечени за игри. Сърцето ми е пълно, когато съм тук, благодаря на Cinelibri!“