Тук, у нас, сте спечелили над 700 дела, свързани с правото за достъп до информация. Узряха ли и хората, и институциите за прозрачността? 

Огромно е развитието за тези повече от 25 години, през които съществува Програмата. Ако през 90-те години, когато правихме проучване на мнението на различни обществени групи относно бъдещ закон за достъпа до информация, имаше доста скептично настроени групи и хора, сред тях дори и журналисти, днес никой няма съмнения. В първите години хората искаха достъп до информация, за която днес на никого не би му и хрумнало, че би могла да не е публична – например за общински бюджети и за отчетите по изпълненията им. Едно от първите ни дела беше на данъчен адвокат, който беше поискал достъп до писмо на данъчната администрация, за което беше прочел във вестника, че съществува, а данъчната администрация отказваше да го даде с обяснението, че съдържало уж лични данни. Днес дори Главна прокуратура не може много-много да се крие, колкото и да търси вратички. Минахме през години, когато съдилищата изискаха да прочетат документи, определяни като държавна тайна, за да видят дали наистина има държавна тайна в тях. Всичко това окуражи медиите и неправителствените организации. Днес много институции са подготвени да дават периодично дадена информация, защото знаят, че ще им бъде изискана. Вече все повече става дума за отворени цели бази данни, за цели публични регистри. 

Кой може да поиска информация? 

Абсолютно всеки, нашият закон е отворен в това отношение. Включително и чужденци. Включително и хора без гражданство. Светът днес е много свързан и затова е много важно всеки без изключение да може да поиска обществена информация. 

Доколко можем да сме сигурни в автентичността на тази информация? 

Тъй като става дума за достъп до документи, доста по-трудно е подобна информация да се подмени. Това би било фалшификация, престъпление. Публичните институции остават достоверен източник. Разбира се, макар и рядко, има случаи и на невярна информация. През 2004 година човек от Екогласност подаде заявление до Министерството на енергетиката за достъп до информация относно решение за рестарт на проекта „АЕЦ Белене“. Главният секретар на министерството подробно отговори, че такова решение не е вземано. Същото заявление обаче е било подадено и до тогавашния Министерски съвет, който, вече осъден по няколко публични дела, чистосърдечно предостави копие от въпросното решението. Стана ясно, че главният секретар е излъгал. Има случаи и когато институциите се правят на неразбрали – иска им се информация за едно нещо, те дават за друго нещо. Така че битката продължава. Играта на котка и мишка – също. Важното е да се качваме на по-висок етаж. 

Много важна част от Програма Достъп до информация е и работата ѝ като Консултативен център, подкрепян от Фондация „Америка за България“...  

Много е важно, че имаме подкрепа, така че да продъл-жим да даваме консултации на журналисти, неправителствени организации и граждани за това как по-добре да използват Закона за достъп до обществена информация. Консултираме също и самата администрация. Правим обучения. Анализираме в ежемесечния бюлетин и годишните доклади, казуси и системни проблеми. Проучваме проактивното публикуване в интернет страниците на институциите. Следим законодателството – подкрепяме положителни и спираме опасни инициативи. Във всичко това разчитам на екипа от опитни и отдадени колеги, огромна подкрепа съм получил от съпругата ми, насоки ми е давала основателката и дългогодишен директор на Програма Достъп до информация. Преди две години се опитаха да въведат в закона изискване за правен интерес, който да доказват заявителите. Успяхме да убедим народните представители, че това не е добра идея. Водим дело срещу партия „Възраждане“, която извади единните граждански номера на над 800 граждани, за да ги стигматизира като чуждестранни шпиони. Правим всички тези неща, защото няма нищо по-важно от това обществото да се състои от будни граждани с широко отворени врати за гражданско участие в управлението.