Щедростта на Клаудия и гардеробът на Армани 

Един от най-запомнящите се моменти от подготовката на този филм е свързан с нейната щедрост. Клаудия, която играеше себе си във филма, постави едно-единствено условие – да бъде облечена в костюми на Джорджо Армани. Тъй като се познавах лично с Армани, уредих среща с неговия екип в Милано, където подбрахме гардероба ѝ. Уговорката беше продукцията ни да плати 30% от стойността на костюмите, както беше обичайно.

За нискобюджетен филм обаче дори тези 30% се оказаха непосилни. Седмица преди снимките Клаудия все още беше без костюми. Обясних ѝ ситуацията с огромно притеснение, но тя ме прекъсна с думите: „Взимай първия самолет и идвай в Париж. Ще подберем от моите костюми“.

Клаудия, близка приятелка на Армани от десетилетия, имаше гардероб, пълен с негови творения. Така тя не само отвори дома си за снимките, но и гардероба си. Във финалните надписи на филма Джорджо Армани фигурира като автор на костюмите ѝ. Освен това, макар че беше платена само за седем снимачни дни, Клаудия остана с нас почти месец и никога не спомена дума за допълнително заплащане, питайки ни дори дали сме сигурни, че няма да ни трябва за още сцени.

Спомените от България и последните години

В България Клаудия беше посрещната с огромно възхищение. През 2011 г. на София Филм Фест тя плени всички с чара и топлотата си. През 2015 г., когато дойде за премиерата на „Имало едно време един уестърн“, публиката беше омагьосана от нейната скромност и достъпност.

Макар филмът да не постигна комерсиален успех в България, той остави следа в кариерата ѝ. През 2023 г. Музеят на модерното изкуство (MoMA) в Ню Йорк включи „Имало едно време един уестърн“ сред 20-те знакови филма в 70-годишната кариера на Клаудия за нейната ретроспектива.

През годините поддържахме близък контакт. През 2022 г. прекарах няколко месеца в Париж, а Клаудия ме канеше почти всяка седмица на обяд или на вечеря в имението си в Немур. Нейното чувство за хумор беше заразително, а загрижеността ѝ – искрена.

Винаги ме разпитваше дали имам работа, а аз шеговито ѝ отвръщах, че в италианското кино не е останало много за правене, защото нейното поколение е заснело всичко през 60-те. Последната ни среща беше преди две години в Рим. Организирахме с дъщеря ѝ, Клаудия Скуитери, прожекция на реставрираната версия на „Момичето на Бубе“ (1964) на Луиджи Коменчини в Дома на киното. Клаудия, която обикновено постоянно бърбореше по време на прожекции, този път не пророни и дума. След края на филма се просълзи и каза само: „Боже, колко съм била хубава!“.