Педиатрията е едно от най-емоционалните и предизвикателни полета на медицината. У нас обаче тази сфера се бори не само с болестите, но и с липсата на кадри, на ресурси, на подкрепа. 

И все пак има хора, които не просто устояват, а и проправят нови пътеки. Един от тях е проф. д-р Даниела Авджиева – ръководител на Катедра по педиатрия към Медицински университет – София,  началник на Клиника за лечение на деца с генетични заболявания към СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“, ръководител на Експертен център за редки метаболитни болести в педиатрията,  ръководител на Експертен център за редки малформативни синдроми в педиатрията. Със страст към работата си и опит, натрупан у нас и зад граница, проф. Авджиева е част от усилията за промяна. По проект на Фондация „Америка за България“ преди време тя посети педиатричната клиника в Weill Cornell Medicine в Ню Йорк – ценна възможност за сравнения, изводи, нови стратегии и хоризонти.   

Какво ви мотивира да изберете педиатрията?

Никога не съм имала дилема каква да бъде професията ми. Родителите ми са лекари, голяма част от приятелите им също. Пораснах в тази среда и за мен най-нормалното нещо беше и аз да се занимавам с медицина. Специалността си избрах заради майка ми, която също е педиатър. В клиничната генетика попаднах съвсем случайно. Срещнах един професор, много важен човек в моя живот, който директно от студентската скамейка ме въведе в нея. Това беше любов от пръв поглед, която продължава вече почти 30 години. Обичам работата си, защото ме предизвиква, вълнува и ме прави щастлива.

Какво най-много липсва в системата на детското здравеопазване у нас?

Недостатъчен е броят на педиатрите в малките населени места и на педиатричните сестри в цялата страна. Дефицитът е толкова голям, че се стига до затваряне на детски отделения. Очаква се той да се задълбочи през следващите години, поради много високата средна възраст на медицинските сестри. Недостатъчен е броят и на останалите медицински специалисти, работещи с деца, като психолози, рехабилитатори, социални работници.

Вие посетихте педиатричната клиника в Weill Cornell Medicine в Ню Йорк по проект на фондация „Америка за България“ – какво най-силно ви впечатли там?

Впечатляват разликите. По отношение на организацията на работата – при тях задълженията и отговорностите са строго дефинирани и никой не си позволява да излезе и крачка извън тях. Ние, поради липсата на кадри, сме „мултифункционални“. И двата варианта имат своите плюсове и минуси. По отношение на материалната база – при тях за всяко дете е осигурена просторна самостоятелна стая, където то може да бъде придружено от двамата си родители. При нас на 3-4 квадратни метра трябва да съберем по няколко деца, тежко болни, понякога с поведенчески нарушения или умствена недостатъчност, и техните майки…

Има ли конкретна практика, технология или модел на работа, който бихте искали да бъде приложен и в България?

Голяма част от времето си там прекарах в департамента по медицинска генетика. Протоколите, свързани с диагностиката и лечението на различни заболявания, по които се работи в моята болница и в Weill Cornell Medicine, са едни и същи и това не е изненада – поради лесния и бърз достъп до медицинска информация в наши дни. Разликата е в организацията на работата. Например голяма част от консултациите на моите колеги са онлайн, което пести и време, и пари – както на пациентите, така и на здравната система. Мисля, че е крайно време телемедицината в България да бъде официално регламентирана.

Какво научихте там, което промени или обогати гледната ви точка към работата тук? 

Качествено детско здравеопазване не означава само наличие на модерни технологии и съвременни терапии, а и различен модел на комуникация и подкрепа към малките ни пациенти и техните семейства.

Върху какво фокусирате усилията си в момента за подобряване на детското здравеопазване у нас?

Основно към подобряване на грижата за пациентите с редки болести. Една неотложна задача е разширяването на масовия неонатален скрининг в страната. Десетилетия в него бяха включени само три заболявания. Тази година се очаква към тях да бъдат добавени още три. Това обаче не е достатъчно, тъй като и с 6 болести, включени в масовия неонатален скрининг, България ще остане на едно от последните места в Европа. В Македония тези заболявания са 26, въобще няма да коментирам САЩ или богатите западноевропейски държави. Когато веднага след раждането открием лечимо рядко заболяване, се спестяват години обикаляне по лекари, спестяват се средства за ненужни изследвания и най-важното, ако се започне терапия на толкова ранен стадий, се предотвратяват необратими увреждания и инвалидизация на пациентите. За мен е необяснимо държавата да дава милиони за скъпи терапии, а ние да започваме това лечение на етап, когато е вече късно и почти няма ефект.

Зная, че работите в посока на подобряване на достъпа до генетичните анализи.  

Това е проблем, който засяга не само децата, но и възрастните с редки болести. В момента дотам са стигнали технологиите, че с една проба се изследват всички наши гени и диагнозата се поставя много бързо. Но това са скъпи изследвания и в България проблемът е кой да ги заплати – топката си прехвърлят отделните институции. Пациентите често нямат възможност сами да го направят. А нерядко верифицираната генетично диагноза определя лечението и е абсолютно необходима за пренаталната диагностика при следваща бременност. Част съм от сформирана от МЗ работна група, която подготвя амбулаторна процедура за геномна диагностика. Надявам се до края на годината тя да бъде факт, защото в наши дни геномната диагностика не е лукс, а абсолютна необходимост.