Какво научаваш за самата себе си, докато правиш женски портрети?

По-скоро вече знам, че предизвикателствата за създаване на един портрет може да дойдат отвсякъде – от намерена дреха, от екстериор, от парче текстил, от филм или интересна изложба, от случайно срещнато лице… Предпочитам да снимам с непрофесионални модели. Един от първите класически портрети, които снимах в Лондон, беше на Ейприл (тогава на 23 години) от офиса „Poseidon films”, която изглеждаше като 90-годишна жена от XIX век. Веднъж, на един светофар пак в Лондон, видях жена с червена ренесансово дълга коса и мраморно лице. Поканих я на снимки, дойде в студиото след няколко месеца, направих портрета ѝ и като се сбогувахме, разбрах, че работи като полицай. Един ден видях много интересен мъж обграден с книги, четящ на пода в една голяма книжарница. Поканих го на снимки, дойде, следваше напътствията ми без коментар, с усмивка. Разделяме се и той ме кани на шоуто си. Оказа се най-добрият стенд-ъп актьор в Лондон по класацията на TimeOut. 

Спомняш ли си първия портрет, който си направила?

Беше в средата на 90-те във Варна, харесваше ми една стара каменна къща до Римските терми. Нямах модел, но имах визията в главата си. Снима мой близък приятел – блестящ фотограф, Росен Донев, а аз позирах. Май оттогава започнах да правя визии.

А има ли нещо, което все мислиш, че ти се изплъзва като обяснение?

Да. Нямам обяснение защо посредствеността е и агресивна. Защо, когато „някой“ не разбира „нещо“, той се опитва да го обругае, да го унищожи, а не да го опознае.

Защо те вдъхновяват толкова Вермеер, Ван Дайк, Хамершой? Защо точно тяхната стилистика виждаш като част от фотографското изграждане на един женски портрет?    

Защото с минимализма в картините си са много близки до съвременността. И защото чрез него спотът върху един детайл е огромен.
Модата, в световен план, мислиш ли, че преживява също спазъм, както цялата ни цивилизация, или напротив – дава контрапункт?   
Има факти, като честата смяна на креативни директори, които не харесвам, но има толкова талантливи хора в индустрията, че светът трябва да намери пътища да използва креативността им. Мисля, че след епохата на истеричния флирт на инфлуенсърите с глобалните лейбъли ще се установи светът на малките креативни студиа, клишетата ще намалеят, както и инерцията да пазаруваме като за последно. 

Продължават ли да те вълнуват старинните тъкани, които откри в една ракла на баба си, и с които направи серията F for Folklore, F for Frida? 

Текстилът на фолклора ме провокира непрекъснато – с цветовите палитри, стилизираната символика, ръчната работа, естествените нишки с различна обработка. През 2006 г. участвах в изложбата Global Fashion Local Tradition в музея в Утрехт с рокля с кройка на френския кутюриер Жак Фат, която уших на ръка от старо вълнено одеяло с щампа. Бяха я експонирали в центъра на изложбата с другите интерпретации наоколо, представящи различни култури. Просто продължих да търся запазени части от носии, черги, килими. Направих костюмите за приказния проект на Ина Кънчева и Василена Серафимова „СамоДиви“, започнах да използвам фолклорни детайли в интериорен дизайн. Подготвям два нови проекта. Трябва ми време, за да ги завърша.

Къде би се чувствала най-добре – на някой остров край проста дървена маса под сянката на маслина и с морето пред теб, в някое миланско палацо със старинни фрески и микс от модерен дизайн и антики, в минималистичен скандинавски апартамент или в апартамент в Мейфеър?

Обичам големите градове. Там са най-големите предизвикателства за въображението, защото има непредвидими културни находки и интересни хора.