Христо е роден във Варна и като всеки морски човек не пропуска да се връща там и да се зарежда от морето. Но живее край застиналата вълна на Сливенския Балкан. „Невероятно красив е, и то не в детайл, като навлезеш в него, а в неговия монументален вид. Въздейства ми като надигащо се застинало море – синьо, виолетово, зелено, розово. Карандила може да е вдъхновение за цял живот, както планината Сент Виктоар за Сезан.“

В Сливен Христо преподава английски език и изобразително изкуство в профилирана гимназия, което му носи и радост, и тъга. „Често пъти днес младите хора използват технологии, защото им предлагат наготово някои неща. Включително да им напишат есето. Аз бих се срамувал от това да се възползвам от подобно нещо. По-добре да имам моето присъствие в текста, макар и той да е несъвършен. Моралната отговорност в това отношение би трябвало да е на по-високо ниво. Вече благодарение на технологиите може да се рисува и като Леонардо, и като Ван Гог… което е тъжно. Така се убива личността.“  

Не искам разговорът да завършва по този начин и отново се връщам към виталността на жените, създадени с една непрекъсната линия. Повечето са с шапки. „Шапката дава завършеност на силуета, затваряне на енергийната система. Тя може да е закачлива, сериозна, съзерцателна, погледът под шапката е различен. Да си избереш шапка също е свързано с характера. Харесва ми да включвам шапката в изграждането на естетиката и смислите.“ 

Зная, че Христо е влюбен във всички тези жени, но съвсем по женски не мога да не попитам коя му е най-любимата. Той се разсмива и казва, че няма да издаде тази тайна: „Имам една, която най-силно ми носи усещането, че съм успял да предам внушението, че уж случайно докосваш листа с линията, а се получава трептящ въздушен образ.“