„Усещането за край е много важно. Да знаеш, че нещата свършват и телата ни имат граници, е всъщност част от стремежа към живот, не е апокалиптика. Усещането за край е в основата на това да живееш смислено, интензивно, с любов към всичко, което ще ни напусне. А трябва да го мислим и така – към всичко, което ние ще напуснем. Защото светът ще си остане.“
Г. Господинов пред сп. EVA, 2020 г.

1. В първото си интервю с Георги Господинов, което направих през 2013 г., той каза: „Да си тъжен е много човешко чувство. Нормално качество и естествено състояние. На мен ми се разказва за нещата, за които не се говори много“. Прави го и в току-що излезлия си роман „Градинарят и смъртта“ с логото на „неговото“ издателство – „Жанет 45“.

2. В края на 2023-та, годината, когато навръх 24 май получи „Букър“ за „Времеубежище“, Георги Господинов се раздели с баща си и „Градинарят и смъртта“ е за тази раздяла.

3. В книгата се смесват късове живот, болка, има автоцитати и цитати от Омир, Епикур, Александър Геров, Андерсен, Петрарка, Монтен, Рилке, Дилън Томас, Зенон. Самият Господинов се колебае за жанра – дали това е елегичен роман, роман мемоар или роман градина.

4. Градинарят е баща му, защото в последните години страстно се е грижил за огромна цветна, зеленчукова и овощна градина. Но и защото е като всеки от нас, а всеки посява нещо през живота си – деца, кариера, ветрове, думи на вятъра, домати.  

5. Няма нищо страшно, обичал да повтаря бащата, когато болките започнали да се обаждат. „Няма нищо страшно“ се казва книгата на Джулиан Барнс, излязла на български през 2008 г. (ИК „Обсидиан“), в която за смъртта се говори с любопитството на изследовател и дори с чувство за хумор. Написана без тъга някъде около Гринуичкия меридиан. Тук сме други.

6. В книгата си „Един гадател ми каза“ (ИК „Колибри“) италианският журналист и пътешественик Тициано Терцани отбелязва, че съвременният човек – принадлежащ към Златния милиард все пак – се среща рядко със смъртта и че тя е неудобство – никой не знае какво да прави с мъртвец. В „Градинарят и смъртта“ Георги Господинов не „прави“, той извървява пътя на раздялата с нежност и любов към човека, който си тръгва и оставя след себе си градина, куче, деца, празни буркани в мазето, съпруга, която от своя страна не знае какво да прави с дрехите му и продължава да ги пере всяка седмица.

7. Двайсети век е първият, в който бащите умират преди майките. Вижте какво става в приказките – там е пълно с мащехи. Повечето ми приятелки вече имат само майки…

8. Г. Господинов пише: „Цялата световна литература, българската не прави изключение, възпява майката и пише кафкиански горчиви писма до бащата“. И създава образа на баща си – далеч от съвършенството, често отсъстващ, висок, неосъществен поради бедност баскетболист, разказвач, ироничен, несантиментален, бунтовник без кауза или пък да, уволняван или напускащ поради несъгласие, човек, който по времето на соца винаги успявал да вземе медицинска бележка на 9 септември, за да не участва в манифестацията и демонстративно излизал да пече чушки на балкона „по едни стари гащи“. А след соца успял да провали всеки от бизнесите, които започвал. Могъщ като Атлас за синовете си.

9. Мнозина, които са загубили родител, пазят някакви дреболии от него. Спомням си, че актрисата Л. М. пазеше портмонето с дребни монети на майка си. Всеки – през болка и тръни, намира или поне търси своя начин да оцелее след раздялата. Георги Господинов има предимството да владее думите.

10. Корицата на книгата напомня научните рисунки – великолепна работа на Люба Халева. Но трябва да прочетете 213-те страници, за да разберете защо е този лук и какво е поникнало от него – дали е тояжка за подпиране, неслучил се бизнесплан, инициал, смъртта на градинаря или животът на посятото от него?