Дори и край морето животът е бил изтощителна битка за оцеляване само допреди един век – неплодородна земя, вулканични изригвания, предизвикващи повсеместен глад, убийствени епидемии от чума и едра шарка, стопяващи и без това малобройното население, та чак и пиратски набези – през 1627 г. араби отвличат неколкостотин мъже и жени и ги продават на робските пазари в Северна Африка.

Нещо хубаво? Да, поради отдалечеността му на острова няма комари – тези безпощадни мъчители на тундрите от Аляска до Сибир. Малка утеха.

Но ето че това, което за цял свят е било кошмарна катастрофа, за исландците се оказва неочакван трамплин към по-добро бъдеще. През Втората световна война на острова се настаняват британски и американски войници (числеността им била по-голяма от броя на исландските мъже), правителствата им влагат много средства в местната икономика и в края на войната бедната и непривлекателна Исландия се оказва една от най-богатите държави в Европа.

Просперитетът ѝ продължава и до днес, „висок стандарт“ е другото ѝ име. Технологиите също оказват влияние – буйният нрав на исландската тектоника, това вечно проклятие, е усмирен и опитомен в полза на човека. Почти цялата енергия, която произвежда Исландия, е от възобновяеми източници и богатството се ползва от всички – исландските домакинства се отопляват с геотермални води и това им струва много малка част от месечния доход.

В крак с устойчивото развитие са започнали да залесяват отново с дървета, които в миналото недалновидно са изсекли. Поради факта, че Исландия е изолиран остров, по-труден за решаване е бил проблемът как да изнасят огромното количество електроенергия, което могат да произвеждат от изобилните вода и пара. Затова създават производства, себестойността на чиято продукция се определя в значителна част от електроенергията. Например преработват алуминиева руда, която внасят с кораби, и изнасят алуминий.

Въпреки високия стандарт на живот Исландия продължава да бъде най-рядко населената държава в Европа, като жителите ѝ са съвсем неравномерно разпределени – две трети от исландците обитават столицата Рейкявик и съвсем близките до нея градове. Другите селища наброяват от няколко стотици души до една-две хиляди, а най-малките са буквално от по няколко къщи с един смесен магазин, разположен до основния път, който обикаля острова. По този път движение почти няма. Това, което обаче има, са работещи млади мъже и жени от Източна Европа.

Само поляците в Исландия са над двайсет хиляди! Недостигът на работна ръка и високото заплащане превръщат Исландия в своеобразен северен Дубай. Привличането на чужденци, особено млади, има и друго основание. Вековната изолация на малката островна популация е създала сериозен медицински проблем – генетични заболявания вследствие на кръвосмешението. Някога първите скандинавци, заселили острова, водели със себе си келтски робини от земите на днешните Шотландия и Ирландия, но оттогава в това затворено общество не е вливана нова кръв.

Сега е разработено мобилно приложение, с което можеш да провериш дали човекът, с когото излизаш отскоро на среща, не ти е роднина. Такива са исландците – практични.

Това личи и в изчистения до скучност съвременен архитектурен дизайн (най-старите сгради са от XIX век и са рядкост), и в разни неочаквани решения – като това кръстовете в някои гробища да бъдат поставяни гръб с гръб в двете противоположни посоки, за да се оформят по-големи и удобни алеи между гробовете. Дали тази рационалност има някаква връзка с факта, че исландският парламент е един от най-старите в света? Много, много вероятно.

Денят преваля. От утре Исландия ще започне да потъва все по-дълбоко в полярната нощ. Но сега е още светло и от високото място, на което съм, се открива възторгваща гледка – безбрежен простор, нарисуван с две-три прости мазки – черният пясък разделя сивото на океана от зеленото на вездесъщия мъх, а една тънка ивичка бяла пяна, поръбила плажа, води тази пестелива палитра чак до далечния хоризонт.

Но ми е трудно да я съзерцавам – вятърът така се е разбеснял, че едва се удържам на краката си. „Дъщеря ми отиде да живее в Европа – надвиква свистенето исландецът до мен. – Питам я какво ѝ липсва от дома и тя ми казва, че вятърът.“ „Наистина ли?!“, обръщам се невярващ към него. „Да, и аз обичам нашия вятър“, примижава срещу студеното слънце той. Какво ли им напява този вихрен злосторник? Думите на някоя стара исландска сага, чиято мелодия аз, чужденецът, уви, никога не ще доловя?