Хана Шигула, Райнер Вернер Фасбиндер и къщата, която те построиха
Нека сме наясно още от самото начало – никаква къща не са строили те двамата, никога! Нито един от тях не се вълнува от подобни еснафски мечти.
Ирина Иванова 03 September 2024
Хана Шигула
Нека сме наясно още от самото начало – никаква къща не са строили те двамата, никога! Нито един от тях не се вълнува от подобни еснафски мечти.
Фасбиндер, който произлиза от буржоазно семейство, винаги е нащрек да не би случайно произходът му в един момент да се окаже по-силен от самия него и отвътре да го принуди да пожелае къща. Това така и не се случва, защото той, Райнер Вернер Фасбиндер, един от най-противоречивите и скандални режисьори от Немското ново кино, си отива достатъчно рано – на 37-годишна възраст от свръхдоза кокаин и опиати. Хана Шигула отива на погребението му, но никога повече не стъпва на гроба му.
„Това са само шепа кости“ – казва тя. Двамата заедно изграждат единствената къща, която някога са искали – къща от филми. „Някои от филмите ми са мазето, други са стените, а трети – прозорците. Но се надявам, че накрая все пак ще бъде къща“ – описва мечтата си Фасбиндер, който винаги е знаел, че ще умре млад, понеже няма как да бъде другояче. За 37-те си години живот той прави 44 филма. 23 от тях са с Хана Шигула.
В един от филмовите хитове на 2023 г. – „Клети създания“ на Йоргос Лантимос, Хана Шигула се появява като онази възрастна дама, която споделя с Бела (Ема Стоун), че не е правила секс от 20 години, и Бела ѝ дава добър съвет. Забавна епизодична роля за някогашната емблема на Новото немско кино и муза на най-радикалния, най-непоносимия, най-взривоопасния режисьор – Райнер Вернер Фасбиндер. Какво ли би направил Фасбиндер, ако можеше да види своята актриса в модерната приказка на Лантимос? Сигурно щеше да я замери с някоя празна бутилка. Между другото – правил го е неведнъж.
С очи на пума
Днес никой не би търпял и една малка частичка от това, което Фасбиндер причинявал на своите актьори и екип. Още от самото начало той поискал всички членове на неговата театрална трупа, с която в края на 60-те започнал да снима и филмите си, да се преместят заедно с него в къща извън Мюнхен, в селото Партенскирхен, и да живеят там. Бил манипулативен, а според някои дори садистичен, умеел да докара актьорите си до ярост и да използва енергията на тази ярост пред камерата, обичал да унижава, бил непоколебим във всичко, с което се захванел, и омразата, която често предизвиквал у хората около себе си, не го плашела ни най-малко. С една дума – Фасбиндер, режисьорът на кинокласики като „Бракът на Мария Браун“ (1978), „Страхът изяжда душата“ (1974), „Лили Марлен“ (1981), както и на изключителния 15-часов сериал „Берлин Александерплац“ (1980), бил гений, проклетник и чудовище в едно.
Освен това – открито бисексуален, патологичен работохолик, вечно с единия крак в лепкавото чистилище на кокаина и алкохола… Истинско природно бедствие! Но затова пък бил свободен, толкова свободен! Не се страхувал от нищо, не приемал да му вменяват задължения, морални норми, бил недокоснат от всякакви клишета.
Днес много режисьори от различни поколения правят филми за съдбата на отхвърлени от обществото мигранти, хомосексуалисти, аутсайдери и маргинали. Райнер Вернер Фасбиндер прави филми на тези теми преди половин век, при това в Германия, която в онези години все още не е осмислила и преработила историческата си вина и отговорност след Втората световна война и ужасите на фашизма и в която и тогава, през 70-те и 80-те страхът от другия, различния все още разяжда душата.
Хана Шигула среща Синята Брада (в някакъв смисъл на Фасбиндер този образ му отива, защото двама от любовниците му мъже се самоубиват след края на връзката си с него) в средата на 60-те в актьорското училище в Мюнхен. Тя е на 22, той – на 20. „Първото ми впечатление от него бе, че изглежда като монголец, не като германец – казва Шигула. – Имаше очи на пума, които винаги бяха полуотворени, винаги дебнещи.“
Бегълци
Шигула е поразена от Фасбиндер. Тогава, на онзи етап от живота си, единствено с него може да сподели факт от биографията си, който я ужасява, а именно, че самата тя е изродена от лекар, който е бил на постоянна работа в „Аушвиц“ и дори същия ден, преди да помогне за нейното раждане, е… „работил“ там, в самия пъкъл. Хана цял живот се чувства без вина виновна за това, все едно в гардероба ѝ е скрит труп.
Единствен Фасбиндер я изслушва, единствен той разбира какво преживява и как най-вероятно ще носи тази стигма в сърцето си до края на живота си. Хана е родена по време на Втората световна война, навръх Коледа през 1943 г., в областта Силезия в Германия, но за беда точно в тази част на Силезия, която след войната остава в комунистическа Полша и в сферата на влияние на Съветския съюз.
Цялото немскоезично население е изселено и така тя и майка ѝ се озовават в Мюнхен. Баща ѝ пък остава съветски военнопленник чак до 1948 г. Травмата от това, че с майка ѝ са принудени да напуснат дома си, е в нея завинаги. „Опитвам се да оставя детето бежанец зад себе си, но в същото време знам, че благодарение именно на това болезнено преживяване в детството си съм станала по-смела, по-решителна и винаги готова да опитам нещо ново.“ В сините очи на Хана Фасбиндер открива точно това, от което има нужда – искрата, характерна само за онези, които са винаги готови да скочат в неизвестното.