Слизам в Софийската градска галерия, преобразена от куратора Иво Милев специално за юбилейната изложба на Греди Асса „Пътувания“. Тук решихме да направим фотосесията за EVA. Сценографското съотношение на тъмнината и светлината в повърхностите и пространството прекрасно „осветява“ вълшебството в картините. Дори и познатите платна виждам по нов начин.  

Фотографката Яна Лозева е започнала снимките. В дъното на залата Греди и Ина са като ярко очертани силуети. Тихо и спокойно е в ранния следобед, несравнимо с вечерта, когато се откриваше изложбата. В годината, в която става на 70, Греди събра своите „Пътувания“ под формата на 140 картини и ни покани да празнуваме. Откриването беше калейдоскоп от озарени от силната емоция лица на негови колеги, приятели, ученици, ценители. За пореден път тогава си дадох сметка колко обичан художник е той.  

Малка почивка от снимките. Греди и Ина идват при мен. Елегантни по безценен, класически начин, коприненото фишу на Ина и копринената кърпичка за сако на Греди са в преливаща тоналност. Спомням си как започваше  великолепният текст на Ина за проекта на EVA „Всичко за баща ми“ от 2018 година: „Невероятна прилика. Буйна, къдрава и непримирима коса. Енергични кафяви очи. Заваляне на „р“. Двойник на Алмодовар според състудентите ми от ESMOD, а за мен просто тате…“

Това, което мен особено ме завладява, виждайки ги един до друг, са очите им, и на двамата с дълбок наситен цвят, енергични, да, но и с особена леко меланхолична ласкавост, очи на много чувствителни и бродещи из безкрая на изкуството артисти. За Ина Асса сме разказвали на страниците на EVA. И за нейната изящна крехкост – тя прилича на фарфорна статуетка, и за нейната сила, за годините в престижните училища за мода ESMOD и Central Saint Martin’s, за работата ѝ като главен дизайнер на БНТ, за модните ѝ марки Credo и  Mademoiselle Credo by Ina Assa, за сътрудничеството ѝ с Paco Rabanne, Givenchy, Elie Saab, Velmar, за копринените шалове Ina Assa, вдъхновени от изкуството на баща ѝ, за любовта ѝ, за съпруга ѝ, за малкия Алекс.

Сега обаче решихме да срещнем на страниците на списанието Ина и Греди – един от най-ярките съвременни български художници, с картини в престижни наши и световни галерии, един от основателите на групата за авангардно изкуство „Градът“, професор в Националната художествена академия, създател на катедра „Мода“, или за Ина „просто тате“.            
    
Греди, Ина, кое е най-хубавото ви пътуване заедно?
Ина: През 1992-ра, когато бях на 9 години, за първи път посетих Париж. Пътувах с баща ми, за да гостуваме на майка ми, която тогава беше на специализация в Националния център за книгата към Министерството на културата на Франция. Майка ми ходеше на работа, а ние с татко обикаляхме музеите. Точно тогава центърът на Париж беше превърнат в огромна временна изложба на открито за гигантските скулптури на Ботеро. И до днес си спомням за почудата и вълнението, което предизвикаха у мен. По това време майка ми беше поканена на ревю на студентите на ESMOD и набеляза училището, което впоследствие завърших. Но с това пътуване са свързани и не толкова важни екзистенциални решения. С известно неудобство трябва да призная, че по онова време асортиментът на „Макдоналдс“ (още го нямаше в България) ми се струваше най-вкусната храна на света. Наложих на баща ми ритъм: два музея, един „Макдоналдс“. Специализирах се в разчитане на градски карти и бързо откривах интересуващите ме места.
Греди: Спомням си за пътуването ни с кораб, с който обиколихме много острови в Средиземно море. В малко бутиково магазинче в Амалфи Ина видя модела очила на Paco Rabanne по неин дизайн. Собственикът на магазина беше много учуден, че тази млада дама е сътворила този уникален аксесоар. Аз бях на седмото небе.

Ина, баща ти обичаше ли да ти разказва, когато се върне от пътуване? А ти разказваш ли му за твоите пътувания? Думите или мълчанията ви свързват повече?
Баща ми не е бъбрив. Запомнила съм мълчанието му по телефона, докато бях във Франция. Пътуването му до Корея, а малко по-късно и до Китай, бяха необичаен източник на спомени и истории. Моето пътуване до Япония и Корея е най-подходящо за пътепис.

Кои моменти заедно са ви любими?
Ина: Във важни моменти си имаме наш ритуал: брейнсторминг преди поредната изложба и евентуалното ми участие в нея. Тогава разговаряме съсредоточено и разпалено. Понякога сближаваме раздалечените си позиции, друг път мислим в хармония.
Греди: Обичам диалозите ни за новите изяви, новите промени, новите съмнения. И двамата сме неспокойни и винаги търсим новото и различното. Как, какво, за кого е следващото начинание на единия от нас. Сближава ни неизтощимото любопитство към живота в творчество: художествено или дизайнерско.

Греди, глезил ли си понякога Ина, глезиш ли сега понякога своя внук? Или тази дума за теб не съществува?
Ина: Не, не ме е глезил. Даже досега може би никога не съм чувала от него, че нещо съм направила добре. Казваше на майка ми, след като тайно преглеждаше картините ми от уроците по рисуване: „Има талант“. И мама, за да не се чувствам тотално обезверена, ми предаваше тези негови думи. Тогава криех картините и рисунките си от татко заради притеснение, че ще ми каже, че не са хубави. Винаги сме се карали за художнически материали, а на 4-тия рожден ден на моя син баща ми му подари най-прекрасния пълен комплект с бои, пастели, моливи и четки. Бях потресена, защото на мен навремето не даваше нищо.
Греди: Когато Ина беше в гимназията, открих у себе си някакво особено чувство за притежание, бих казал алчност за бои, моливи, цветни пастели. Не мога да си го обясня и сега. В момента, в който виждах боите на Ина, ми хрумваше какво искам да нарисувам с тях и ги взимах. Сега Алекс рисува с такъв замах, с какъвто рисувах като млад, не че сега не рисувам. Той има вкуса на майка си и силата на дядо си.

А имало ли е моменти, важни моменти, в които сте оставали с чувството, че се разминавате, че не се разбирате?
Ина: През първата година на следването ми баща ми горещо се надяваше, че ще продължа да уча вътрешна архитектура, докато аз, като един овен, държах на моята мечта да стана дизайнер от 5-годишна възраст. Мисля, че с това упорство успях да го спечеля на своя страна. И все пак никога няма да забравя един телефонен разговор с него от парижка телефонна кабина, когато му признах, че искам да уча в ESMOD. Той каза, че трябва да поема пълна отговорност за решението си, че се захващам с много трудна професия, в която конкуренцията е безпощадна, и че трябва да рисувам непрекъснато и да съм по-добра от останалите, ако наистина искам да пробия. Мисля, че така той ме мотивира. Имала съм и много трудни моменти, но никога не съм смеела да му се оплача от избора си. Стисках зъби и си казвах, аз съм си го избрала и трябва да направя всичко по силите си, за да успея. В един преломен момент бях много изморена. Имахме постоянни конферанси, по цели нощи шиех и рисувах. Една вечер се прибирах вечерта от училище и се бях отчаяла. Точно тогава, мисля, че е било знак, намерих пред входната врата на блока изхвърлена шивачна маса, а в чекмеджето ѝ имаше игли за шиене със златни уши. Качих я в тогавашното си миниатюрно жилище и си казах, че това е знак, че трябва да продължа. До днес тези игли са с мен.

Спорите ли?
Ина: Баща ми има понякога „шантави идеи“, не че и аз нямам такива, но си мисля, че съм по-реалист от него. Споровете са по-скоро градивни: какво да включи в изложба, какви нови шалове да направя. Целта на моя бранд е освен да предлага красиви аксесоари отвъд тенденцията, да популяризира и други български автори. Както навремето копринените шалове на Зика Ашер, поръчани примерно на Хенри Мур или на Александър Калдер, са достигали на търг колосални суми. Изкуство върху най-ефирната и прекрасна материя – коприната.
Греди: Ина има точна преценка за това, което трябва да извърши, за да достигне до крайната си цел. Тя е по-земна, а аз съм по-отнесен. Само Жана (съпругата му Жана Дамянова-Асса – философ, културолог и преводач – б. р.) успява да прогнозира маршрута на метафорите, които ѝ поднасям всеки ден.