"Мария Монтесори: Новата жена“ е филм, в който се преплитат две съдби. На актриса с дете с умствени дефицити и на световноизвестната педагожка. Първата преодолява срама от обществото и се научава да обича, приема и разбира детето си. Втората избира да се посвети на науката и прави революция в концепцията за преподаване, отказвайки се да има семейство и да гледа сина си. Филмът е разтърсващ разказ за трансформацията, за силата на жената и за майчината любов. Сниман е много красиво, с мъдри и дълбоки послания и режисиран очевидно с много нежност от Леа Тодоров – дъщерята на световноизвестния философ, литературовед, историк, структуралист и културолог Цветан Тодоров.

Леа е режисьор на документалните филми „Спасяване на човечеството през работно време“ (2012) и „Руска утопия“ (2015) и актриса в биографичната драма „Спомен за болката“ (2017) по романа на Маргьорит Дюрас. Тя беше в България, за да представи филма си за Мария Монтесори и проекта с архивни материали, свързани с баща ѝ Цветан Тодоров и връзката му с България, както и да журира фестивала „Синелибри“.

Леа, на финала на филма ви за Мария Монтесори имаше благодарности към София. Дъщеря ви ли имахте предвид?

Да. Направих този филм благодарение на нея. Тя ми помогна да открия майчинството и в същото време да си дам сметка, че всяко дете е изцяло различен от родителите си човек. Очакваш да е същото като теб, а нашата задача всъщност е да го придружаваме с уважение по пътя му от самото му раждане нататък. Опитвам се да говоря малко за това и във филма. Децата ни научават на уважението към другия в дълбочина.

Защо кръстихте дъщеря ви София?

Забременях точно след като баща ми почина и смъртта и раждането по някакъв начин се преплетоха в личния ми живот. Затова се опитах да дам на дъщеря ми нещо от дядо ѝ, когото тя няма да може да срещне. Намирам името и символиката в него – идеята за мъдростта, за прекрасни. В същото време много харесвам мелодичността му.

Главни герои в „Мария Монтесори: Новата жена“ са деца с умствени и физически дефицити. Разкажете за работата с тях. Сигурно не беше лесна?

Всеки филм изисква влагане на енергия в различни посоки. Тук се съсредоточихме върху работата с децата. Първо, направихме кастинг под формата на срещи. Избирахме тези, които успяха да приемат контакта и за които си представихме, че биха имали полза от подобно преживяване. Спряхме се на 50 деца и започнахме да ги обучаваме с упражнения и игри. Събирахме ги на малки групи – по 5, 6. И се научихме да ги разбираме, да познаваме всяко едно от тях, да усетим какво би могло да прави и как филмът би могъл да изглежда благодарение на него. С италианчето, което играе ролята на сина на Мария Монтесори, беше по-трудно. То е родено по време на пандемията от ковид и е общувало с много малко хора, основно със семейството си. Срещата ни беше два дни преди снимките и след нея изведнъж се оказа заобиколено от снимачен екип и камери. Плачеше и крещеше през цялото време. Имаше кадър, в който трябваше да счупи яйце и да го сложи в купа. Той беше в пъти по-труден от тези с невронетипичните деца със затруднения в движенията. Благодарение на енергията и вниманието, които бяхме вложили, успяхме да създадем силна връзка с тях и на снимачната площадка всичко се случваше с лекота. Ние наистина се опознахме взаимно и се заобичахме и беше лесно да работим, след като ги подготвихме.

Родителите им присъстваха ли на снимките?

О да, родителите и семействата играеха голяма роля и ни помагаха много. Бяха истински мои партньори в работата. Те идваха не само на снимките, но и на предварителните стажове, отделиха от работното си време, за да придружават децата си. Отделихме им пространство извън снимачната площадка, за да може децата да се чувстват спокойни и неподложени на критика или съмнение.

Използвахте ли психолог?

Не. Вероятно се очаква, че когато работим с по-специални деца, ще ни е необходим посредник, но все пак става въпрос за деца. Не е необходимо човек да е специалист, за да работи с тях.

Как избрахте момиченцето за главната роля на Тина?

Не сме правили специален кастинг. Започнахме да репетираме с идеята, че ще е хубаво да намерим подходящо детенце. Момиченцето се казва Рафаел Соневил Каби. Още на първите репетиции бях впечатлена от способността ѝ да изразява емоциите си, като в същото време остава напълно свързана със себе си. Видях, че наистина има талант на актриса. За мен това партньорство беше голямо богатство. Тя самата разбра, че участието във филма може да бъде ползотворно, и даде наистина много от себе си. Разбра какво означава да изгради роля. Двете заедно изработихме всичките ѝ мимики, за да покаже своя персонаж в неговата еволюция от малко, много затворено момиченце, което изпитва трудност да влезе във връзка и да направи контакт, до постепенно отварящото се за общуване дете. В неделя бях на рождения ѝ ден и я смятам за моя голяма приятелка.

Как се чувстват децата след края на филма?

Мисля, че като след супер готина ваканция – щастливи с преживяванията, през които са минали, и малко тъжни. Беше много вълнуващо, но мисля, че съхранихме богатството на преживяването, смесено с носталгия и меланхолия към моментите, които сме споделяли. Това беше буквално един от най-вълнуващите периоди в живота ми – времето, прекарано с тях.

Дали процесът по работата за тези снимки повлия върху отношението ви с вашето собствено дете?

Абсолютно, но може би и обратното. Моят опит като майка ми помогна да направя филма. В екипа, който правеше филма, имаше и жени, които са майки, и такива, които още не са. Всички се оказахме еднакво подготвени да минем през подобно преживяване. Така че мисля, че по-скоро става въпрос за това да си отворен към другите.

Каква беше връзката ви с баща ви? Бяхте ли близки и приятели, или разликата в поколенията ви се усещаше?

Имах много добра връзка с баща ми. Винаги се е стараел в ролята си на баща и винаги е бил много присъстващ за нас. Ние сме три деца и той имаше индивидуална близка връзка с всеки от нас. Беше добър кулинар. Правеше ни тиквеник и един много вкусен сладкиш с блат от захар, брашно, масло и сини сливи, по рецепта на баба ми. Толкова калоричен и толкова вкусен. Все се карахме кой да изяде повече от двата десерта. Имах много хубава връзка с баща ми. И емоционална, и интелектуална. Споделяхме много за работата ни. Той ми разказваше за своята, а аз на него – за проектите ми за филми.

Разказваше ли ви за България, когато бяхте дете?

Не много. Отношението му към нея беше амбивалентно и заради детските му спомени. Завръщането му тук беше едновременно много мощно, но и много сложно преживяване. И все пак успя да ни предаде отношение към България. Единствената дума, на която ни научи, беше „благодаря“. И то защото ни беше довел като малки и цените в музеите се оказаха различни за българи и за чужденци, а на него не му се плащаше като за чужденци. Много смешно! Беше ни инструктирал, че само той ще говори, а ние трябваше да казваме само – „Благодаря!“, за да изглеждаме като малки българчета. Но всъщност не знаехме много за България, с изключение на храната и мартениците. Тъй като баща ми беше роден на първи март, у нас винаги е имало мартеници. И днес на всеки първи март си слагам мартеници на сакото и на палтото.

А как си я представяхте, преди да дойдете тук?

Снимах филм на Балканите, в Косово, снимах друг в Русия. Пътувала съм из целите Балкани и в цяла Източна и Централна Европа. Живяла съм във Виена. Когато дойдох тук, имах чувството, че познавам България заради пътуванията ми в региона. Много ми харесва в София, че природата присъства в града. Във Франция, за съжаление, нямаме дървета в дворовете на сградите. И това преплитане на града с природата много ми харесва.

Цветан Тодоров имаше ли любими места в България?

Да, но ни показа по-скоро туристически атрактивни места. Много харесваше Пирин. Много се впечатляваше от красотата ѝ. Тя за него беше представата му за красива планина.

Каква е днешната жена според вас?

Мисля, че филмът говори за мястото и ролята ѝ, за това, че е подходящо да проявяваме в работата си и в обществото това, което научаваме като майки. В същото време филмът говори и за всички майки, които изпитват трудност да съчетават задълженията си, свързани с майчинството, и кариерата. Когато професията е всепоглъщаща, не е лесно човек да я балансира с гледането на дете, защото то изисква много време и енергия. Но тази жертва си заслужава.

Вие самата как хармонизирате професионалния с личния ви живот и живота ви на майка и семейството?

Надявам се, че се справям. Опитвам се да си спомням, че човек трябва да бъде присъстващ за своето дете, да се връща вкъщи вечер не твърде късно, да прекарва време, да инвестира енергия в активности заедно. Но в същото време удовлетворението и щастието, което изпитвам благодарение на разгръщането на моя професионален живот, и удовлетворението от емоционалния ми живот е модел, който е важно да предам на моята дъщеря. И за нея е хубаво да има майка, която е цялостно щастлива в живота си. Ако се грижех само за дъщеря ми, без да имам и професионалната си реализация, нямаше да съм щастлива, тя – също.

А вашата майка хареса ли филма?

О, да! За нея това е най-великият филм в историята на човечеството! Все пак това е моята майка.