Едва неотдавна социолозите наистина разбраха защо изглежда, че реагираме по-силно на отрицателните неща, отколкото на положителните. Отваряме повече негативни изображения и новини, отколкото позитивни. Насочваме повече енергия в тревоги за отрицателните резултати, отколкото с надежда за положителни. Дори имаме повече думи за описване на отрицателните си емоции, отколкото за положителните. Този феномен си има име – нарича се „негативна нагласа“ и учените ни казват, че по всяка вероятност е някакъв механизъм за оцеляване.

Предците ни, които са се тревожили по-малко заради онова, което може да ги разболее или убие, и са се фокусирали повече върху приятните изживявания, вероятно са били елиминирани диспропорционално и през последните шест милиона години човешка еволюция по тази причина сме станали по-чувствителни към негативните влияния, отколкото към позитивните. Ние притежаваме много нагласи от най-дълбокото си минало, които не са така полезни, както са били някога, и това несъмнено е една от тях.

Като се замислите, в това има много логика, но ще бъда честен с вас – нямам нужда от подобна нагласа в живота си. За мен фокусирането върху всички онези негативни неща е загуба на време, защото аз искам не просто да оцелея, а да преуспявам, както искам да преуспявате и вие. Именно затова вярвам, че всички трябва да свикнем с приемането на обстоятелствата и промяната на гледната си точка за намиране на позитивното във всяка ситуация, в която се озоваваме.

Знам, че за някои това е по-трудно, отколкото за други. Аз съм късметлия – винаги съм бил такъв, откакто се помня. Всичките ми приятели ще ви кажат, че една от най-характерните ми черти е способността ми да намирам повод за радост във всичко, което правя. Просто позитивността прави живота ми по-добър. И знам, че тя може да направи и вашия живот по-добър. По дяволите, един ден може дори да го спаси! Поговорете с някой добър онколог и той ще ви каже, че ако им покажете пациент с положителна нагласа, те ще ви покажат пациент с положителна прогноза. Знам, че звучи малко като приказка, но специалистите по ракови заболявания знаят по-добре от всеки, че ако се чувстваш безсилен да повлияеш на обстоятелствата, си прав. Но ако вярваш, че можеш да ги победиш – не само да оцелееш въпреки тях, а да триумфираш напук на тях – то също си прав.

Мисля си много за това колко различен щеше да бъде животът ми, ако не бях позитивна личност, ако бях реагирал различно на израстването ми в Тал (родното място на Шварценегер в Австрия, б.ред.). Не знаех какво е горещ душ или месо редовно в диетата ми, докато не постъпих в армията като тийнейджър. Задачите ми всяка сутрин включваха носене на вода и цепене на дърва, което беше брутално занимание през зимата и не ми спечелваше симпатия от страна на баща ми, който е минал през много по-лошо, когато е бил на моята възраст. В дома на Густав Шварценегер нямаше свободни пасове. Както и безплатна храна. Всяка сутрин трябваше да прикляквам двеста пъти, само за да си „заслужа“ закуската. Нищо не събужда апетита повече от това да въртиш брадвата на празен стомах.

Целият този дискомфорт и неблагодарна работа можеха да пречупят духа ми или да направят снимките от Америка, които виждах в списанията и вестниците, да изглеждат непостижимо далечни. Можеха да убият инстинкта ми да поглеждам отвъд хоризонта. Определено не получавах окуражаване у дома да мисля за живот извън възвишенията на Югоизточна Австрия. Там ме чакаше добра работа в полицията, след като се уволнях от армията. Баща ми смяташе, че в това отношение съм късметлия. Освен това той не одобряваше интереса ми към бодибилдинга. Смяташе го за егоистично занимание. „Я по-добре нацепи малко дърва – казваше ми той. – Така също ще станеш мускулест и силен, но поне ще си направил нещо полезно за другите.“ Имаше и случаи, когато се прибираше пиян от работа и ни посягаше. Тези нощи бяха наистина много лоши.

Можех лесно да затъна във всичко това, но избрах да гледам положителните неща. Винаги правех този избор – да разбирам, че през повечето време баща ми е добър татко, а майка ми – най-добрата майка. Онзи живот не беше вълнуващ, нито комфортен, поне според модерните стандарти, но беше добър живот. Живот, в който научих много и открих моята страст, моята цел и първите си ментори.

Дори при безспорно лошите неща избирах да си припомням, че те са онова, което ме пришпорваше да се измъкна, да постигна нещо, да стана човекът, който съм днес. Ако детството ми беше мъничко по-добро, сега едва ли щяхте да държите тази книга в ръцете си. Ако беше мъничко по-лош, резултатът щеше да е същият, защото сигурно щях да пропадна в заешката дупка на алкохолизма като брат ми, което в крайна сметка му костваше живота при шофиране в пияно състояние през 1971 г.

Дължа много на детството си. Бях създаден за него и може би от него. Нямаше да съм този, който съм днес, без всяко от онези преживявания. Стоиците имат термин за това – amor fati. Обичай съдбата. „Не се стреми нещата да се случват по начина, по който искаш да се случат – казва великият философ стоик и бивш роб Епиктет. – А си пожелай да се случват по начина, по който се случват. Само тогава ще бъдеш щастлив.“

Ницше също говори за това: „Моята рецепта за величието на човека е amor fati – да не искаш нещо да бъде различно по един или друг начин. Не просто да понасяш онова, което е нужно... а да го обичаш“.

За да се стигне дотам, е нужен труд. Не е логично да се изправяш пред беди или лоши неща и да си мислиш: „Да, точно от това имах нужда. Точно това исках. Обичам да ми е трудно“. Изглежда иронично, но естествената ни негативна нагласа ни привлича към лошите неща, които се случват в света, но и ни кара да побегнем, да отричаме, да си затваряме очите за трудностите, когато те се изпречат пред нас. И ако това не върши работа, просто да се оплакваме. Случва се и на най-добрите от нас. Всички сме го правили и го правим през цялото време както с големите неща, така и с малките.

Всеки път когато се озова в гадна ситуация и ми иде да се оплаквам и да мрънкам, аз спирам, поемам си дъх и си казвам, че е време да превключа скоростите. Дори си говоря на глас и си напомням да търся положителното в ситуацията.

Арнолд Шварценегер, откъс от книгата „Бъди полезен. Седем принципа за цял живот“, ИК „Бард“