Независимо дали гледаме негови архитектурни, природни, документални или сценични кадри, ние сме привлечени „там“, към хоризонта на собствените си съзнавани или несъзнавани блянове. В сайта на Народния театър все още пише „Стефан Н. Щерев е най-изявеният български театрален фотограф и видеограф“, макар че договорът му с театъра не беше подновен, което пък завъртя името му във вихъра на еднодневните обществени вълнения. На тяхната ефимерност талантът на фотографа противопоставя огромното количество безценна памет за културата, която представляват неговите снимки.       

Сега своя път поема новият филм на Стефан Н. Щерев „Там“. Тих филм, свободен филм, филм съзерцание, го нарича авторът. Явор Гър-дев, Георги Господинов, Павел Койчев, Александър Морфов, Мариус Куркински, Йордан Камджалов, Теодосий Теодосиев и Галин Стоев са неговите герои, които потъват дълбоко в себе си и в мащабността на природните пейзажи, докато се сменят четирите годишни времена. Премиерните прожекции, за които билетите свършиха за няколко дни, са на 5, 6, 7 ноември в кино „Люмиер“ в София.

Работите над филма 5 години. Това е достатъчно продължителен период, за да ви се случат на самия вас много неща, да се промените самият вие, може би да се промени и гледната ви точка към филма… Защо отне толкова време правенето му и знаехте ли още в началото, че пътят ще е дълъг?

Да, че пътят ще е дълъг, предполагах по няколко причини. Знаех колко съм взискателен към нещата, които правя. Знаех кои хора искам да поканя да участват – големи наши имена, които са много заети и почти нямат време за странични проекти. При това тръгвах да правя филм сам, без външно финансиране, изцяло с лични средства и труд. Пет години ми отнеха именно тези фактори, а иначе подобен филм може да се направи и за една-две години, така че да се заснемат всички годишни времена, както и някои от участниците да бъдат на едно и също място и в лято, и в зима. Отделно придобиването на правата за музиката ми отне година. Това са световни композитори, създали саундтраци за филми като „Жокера“ с Хоакин Финикс, „Чернобил“на Йохан Ренк, „Към звездите“ с Брад Пит, „Първи контакт“ и др.

Усетихте ли тъга или просветление, когато го приключихте? Питам, защото и двете неща като че ли съпътстват откъсването от съзерцанието, а вие наричате филма съзерцание.

За мен самият живот е съзерцание. Създаването на филма приключи, но създаването на живот май никога не приключва, поради тази причина тъга не усещам, напротив усещам облекчение и щастие, че съм „родил“ нещо и то ще живее независимо от мен.

Как избрахте героите си? Имахте ли колебания?

След като обявих филма, някои хора ме попитаха: ама ти как може да поканиш еди-кой си, той е еди-какъв си, как може да го сложиш в един филм до еди-кой си, той мисли така, а другият мисли иначе по еди-кои си теми, и прочие и прочие. Ако избирах героите си с подобни критерии, нямаше да мога да събера и двама души. Моят критерий беше друг. Гледах смислените нещата, които въпросните личности са допринесли за останалите, колко са дали на обществото с работата си, колко хора са вдъхновили с таланта си. С такива критерии колебания не може да има, защото героите ми безспорно са на върха в България (и не само) с това, което правят. А другите критерии и колебания занимават само хора, които нищо за никой не са направили в живота си или страдат от комплекси, защото са нереализирани.

От избраните от вас герои Режисьорът, Учителят, Писателят са изцяло вербални. По-трудно ли беше за тях да мълчат?  

Не, такива хора няма как да не са на „ти“ с мълчанието и съзерцанието, оттам тръгва всичко, което те правят и творят. Ще кажа нещо, което споменавам за първи път. Филмът първоначално не беше замислен да е без думи, трябваше да има лични вътрешни монолози на всеки един в мълчание, такива, които се случват само в главата им. Но впоследствие, въпреки че монолозите на всички бяха много добри, реших да е в пълно мълчание, за да дам път на въображението на зрителя и така участниците да не ни казват нещо с думи, а това нещо да остане за всеки зрител различно. Филмът не казва нищо конкретно, всеки може да го разбира и усеща според собствената си чувствителност и фантазия. Не исках да работя с думите, а със състоянията, породени от съзерцанието, природата и визуалните картини, не исках думите да са инструментът за възбуждане на чувствата, а неща отвъд тях. Харесвам, когато не е нужно някой да ти казва, че те обича, а това да се усеща без думи.  

Кое откритие ви изненада особено много при снимките с всеки един от героите?

Че ми се доверяваха през цялото време, знаем какви имена са това, хора, при които нещата обикновено се случват под тяхна диктовка (режисьор, диригент, учител, скулптор, писател). Когато записвахме монолозите им, ги връщах по 100 пъти, докато станат. Учителят Теодосий Теодосиев идва 4 пъти в София, Явор Гърдев писа няколко текста, Мариус също, Георги Господинов, разбира се, беше на страната на словото, но в един момент, когато реших да няма нито една дума, те просто казаха: ок, щом така си решил.  

Нещо конкретно ли роди идеята за филма, или стигането до нея беше също дълго пътуване?

Идеята за филма се роди само и единствено от мисълта за смисъла на живота. За това как той отминава, как ние се отнасяме към него, как го разбираме, как го ценим, какво правим в този промеждутък тук, вярваме ли, че има нещо отвъд, или живеем така, все едно сме единствени…

Вярвам, че човек има вътрешни усещания и интуиция за истината, а думите в днешно време са по-скоро объркващи и пропагандни, отколкото чисти и искрени.

Иска ми се хората да забавят малко стреса, да се насладят на живота, който все повече отминават заради бързане незнайно закъде. Бързането ще ги доближи по-бързо единствено до смъртта, до никъде другаде. Иска ми се да усещат и да се наслаждават повече на истинските неща, а не на илюзиите, с които ги облъчват отвсякъде. Във филма има основно дълги, бавни и умозрителни кадри, без да се сменят на 2-3 секунди, както е много модерно днес. Това не е модерен филм за социалните ни проблеми, за насилие, за комунистически и посткомунистически отношения, за проблемите на демокрацията, за травми от детството, за европейските ценности, за правата на ЛГБТ и т.н. Ето защо е и самофинансиран, в днешно време никой не финансира подобни филми, защото те не влизат в нито един критерий на НФЦ, НФК, СО и др. държавни институции. Това е свободен филм, който не се отчита пред никого, както, за съжаление, е било при комунизма, така е и сега. Мисленето на творците вече е такова, мислят основно през цедката на това кое е модерно, кое е коректно, кое ще се приеме и за кое се отпускат средства по програми. Това не е свобода за мен и в този ред на мисли съм щастлив, че направих нещо в пълна свобода (доколкото е възможно да има такава).

Момент, дума, жест, съпътствали снимането на филма, които мислите, че ще останат завинаги във вас?

Моментът, за който ме питате, за мен се случи още преди 15 години. Попаднах на едно от най-старите дървета у нас, вековен дъб на 1400 г. в огромно пусто поле. Още тогава си казах, че искам един ден да снимам филм с това дърво, без и идея да имам какъв точно. По това време дори не познавах повечето от участниците. Докато работех над филма, този дъб беше все в ума ми. И до ден днешен си мисля за това как той стои там от 1400 г. Повтарям: 1400 г.!!! Представяте ли си какво е минало през него и какво е „видял“ в това пусто поле?! Време, сезони, събития, винаги ли е било пусто наоколо, дали е имало гора… Всичко ми върви като на таймлапс. Дори има такъв във филма. Там заснех и част от кадрите с Мариус Куркински, останалите с него са заснети на другия край на България, в една младо залесена гора от паралелно подредени дървета.