Срещаме се по обяд в сенчестия двор на средиземноморски ресторант. Предната вечер Мирослава Кацарова е представила в София новия си албум Beyond Jazz – камерна, минималистична игра с глас и пиано, която ще бъде записана на винил, отново плод на сътрудничеството ù с композитора и пианист Мирослав Турийски.

Със сигурност към обичайното сияние и красота на Мира днес се прибавя и озарението от преживяването на безсънната нощ, в която е повела своята публика в ново пътуване из музиката и душата. След като предната вечер е била в София за премиерата на албума, тя току-що пристига от Пловдив, където живее, а веднага след нашата среща отново потегля за там, защото предстои откриване на изложба, на което държи да присъства.

Зашеметена съм от енергията и лекотата, с която преодолява разстояния и в прекия, и в метафоричния смисъл. Колкото и да ми казва, че е склонна към дълги обмисляния, усещам, че носи импровизацията в себе си, подобно на джаза. Мира говори през джаза и трансформациите му. Имена на джаз музиканти, образи от джаз композиции, фрагменти от вълнуващи истории, свързани с джаза, извайват фразите на нейния разказ не само на сцената, в албумите и в предаванията ѝ по Jazz FM, но и в живота. Освен призвание, джазът е и кауза за нея – вече девета година тя я отстоява с Пловдив Джаз Фест. Споменах ли, че е завършила богословие?      

Мира, усещам колко щастлива те прави това, че след два дена заминавате за Афитос. Звучи като много повече от ваканция…         

Там се изчиствам от грижите си, от чувството си за тревога. Там изпитвам усещане за забрава. Нещо подобно на медитация. Всичко ме зарежда – дишането, плуването, привидното безсмислие на деня.

Сега си мисля, че човек никога не знае къде е най-много себе си. Понякога се виждам и усещам свободна на съвсем неочаквани, непознати места. И да, понякога това е в къщата ни в Пловдив, друг път – планинската ни къща, където си устройвам тихи отшелничества, или в Афитос, където съм винаги по-близо до Бог. Егейско море е моя голяма любов – всеки път си тръгвам по-добра, по-смирена и приемаща. Сцената е различно място – там се опитвам винаги да съм истинска и не крия уязвимостта и несъвършенствата си. Когато нямам какво да кажа, изобщо не излизам да пея. Не съм от певиците, които демонстрират „атлетични“ номера, моята естетика е свързана с дискретни кулминации, овладяна страст, пеене с деликатна динамика. Обичам паузите и тишината като изразно средство наравно с вокалното фразиране. Това предполагам, че най-силно ме изразява. Затова пеенето е територията, където може би съм най-много аз в същността си.  

Казваш, че в Афитос винаги си по-близо до Бог. А пеенето на джаз къде е по пътя към божественото?    

Музиката е религиозно упражнение и независимо че християнската религиозна доктрина привидно противоречи на поведенческите модели на някои джаз музиканти, които познаваме основно от 20. век, в същността си те са истински духовни хора. Повечето от тях изпълняват тази музика в пристъп на самота. Джазът е до голяма степен монолог на самотника. Източноправославната религиозна доктрина е много сложна. Ако ѝ се посветиш и я опознаеш, ще разбереш, че в дълбините ѝ тази свобода на духа, която е сърцевината на джаза, е напълно допустима. Джазът и християнството се свързват, защото и двете водят до освобождаване от тялото, от предразсъдъците, от стесняващите мирогледа ежедневни форми на привързване.

Успяваш ли да се освободиш от ежедневните форми на привързване? В порив към това ли разпродаде щедро и щастливо след пандемията рокли, чанти, обувки?  

Голяма и очарователна авантюра беше тази акция на разпродажба на рокли, чанти, обувки, а заедно с това и на спомени. Направих го през сайта Vestiaire, майсторски изпипан като регламент. Купувах рокли в близкото минало почти с колекционерска страст, основно на любимия ми бранд Isabel Marant. Имах ключови модели, които обожавах, но бях слагала по няколко пъти, някои и по веднъж. След пандемията осъзнах, че стоят в гардероба ми немили-недраги, като изгнаници. Изведнъж ми се прииска да ги дам или продам на жени, които биха ги оценили и биха влели нова енергия в спомените, белязани от тези рокли. Така „детоксикирах“ гардероба си. Запазих си два модела от първата линия на Marant и една червена дълга рокля на Vivienne Westwood, от която имам немалко неща, с тях ще се разделя на следващ етап. Пазя и една на ERDEM с щампа на цветя, вдъхновена от картина на Ботичели, много красива и вълнуваща рокля.

Говориш наистина с колекционерска страст. Рокля или друго би грабнала, ако къщата гори?

Две картини. Едната е на Данаил Дечев, спомен от моя дядо, а другата е на Кольо Карамфилов – „Един ден от живота на Игор Стравински“, с която имам лична история, разказана в сборника с разкази на издателство ICU „Истории от 90-те“.
Да оставим горящите къщи, твоята непрегаряща страст и отдаденост е джазът. Все още казваш, че обстоятелствата около тази музика в България са сложни.

А вече девета година правиш Пловдив Джаз Фест. Възможно е само ако гледаш на това като на кауза…     

През 2015 г., когато общината възложи правенето на джаз фестивал на частната инициатива по модела на други европейски градове, разбрах, че ако не направя усилие, джаз фест няма да има. За щастие, имах подкрепата на съпруга ми, моето алтер его, икономист по образование, вещ в сферите на договаряне и финансиране. Така че аз можех да се проявя като мечтател. Казах си – нека доведем в нашия град музикантите, които обичаме, с които се радваме и плачем. Тогава излезе албум на един от най-любимите ми джаз изпълнители Кърт Елинг – многократен носител на „Грами“, който също като мен се оказа, че е завършил богословие. И аз се припознах в него по един ласкаещ мен начин, макар че Кърт е гигант във вокалните си постижения. Свързахме се с неговата агентка. Оказа се, че той има само един ден свободен – рождения си ден, който съвпадаше с деня, в който беше насрочено откриването на фестивала. Тогава изпя поемата на Джеймс Джойс Where Love Is, любима моя песен, написана от неговия китарист от Дъблин. Така започна всичко.

Когато нещо започне с Where Love Is, то е обречено на успех. И ето вече девет години. За пореден път очакваме лятното издание на феста през август. Защо реши този август фокусът да са world music и Ибряма?    

Все повече се убеждавам, че стойностното изкуство е автентичното. Ибряма е автентичен, невероятен импровизатор. А напоследък не се говори дори толкова за джаз, колкото за импровизационна музика. Ибряма за мен е символ на импровизационната музика с новите ѝ връзки с другите музикални изкази. Втората вечер ще е за Антони Дончев и „Ева квартет“ – четирите момичетата от Мистерията на българските гласове, с премиерата на проекта Seven Steps to Mystery, перифраза на Seven Steps to Heaven, една от най-прочутите теми на Майлс Дейвис. Третата вечер ще е в съвършено друга посока – ще става дума за танго, интерпретирано от Кристина Вилалонга в компанията на пианиста Людмил Ангелов и един от най-добрите бандонеонисти в света – аржентинеца  Виктор Вилена.

Ще има ли отново градински концерт в двора на вилата ви в Марково?

Вторият модул на лятното издание на джаз феста ще е в Марково. Първо Хилда Казасян ще пее на площада. Искам да поставя джаз музиката в нетрадиционна среда, за да илюстрирам първоначалната ни идея, че джазът не е елитарен, просто е пропускан у нас поради незнание. На следващата вечер ще е градинският концерт. В двора на къщата ни ще представя електронна музика и джаз. Миналата година се притеснявах доколко ще е подходящо, все пак това е вилна зона, над селото е, не се стига с транспорт дотам, трябва да се походи пеша, тоест трябва да имаш желание за посвещение на музиката. Но беше много успешно. Брилянтният звук, щурците, килимите по каменните настилки, навсякъде свещи… Публиката е много хубава и дори с облеклото си изразява уважението си към музиката. Не зная само как ще ми стигне времето този път за готвенето за музикантите.