Близо дузина истории са свързани в мрежата на отличавания многократно, включително с „Пулицър“ за 2019 г., роман „Дървесна история“ на Ричард Пауърс. В първата част на книгата емигрант от Норвегия се заселва в Айова, засажда кестен, който придържа като котва семейството му десетилетие след десетилетие.

Младеж от благородно семейство напуска Шанхай малко преди идването на комунистите и отнася със себе си в Щатите безценни будистки реликви, които след смъртта му ще бъдат разделени между трите му дъщери. Баща сади различни дървета за раждането на всяко от децата си и с това като че ли предначертава съдбата им. Млад адвокат се влюбва в стенографка от съда, която обаче не може да понесе идеята за семейство – с какво брачният подпис е по-различен от доживотна присъда? Кльощаво индийско хлапе в инвалидна количка е гений, който създава най-вълнуващите компютърни игри и ги пуска безплатно в мрежата, защото това го прави щастлив. И още, и още.

Всяка от историите е със заряд на отделен роман, написани са с възхитително познаване на различните професии. Пауърс пише като програмист за героя си програмист, като биолог, като художник, текстът му просто опиянява с нови знания.

Във всяка от историите, независимо колко са различни, се прокрадва поне едно дърво – наднича през прозореца, отронва лист на верандата, разхлажда градината, белязва хората наоколо.

Може би най-важната история обаче е на Патриша Уестърфорд, грозновато момиче, на което спокойно могат да окачат табелката „луд учен“. Тя държи ключа към сърцевината на романа, защото открива, че дърветата – тези неми и неподвижни природни обекти, общуват помежду си. Правят го, като излъчват специфични химикали и хормони във въздуха, които сигнализират другите дървета при опасност. Патриша го доказва с дългогодишни биохимични изследвания.

Първоначално откритието ѝ е посрещнато с интерес, за нея пишат дори лайфстайл изданията – какво по-голямо признание от това – но после теорията ѝ е осмяна от други учени, стига глупости, казват те по своя си учен начин. Патриша е изрязана от общността на знаещите и води полудив живот, докато след години не се появяват нейни последователи.

Интересно е, че в действителност има такава луда учена жена – биоложката Сюзан Симар е професор по горска екология в Университета на Британска Колумбия. След 25-годишни (!) проучвания тя изгражда хипотеза за комуникацията между дърветата в гората, които се дър-жат като единен организъм, споделяйки информация и хранителни вещества чрез корените си.

Подобно на дърветата и героите в романа се оказват свързани – във втората част пътищата им започват да се пресичат, съдбите им се намагнетизират взаимно, защото... Защото „всичко на едно място отива“, както е казано в Еклесиаста (което не бива да е мото на фирмите за събиране на отпадъци обаче).

„Ти и дървото в задния ти двор произхождате от общ прародител. Преди милиард и половина години пътищата ви са се разделили. Но дори сега, след толкова вървене в различни посоки, една четвърт от гените ви са общи…“, ще напише Пати Уестърфорд в книга, озаглавена „Тайната гора“. Няма как да не си спомним тук за Толкин и неговите разумни дървета, ентите: „Защото ентите са по-близки до елфите: не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите – защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо.“

„Дървесна история“ излезе още миналата година с логото на издателство „Колибри“, но една хубава книга никога не е закъсняла, особено през лятото, когато човек може да навакса пропуснати удоволствия. Страхотна история във великолепен превод на Деян Кючуков – нищо повече от това.