Чуваш за „Лавандуловото момче“ от много места. Този я е чел, и онзи. Говорят за балкански магически реализъм. Четеш я и ти и дори не разбираш кога са свършили 230-те ѝ страници. После се запознаваш с автора ѝ, Бюрхан Керим, на 27. Идва с колело в топлия мартенски ден.

Разговаряте край една маса навън, защото Бюрхан пуши. Това го знаеш и от снимките му, които се появяват тук-там в пространството. С цигарата и дима прилича на някого от Френската нова вълна. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Маргарита Младенова, има и магистратура по режисура. За театър „Сфумато“ като режисьор е поставял „Краят на играта“ – негова драматизация по текстове на Хулио Кортасар. Може да гледате пиесата на 27 април в Сити Марк Арт Център в София. Сега, отново за „Сфумато“, подготвя „Животът, макар и кратък“, адаптация по Станислав Стратиев.

Иска професионалният му живот да е свързан с режисурата, оттам да си изкарва парите. Харесва му срещата с актьорите. С книгите ще продължава, когато му остане време. Сега му се вижда неоправдан лукс да се затвори няколко месеца, за да пише. „Аз пиша много бавно. Използвах времето между театралните ангажименти, пандемията. С „Лавандуловото момче“ се учех да пиша, това е четвърти вариант на романа. Преди да стигне до редактор, отхвърлих три версии. Първо написах около 80 страници и си казах – не, това не е стилът, който искам, не ми харесва. После се опитах да концентрирам всичко около една теза. Получи се плоско, сухо. Книгата е плод на много усилия. Опростявах фразите, търсех кратки изречения.“

В романа мъките на сътворението не се усещат, напротив, сякаш от клавиатурата се е носело без паузи радостно стакато. Въпреки нелеката структура със скокове между различни моменти от миналото, между реалността и възможното бъдеще, със смяната на „той“ с „аз“ в разказа, с липсата на строга причинно-следствена връзка „Лавандуловото момче“ се чете ей така. (Може би в недалечно бъдеще в това ще се убедят и немските читатели. Романът, издаден от „Мусагена“ под редакцията на Кремена Димитрова, ще бъде представен на книжния панаир в Лайпциг.)

Разказва се за семейството на Юсуф, чийто дядо отглежда лавандула. Един ден момчето заспива върху купа с окосената лавандула и когато се събужда, вече е различен човек. Кожата му излъчва силен аромат и колкото и да се опитва баба му Хава (мюсюлманският вариант на името на първата жена, на Ева), не успява да изкорени уханието. Пече го на слънце, търка го с вълна, натопена с оцет, маже го с лук и чесън и дори с „кравешки говна, белким замирише и на друго, но не успя да се пребори“. Така белязан от лавандулата, Юсуф е обречен да е различен, приятелствата му са странни, ученическата му любов с момичето от съседния чин – също, той не може да я спечели нито с вафли, нито с цветя. Живите и мъртвите му роднини са еднакво важни в израстването му с чудатостите си, с историите и легендите, които му разказват, с магиите.

Как се появи „Лавандуловото момче“?

Когато бяхме първи курс при проф. Младенова, трябваше да разказваме истории. Наши лични или на близки хора. Беше ми трудно, защото не е достатъчно да кажеш – беше една пиянска вечер, в която се забавлявахме. Трябва да има нещо силно, различно, неочаквано, парадокси, които носят допъл-
нителни познания за човека. Но лека-полека започнаха да се отключват нещата. Страшно много истории нахвърлих. И се появи момчето, което ухае на лавандула. Моят дядо гледаше лавандула.

Къде?

В едно село в Добричко. Насажденията вече ги няма.

И в романа лавандуловият бизнес пропада.

Винаги са ме интересували хората, нещата, които изчезват от живота. Затова снимам много, записвам разговори. Странно е. Има смърт на близки хора, която си мислим, че никога няма да преживеем, и след това пак се усмихваме. Пак се радваме. Има силна любов, минава време и с този човек се гледаме като непознати. После пак обичаме. Искаме или не, нещата са обречени на поправимост. С нищо, което изчезва, не приключва животът. Често съм мислил как дори след най-тежката вечер с най-голямата катастрофа слънцето отново изгрява като че ли напук на всичко.

Хареса ми как в края на романа сваляте лавандулата от пиедестала ѝ на магично растение. Приятелката на Юсуф казва: „Чувала съм, че помага срещу молци“. Харесва ми това заземяване – приемам го и като метафора за порастването на героя.

Съществуват неща, с които трябва да се разделиш, не можеш да ги влачиш със себе си. Героят ми не се оплаква от новия си живот. Има човек до себе си. Няма го вълнението в очакване на чудото, което е изпитвал като дете, но това е естествено. Като малък силно усещах, че предстои чудо, че ще се случат големи неща. Дори когато кандидатствах в НАТФИЗ, имах манифест за бъдещето си в театъра.

В книгата ви има много магия.

От дете изпитвам любопитство към магията. Това донякъде се дължи на прабаба ми, тя беше вярваща жена. Имам усещане, че съм хванал едно последно време, в което вярата в магиите, в митовете, беше жива. Ако сега бях дете, не знам дали щеше да има кой да ми разказва.

Кой е първият разказ, който си спомняте?

Не помня на колко години съм бил, съвсем малък. При прадядо ми на някакъв празник сме, забелязвам една картина на стената. Това е сюжетът с Авраам и неговия син Исмаил, който е със завързани очи и очаква ножа. Картината ми направи впечатление, защото беше много различна. Помня, че попитах и ми разказаха кои са тези хора.

Изглежда, имате добра памет за детството си.

Не много неща си спомням. Някои се появяват сега. Проф. Младенова и проф. Добчев имат голям интерес към митологията, апокрифите. И когато работех с тях, много неща изплуваха отново на повърхността. Преди това не са ми били потребни.

В книгата ви в селото построяват ужасно високо минаре, по което ходжата не може да се изкачи, защото му прилошава. Повтаря се историята за Вавилонската кула, за хората, на които липсва смирение и които искат да стигнат небето. Вие сте дипломиран актьор, а в тази професия като че смирението няма място.

Има го това нещо. В първите години в НАТФИЗ си мислех, че ми трябва много повече самочувствие, нахаканост. Че трябва да започна да харесвам себе си. Но по-скоро актьорът трябва да харесва себе си и да се изразява през себе си. Когато си не изпълнител, а създател, трябва да можеш да се смириш, да изчакаш, да научиш нещо повече. В човека има празноти, които са ми много интересни.

Но ако се върнем пак към написването на „Лавандуловото момче“ – откъде дойде конкретно искрата за него?

Може би от две истински истории. Имах познат, по-голям от мен, музикант, който имаше кошери. И той ми разказа как е спечелил жена си. По времето, когато се вади медът, я води извън града, казва ѝ да седне и да изчака. Съблича се напълно, отваря кошерите, вади една пита и ѝ я връчва. После имахме близък, възрастен човек, който също гледаше пчели. Той почина през ноември, когато пчелите са затворени по кошерите. На погребението му пчелите наизлезли и няколко накацали по него. Това ми го разказа неговият внук, който не е артистичен човек, не си измисля, не преувеличава.

Започнаха да се комбинират много истории. И след това се появи идеята за момчето в лавандулите. В картината на Питер Брьогел Старши „Падането на Икар“ Икар вече е потънал в морето, но край него някакви селяни орат, пасат овце, животът си тече. Исках Лавандуловото момче да пътува между историите, докато пораства, да съзерцава, да мисли за живота. И в най-тежките моменти уханието на лавандула да се появява  отново като индикация, че животът става по-интересен.