Стефан А. Щерев - „100% ставай!“

Как изглежда любимото ти събуждане?

Всяко събуждане ми е любимо. Благодарение на Театър Студио 4ХС, от който съм започнал, съм си изработил рутини, които мога да променям, когато се налага.

Всеки ден от седмицата ми е рамкиран от четири аларми – първата е в 7.20 ч. Виж! – показва телефона си, на който до алармата пише: „100% ставай!“. – Изработил съм си начин на събуждане, което да не ме стресира. Алармата започва леко и постепенно се увеличава. Но не обичам да се излежавам. Мога да изляза от вкъщи 20 минути след ставането. Изкъпан, измит, преоблечен и хапнал.
В

8.10 ч. е втората аларма – „Тръгни към телевизията!“. Третата е в 9.10 ч. – „Отивай към студиото в 9.10 ч.“. Следващата е – „Лягай си!“, за да имам осем часа за сън.

Променяш ли някоя от рутините през уикенда?

За съжаление, отдавна не мога да спя до късно и до 8.30 ч. съм се събудил. Обръщам внимание на дома си – поливам цветя, подреждам, поправям, ако има нещо, или отивам до Битака. Много го обичам. Там намирам всякакви съкровища, като работещи дизайнерски италиански кафе машини Bialetti от 60-те години, красиви стъклени дамаджани с огромни коркови тапи, плетени кошници за пикник, които, като избършеш и безиросаш, стават приказни, прибори Rosenthal, красив порцелан. Понякога споделям тази радост, водейки приятели с мен. Много ровене е и не попадаш на съкровище всеки път, но с упорито търсене всичко се постига. По едно време търсех колички Matchbox и правех с тях лампи, лепях ги една върху друга, за да изглеждат като масова катастрофа.

Колко кафета наброява денят ти?

Три – сутрин, на обяд и в късния следобед. И съм придирчив. Обичам спешълти кафе, или кафе специалитет, да го приготвя както ми харесва – с различни техники и филтри – v60, Chemex ... Вкусът и мирисът са част от онзи набор от ефирни усещания, които животът подарява. А животът е наниз от мигове.

Кои са любимите ти Ти Ви предавания сега и когато беше дете?

Нямам време, за съжаление, да гледам. Любимо предаване, когато бях дете, ми беше „Добро утро“. В него имаше толкова много интересни сегменти – и сянката на известен човек, когото трябва да разпознаеш, и разговорите, и срещите с различни хора. Харесвах и едно тийнейджърско предаване – „Дружно, пионери“, колкото и странно и пропагандно да звучи днес. В него работеха много талантливи хора, показваха живота в училищата и децата, но отвъд плакатите и лозунгите, отвъд официалните и официозни глупости.

За кого си мислиш, когато си мислиш за някого?

За много хора. Ако мисля за смъртта, си мисля за едно, ако си мисля за любов – си мисля за друг.

Интересно, че започна със смъртта.

Да, мисля за нея. Обръщам внимание какво са писали други хора, какво се говори на тази тема. Мисля за нея, защото я има и след нея физическото ни съществуване приключва. Никой не се е върнал, за да ни разкаже какво е. Има представи или вярвания, но… Знам, че ако някой ден умра, ще си тръгна с добро. Няма да плача и да страдам. Извинявай, това не е сутрешна тема.

Но е човешка. Какво е важно за теб в партньорството на екран?

Везната между двама ни да не натежава в едната или в другата посока, да се слушаме. Личният превес не е партньорство, а налагане. За да има партньорство, еквилибриумът трябва да е запазен много добре.

А в живота?

Почти същото. Като по-млад съм изпълнявал това, което се очаква от един мъж – да се наложи, да тропне, да изиска. С годините разбрах, че същността ми не е такава. Продължавам да крещя често не за да обиждам, а за да излязат гневът и възмущението от мен. Правя го перформативно, правя „театър“. Крещя и във възглавници по тази причина. Полезно е да изкрещиш насъбраното. Това създава ендорфинова буря. Подсилва те. Но е важно да внимаваш какви реакции предизвикваш в тялото си, защото ако го заблудиш, че е от стрес или страх, ще започне да отделя кортизол. Той стеснява кръвоносните съдове и може да се получат лоши усложнения. Не искаме такива. Само положителни – допамини, ендорфини.

Кога за последен път си имал сценична треска?

На 27 март, на Икарите. Смятам се за доста опитен и рутиниран. И мога да се овладея бързо, защото работата ми е да съм овладян. Дори когато около мен хора се притесняват и припадат, аз ги успокоявам. Но получавайки „Икар“ за представлението „Нонумент 2“, си позволих да се вълнувам. Приятно ми е да го направя, да си позволя да изляза, да объркам думи, да не знам какво да кажа. И аз да бъда човек за малко.

Как би искал да изглеждат уикендите ти?

Малко по-дълги. Денят да е 48 часа. Искам да обиколя целия Битак, да отида на пазара на Римската стена, до новите плод-зеленчуци на „Екзарх Йосиф“, където е новият модерен хипстърски квартал на София, жив, прекрасен. Искам да имам време да отида сред природата.

Кой е най-неловкият ти момент зад кадър досега?

Да не разпозная гост, идвал преди година, и да го поздравя като дошъл за първи път. Беше неловко. Извиних се, разбира се. Дадох си сметка, че трябваше да положа усилието да се информирам предварително. Факт е и че всеки ден минават доста хора в това предаване. И въобще срещам много хора. Понякога просто забравям. И се извинявам!

Кой е най-големият ти страх в живота и на екран?

На екран нямам. Случвало се е да кажа нещо неуместно. Големият ми страх е да ми се слагат думи в устата, „отгоре“. Каквото и да означава „отгоре“, в каквато и да е политическа ситуация.

А в живота най-големият ми страх е да не си тръгна рано. Къща не съм построил, дърво съм посадил, дете не съм направил. Значи имам работа за вършене. Дарител съм – и на фондация „Искам бебе“, включително... За последния ми рожден ден бях решил, че който ми пише или ми се обади, ще му отговоря – Много ти благодаря! Няма да правя парти, но понеже съм решил да подпомог-
на три каузи, едната за образование, другата – за култура, третата – свързана с насилието над жени, ще ти бъда благодарен да ми пратиш колкото искаш пари. Една трета от приятелите ми се отзоваха. Разпределих сумата между три кампании и разпратих съобщение на всеки за кои каузи са отишли парите. Аз съм свързан с НПО сектора. Помагал съм и помагам про боно с воденето на събития за каузи. Искам да оставя нещо след себе си не само на екрана и на сцената. Важно е!

Как измерваш успеха?

Нямам представа. Гледам, младите го мерят с възможността да отидат в Дубай, да направят интервенция по тялото си или да се снимат някъде. Тези критерии не работят при мен.

Излизал ли си на среща с почитателка?

Да. Беше възпитана, но настоятелна. И може би се разочарова от разминаването между представата ѝ за екранния Стефан А точка, който носи очила, и истинския Стефан, който в живота е малко по-друг. Очакваше да се срещне с онзи от телевизора.

Как изглежда животът ти извън телевизията?

Към 13.30-14 ч. отивам в офиса на фестивала „Антистатик“, който също е част от живота ми. Занимавам се и със „Списание за танц“, с Българската танцова платформа, с Нощта на театрите. Имам и друг живот. От юли до декември ще правя новото си представление, ще снимам в няколко филмови и телевизионни проекта.