Родена е в София. До деветгодишна живее в панелка в „Младост“. Родителите ѝ имат лада и работят в МЕИ. Дядо ѝ я запалва по хобито си – фотографията. На 18 г. Тина заминава за Флорида. По-късно се мести в Ню Йорк. Прекъсва работа след 15-годишна успешна кариера в областта на финансите и започва да се занимава с фотография. В момента има експозиции по цял свят. Една от най-известните ѝ серии е от 2018 г. с кърмещи жени от 22 града в 18 държави на пет континента.

Радостина гостува на EVA с кадри от фотосесия, вдъхновена от огромните прозорци и декора на студиото на фотографа Кирил Станоев, напомнящ снимачна площадка в Холивуд. Може да я разгледате тук.

Тина, какво те заведе в Америка?

Реших го на 18. Бях смела и пълна с енергия. Мечтаех да замина надалеч и сама да построя живота си, а не виждах шансове. Десет години след промените в България родителите ми нямаха средства, за да ме пратят в чужбина. Още нямаше интернет и мобилни телефони. Кандидатствах в университети в продължение на месеци и точно когато се бях отказала, получих пълна стипендия за икономика и международен бизнес. Първият клас, за който се записах, беше по балет и история на изкуството.

И макар да съм завършила магистратура в Университета на Дюк (Fuqua School of Business), където се оказах първата българка в програмата, успях да се занимавам с танци, чужди езици и изкуство паралелно с всички задължителни предмети по финанси, счетоводство и икономика. Паралелно с това се издържах, работейки в стола на университета по 50 часа седмично. Помагах на главния готвач, който отговаряше за галавечерите и покрай тази работа открих и другата ми страст – гастрономията и етикета за сервиране на храна и вино.

Защо прекъсна кариерата си в банковото дело?

Години наред се опитвах да си внуша, че работата по 12 часа дневно, включително уикендите и пътуванията извън Ню Йорк по проекти с месеци, от неделя до петък ме правят щастлива. Внушавах си, че трябва да съм благодарна, защото заминах от България само с два куфара, стипендия и огромна енергия и наистина професионално постигнах американската мечта. Но натискът и стресът бяха неизмерими, отношението – грубо, парите – недостатъчни за всичко, което жертваш, и свободата, която губиш.

Благодарение на образованието ми първо ми се отвориха шансове за позиция в Ню Йорк и в началото правех оценки на бизнеси и сделки в консултантски фирми като E&Y, Deloitte. След това отговарях за финансовите модели на 120+ магазина в Северна и Южна Америка и за финансовия анализ за отваряне на нови или затваряне на непечеливши магазини в централния офис на Burberry. Но реализираната професионална американска мечта беше край на моята лична.

След години размисъл и с малко лудост зарязах всичко, за да си дам шанс да намеря това, което реално ми носи щастие, макар и с повече несигурност и по-малко финансови средства.

Вярно ли е, че си учила история на изкуството във Флоренция и си правила обиколки за туристи, облечена в средновековно облекло?

Флоренция се превърна в мястото на моя личен ренесанс. Още докато следвах финанси, намерих там училище за чужденци, в което можеш да отидеш за колкото време имаш и да учиш италиански и история на изкуството.

Правех го всяка отпуска в продължение на пет години. Когато напуснах финансовия бизнес, заминах отново за Флоренция с цел „душевна реанимация“. Намерих работа за няколко месеца в театрална постановка, където вършех какво ли не – изчислявах финансите, правех Power Point презентации за търсене на инвеститори, продавах билети на касата и се разхождах из Флоренция с огромна ренесансова рокля и пера в косата, за да рекламирам шоуто. Постановката беше в стар манастир. Преди представлението развеждах гостите и им разказвах историята и значението на фреските по стените и това, което знаех за Медичите. Роклята беше огромна и с връзки отзад и я обличах с асистент. Когато не се появеше сутрин, се налагаше да тичам полугола до бара, където закусвах, за да ме завърже някоя от сервитьорките.  

Какво ти е нужно, за да се чувстваш свободна?

Свободата има много измерения за мен. Тя е свързана с това да изглеждаш както искаш, да имаш шанса да създадеш живота, който искаш, да работиш това, което искаш, да живееш където искаш, да бъдеш извън стандарта или нормата на обществото (макар че в Ню Йорк няма такъв). Не мога да си представя да живея на място, където трябва да компрометирам какъвто и да било тип свобода или да виждам тя да бъде отнемана на други около мен.

Къде се чувстваш вкъщи?

Навсякъде където мога истински да се докосна до хората. Случвало ми се е да ям козе месо, печено на огън, сред масаи под Килиманджаро, да пия чай с бедуини в Петра, да се движа в лодка на рибари при вулкана на Стромболи, да пия вино в имение на човек, който цени изкуството и музиката, или под асмата на баба ми с приготвено от нея сладко от смокини.

Където и да съм, непрекъснато живея с мисълта, че има още за виждане, снимане и изживяване и, както казва майка ми, „дивото продължава да ме зове“. От 18 години живея в Ню Йорк, но редовно бягам – и в Европа, в джунглата на Коста Рика, в Бали, в Шри Ланка. Там мога да ходя боса и несресана и да се чувствам в кожата си далеч от перфектността, светлините и лукса на града, да съм номад.

Къде не си била и би искала да отидеш?

В Австралия. Мечтая да видя и да снимам аборигените!

Къде се чувстваш изгубена?

Геофизически никъде. Пътешествията са ми приоритет, откакто се помня. Интересувам се от по-трудно достъпни и недостигнати от туристи райони. По думите на баща ми избягвам само очевидни военни зони. Макар че за малко да изкарам ковид в пустинята в Йордания. Нямах интернет и се оказа, че имам 24 часа да се евакуирам. Успях да хвана последния самолет за Европа, преди да затворят държавата, пък и целия свят.

Чувствам се изгубена, когато не мога да творя, да снимам и да си изкарвам парите с това, което обичам да правя (фотографията). Тогава ме обхваща паника. Не бих могла да работя отново в корпоративна среда. По време на ковид пандемията нямах работа в продължение на месеци. Финансовите ми ресурси се стопиха, а сметките в Ню Йорк са сериозни. Не можех да пътувам. Прекарах няколко месеца сама в апартамент 45 кв. м с авариен изход, без идея кога ще се подобрят нещата. Виждах хора само в седем вечерта. Тогава се показвахме по прозорците, за да аплодираме лекарите. Не съм се чувствала по-загубена в живота си.

Какво взимаш задължително със себе си, когато пътуваш?

Стария ръчен часовник на дядо ми. Той ми е нещо като талисман и тежест, която ме държи на мястото ми.  

На кого се обаждаш, когато ти е тъжно?

На терапевтката ми :). Имам, разбира се, и близки приятели, и много обична сестра, с която споделям, но всички си имаме проблеми, нужди и капацитет, така че, за да не се чувствам гузна да занимавам околните с проблемите ми, си плащам, когато го правя.