Премиерсолистите на България Марта Петкова и Никола Хаджитанев са дует повече от творчески, повече от любовен, повече от приятелски. Те са сродни души, съзаклятници, съучастници, partners in crime, както се казва. Преживели са заедно стотици пътувания, приключения, гастроли, хиляди репетиции, десетки травми, толкова много болка, толкова много аплодисменти. Няма нужда да казват, че се обичат, което най-добре показва колко много всъщност се обичат. Докато сресва и стилизира за фотосесията пламтящите коси на Марта, която междувременно отговаря на въпросите ми, Слав Анастасов казва: „Връзката ви с Никола е някаква утопия на брака такъв, какъвто го познават всички останали“. Хубаво го каза Слав, истина е.

И още нещо хубаво има – Марта (която от известно време, освен примабалерина е и директор на балета на Софийската опера) и Никола са останали тук, в България, не са отпрашили нанякъде от Терминал 1 или Терминал 2. И дори имат нахалството да се чувстват щастливи и да мислят как да направят така, че българското поколение Z в балета, т.е. най-младите, да са достатъчно мотивирани, за да последват примера им и да не търсят късмета, кариерата и доброто си заплащане някъде навън.

Премиерсолистите на България Марта Петкова и Никола Хаджитанев пред EVA.

Марта, както винаги с червена искряща коса! Защо червена?

Аз по принцип съм с много руса коса. Когато постъпих в трупата на Националната опера и балет, бях само на 16 години, още дете. И изведнъж попаднах сред мъже и жени, които тогава ми изглеждаха възрастни, а пък те са били на по 30 сигурно. Влязох в трупата и най-напред минах през целия ансамбъл, което много възпитава – на колективно усещане и дисциплина – и много учи, аз съм „за“ тази практика.

Постепенно започнаха да ми дават двойки, тройки, което вече са по-солови изпълнения, и в един момент, когато бях на 19 години, ми дадоха първата главна роля – Жизел. Казаха обаче, че русата ми коса е голям проблем за сцената, защото не се очертава контурът на лицето, а пък спектакълът е много драматичен и е нужно ярко да се откроят всички мимики. Трябваше да си потъмня косата. Всички очакваха, че ще избера някой нюанс на кестенявата гама, аз се появих оранжева като морков. Тогава това предизвика пълен шок и доста нерви в ръководството на Операта, но по време на спектакъла всички разбраха, че всъщност този цвят ми отива, откроява очите ми, и оттогава червената коса е моя запазена марка. Често дори ме питат дали това е естественият ми цвят.

А при теб, Никола, как се стигна до балета? Между другото, гледал ли си прекрасния филм „Били Елиът“ на британеца Стивън Долдри? (В него 11-годишният Били, син на миньор, разбира, че има талант за балетист, но семейството му и малкото общество в родното му градче не могат да приемат, че един истински мъж може да се занимава с балет.)

Разбира се, много пъти. Бях на почти същата възраст като Били, когато започнах – на около 10 години, трети за четвърти клас. Моя братовчедка беше балерина, тъкмо завършваше балетното училище и предложи на майка ми да опитам. Когато преди изпита отидох на подготвителните курсове, влязох в една огромна зала, която беше пълна само с момичета! Казах си: трябва да има някаква грешка, сигурно мъжете са на друго място. Влязох по-навътре и видях Румен, който в момента е солист в операта и с когото сме много добри приятели. Спомням си, че се беше сврял в едни ъгъл и гледаше уплашено. Бяхме само двама, а момичетата – 100. Това беше съотношението. Но си казах: щом сме двама, страшно няма.

Обаче страшно имаше, предполагам. Като се има предвид каква казарма е всъщност балетът…

Моят педагог Петър Колдамов (брат на примабалерината ни от близкото минало Красимира Колдамова, б.р.) влезе в залата с една пръчка в ръка. Човекът знаеше с какво ще се сблъска – с 10 момчета (защото в крайна сметка дойдоха още няколко момчета), които тепърва ще влизат в пубертета. Беше просто наясно какво предстои, ако не вземе мерки навреме.

Не я използва тази пръчка, нали?

О, боже, използва я много пъти! Не съм привърженик на крайностите, но тогава я нямаше тази директива, че е недопустимо да се караш на децата и т.н. Ние израснахме в съвсем друг свят. Дисциплината в часовете по балет беше безупречна.

Марта, а ти как се справи с тази почти военна организация в балета?

Всички ние от деца сме много дисциплинирани, много… изтормозени не бих казала, защото всеки, който иска да танцува балет и да бъде някой в това изкуство, развива един особен мазохизъм към себе си. Самият ти започваш да искаш да се изтормозиш – да не се примиряваш, да не правиш компромис със себе си. В балета винаги имаш учител пред себе си – който ти се кара, прави ти забележки. И цял живот от теб искат, и искат, и искат… Жестока е работата, но свикваш, даже ти липсва. Плачеш, боли те, но това става твой начин на живот. Трябва да превъзмогваш себе си всеки ден и дори си доволен от това.

Преди доста години видях стъпалата на една моя позната балерина – бяха с окървавени и деформирани пръсти и паднал нокът на единия палец. Лекуваше ги със суров белтък. Бях абсолютно шокирана.

Ето, мога да ти покажа моите крака. (Марта ми показва ходилото си – изящно, изранено и… със здраво подута горна част – б.р.). Виж колко ми е подут глезенът! Това е от няколко дни. Днес при мен дойде една балеринка и тъй като вече съм и директор на балета, ми вика: „Трябва да си взема болничен, подул ми се е кракът“. Казах ѝ: „Виж моя крак. В болничен ли съм според теб?“. При нас болката не е фактор. Важно е да няма опасна травма, иначе, ако знам, че само ще ме боли…

Въпросът е и към двамата – родителите ви не ви ли съжалиха в някакъв момент заради чисто физическото страдание, което балетът ви причинява?

М: За моите родители никога нищо не е било на всяка цена. Баща ми е човек на сцената (Петко Петков, солистът на легендарната естрадна група от 70-те и 80-те „Трамвай № 5“, б.р.), майка ми пък е завършила балетното училище, но с профил народни танци, и 20 години е била част от ансамбъла на Строителни войски. Попаднах в балетното училище най-вече защото бях много зле с математиката. Дори не бях гледала балет преди това. В балета се влюбвах постепенно. Когато по-късно съм имала тежки моменти, контузии, родителите ми бяха състрадателни, но не са го показвали, защото самата аз бях целенасочена и борбена.

Н: Баща ми е художник, а майка ми дълги години работеше в киното. Не са ме съжалявали, макар че са виждали отблизо всичко – травмите, съсипващата умора. Майка ми и сега все повтаря: „Дано умра, докато те гледам на сцената“. Много ми се радват.

Колко време средно прекарвате в залата за репетиции?

Н: 12 часа. Влизаш в 8 сутринта и до 8 вечерта репетираш. Прибираш се умрял. Това е. Аз завърших училище през 2006 г. и веднага постъпих в Операта, бях 17-годишен. Тогава имаше много голяма дупка в поколенията, тъй като много момчета бяха заминали в чужбина около промените. Това бе моят шанс, защото на един млад танцьор рядко му дават големи, солови роли. На практика аз не съм минал по традиционния път, не съм бил в ансамбъл например. Много рано получих закалката на сцената, на борбата с умората и просто исках да се докажа.

М: По цял ден сме в залата, такава ни е работата. Не съжалявам за нищо. По-скоро към моето дете, към дъщеря ми, имам гузна съвест.

Което дете, доколкото знам, не се занимава с балет.

Да, Борислава не се занимава с балет. Искаше, но разбрах, че няма никакви качества. Чувствам се гузна пред нея, защото почти никога не съм била с нея на празниците – на рождените ѝ дни, на Коледа, на Нова година. Прекарвала ги е с бабите си, с баща си. Така е почти откакто се е родила, тоест почти 14 години. Много пъти съм се чувствала виновна, че не правя компромис с работата си, а правя с детето си.

В противен случай най-вероятно щеше да се чувстваш виновна за обратното.

Тя винаги се е отнасяла с огромно разбиране към мен. От малка знае, че когато всички почиват, мама танцува. Пък и аз в момента, в който се кача в самолета, изведнъж сякаш забравям, че това дете съществува, и изобщо за този си живот. Борислава всеки път ме пита: „Защо не ми се обаждаш?“. Защото там, където съм, там е моят дом, там е моята работа и там съм се фокусирала. Чак ме е плашило това.